– Не, милейди. Изглежда Негова светлост е помислил за всичко.

Удовлетворен, Денис върна обратно стъкленицата с мастило в чантичката си и затвори тефтера.

– Много добре тогава. Вие и вашата прислужница може да си почивате и знайте, че държа всичко под контрол. Ако се досетите за нещо, от което имате нужда, моля кажете ми.

– Благодаря – каза тя, объркана от щедростта на Дрейвън.

Денис се обърна, за да напусне масата, когато и хрумна една мисъл.

– Чакайте, Денис?

Той буквално скочи обратно към нея.

Мислейки си какъв чудат мъж беше той, Емили посочи мястото, където трябваше да бъде господарската маса.

– Случайно Негова светлост да е поръчал маса и подиум?

Тя можеше да се закълне, че лицето на управителя загуби част от цвета си.

– Не, милейди, не го направи.

– Може би тогава трябва да го направите.

Той се поколеба.

– Не мисля, че това ще е много разумно, милейди.

– Защо не?

– Дрейвън не харесва много помпозността на аристокрацията – чу тя да казва Саймън.

Емили погледна през рамо и го видя да стои зад нея с ръце зад гърба си.

От колко време беше там?

– Това не е помпозност, Саймън – каза тя. –Това се очаква.

– В други зали, може би. Но не и тук – Саймън огледа оживлението. – Както обикновено, Денис, впечатлен съм от твоята педантичност.

– Мое удоволствие е да ви се харесам, милорд.

Саймън се засмя високо.

– Това и правиш. От друга страна, Дрейвън...

– Това е, което той заповяда – отбранително каза Денис.

– Да, но нямам търпение да видя лицето му, когато влезе в тази бъркотия.

Денис кимна, сякаш разбираше какво има предвид Саймън.

Емили, от друга страна, беше доста объркана.

– Добре тогава – каза Денис. – Ако няма друго, трябва да се върна към работата. Да ръководя и ... – Денис погледна към Саймън. – И още повече да ръководя.

Саймън го извини, след което извади ръце иззад гърба си и показа на Емили пресен самун хляб, който държеше.

– Задигнах това от каруцата на пекаря. Той го донесе със себе си от селото и си помислих, че може да ви хареса повече, от това което имате.

Тя му благодари, докато той го слагаше на дървената дъска за рязане, за да ѝ отреже парче.

– Мирише чудесно – каза тя, когато взе малко късче и го постави в устата си.

А намазано с медено масло, беше още по-добро.

Като преглъщаше хляба, тя обърна поглед към Саймън, който оглеждаше залата.

– Защо мислите, че брат ви няма да бъде доволен? – попита Емили.

– Той би предпочел това място да падне на главата му, отколкото да види... – Той се спря, когато думите му предизвикаха любопитство. – Да не би да го казах на висок глас?

– Да, така е.

Саймън завъртя глава.

– Тогава Дрейвън е прав, трябва да внимавам повече с езика си.

– А аз бих казала да внимавате по-малко – подразни го тя. – За това, което искам да знам.

– А аз бих желал да държа езика зад зъбите си. Ако Дрейвън ме хване да говоря за мислите му, вероятно бързо ще ме лиши от него.

Добре, можеше да разбере желанието му да не гневи брат си. От това, което беше видяла, Дрейвън наистина можеше да причини големи щети на някого, ако го обхванеше гняв.

– Сега, милейди – каза Саймън и се поклони рязко. – Ако ме извините, бих искал да сваля тази ризница, защото се трие в места, които не мога да споменавам в смесена компания.

Несигурна в това, което имаше предвид, тя наблюдаваше как Саймън си проправя път през оживените прислужници и работници, които чистеха усърдно.

– Това е странно място, господарке – каза Алис, когато отново останаха насаме.

– Наистина е така – Емили подели хляба си с прислужницата. – Защо мислиш лорд Дрейвън отказва да има маса?

– Не мога да си представя. Вероятно поради същата причина, поради която делите хляб с прислужницата си?

Емили се усмихна нежно.

– Ти си повече член на семейството, отколкото част от слугите, знаеш го.

– Да, но не мислите ли, че лорд Саймън смята за странно да седите тук с мен?

Тя кимна.

– Без съмнение, намира навика ми толкова странен, колкото аз този на лорд Дрейвън. Но се съмнявам графът да мисли за слугите като за семейство. От това, което съм виждала, той държи на собствената си компания.

Не, имаше много повече в Негова светлост. Неща, които дори не бе започнала да проумява.

– Знаете ли, милейди – каза Алис, привличайки вниманието ѝ. – Лорд Дрейвън ви даде удобен случай да го потърсите.

– Точно това си мислех – каза Емили и избута подноса си настрана. – След всичко, най-малкото, което мога да направя, е да му благодаря за усилията.

– Целувката би била добър начин да му благодарите.

– Алис – скара ѝ се тя. – Никога не бих могла да бъда толкова... толкова... толкова дръзка.

Алис се засмя така силно, че се задави с хляба.

Емили я потупа по гърба.

– Не си забавна.

– Не, милейди, но вашият коментар със сигурност беше – каза тя, докато се покашляше, за да прочисти гърлото си. – Рядко знам да сте била дръзка.

Емили прехапа устни палаво.

– Знам. Това, което казах, е ужасно.

– Ужасно или не, ако милейди иска да хване гарвана, трябва да заложи капан. Никой не е залагал успешен такъв, като е бил плах с примамката. – Алис стана и издърпа роклята на Емили, за да свлече деколтето ѝ надолу.

– Алис! – каза настойчиво Емили, като се опита да го издърпа обратно на мястото му.

– О, само малко – каза тя, приглади воала на Емили и издърпа една къдрица от косата ѝ, за да я освободи и да падне от дясната страна на лицето ѝ.

Алис наведе глава, за да огледа лицето на Емили, после присви очи.

– Не. – Тя тръсна глава. – Твърде монашески за нашите намерения.

Алис се протегна и откопча воала от косата ѝ. След това сложи фуркетите в уста, приглади косата на Емили с ръце, като ѝ придаде леко пухкав вид.

Алис отново я изучава няколко секунди, преди да кимне и да махне фуркетите от устата си.

– Ето. Хубава като ангел. Но помни, не ангелски мисли трябва да имаш.

Емили завъртя очи.

Алис пощипа бузите на Емили за малко цвят.

– Навлажнете устни и тръгвайте.

Емили го направи.

– Пожелай ми късмет.

– Късмет, милейди, и сполука.

Младата жена пое дълбоко дъх за кураж и тръгна да търси лорд Дрейвън, за да му благодари по подходящ начин за делата му.

Глава 5

В тъмнината на нощта, Дрейвън се отправи нагоре по извитите стълби, които водеха към неговите покои. По-уморен от всякога, той почувства познатото парене в коляното си от раната, която скоро щеше да забрави.

Всичко, което искаше, бе спокойствие, усамотение, място, където никой няма да го притеснява. Място, където можеше да забрави света и света да забрави него.

Той бутна вратата, за да я отвори.

Дрейвън направи една стъпка навътре в стаята, след което замръзна.

Емили седеше в голяма, позлатена вана. Беше събрала дългата си, златна коса на върха на главата си и няколко кичура от нея се къдреха над кадифените ѝ рамена.

Светлината от дузина свещи, направени от пчелен восък, искреше върху голата ѝ, млечно-бяла кожа и устните му се навлажниха от желание да я вкусят.

В неведение за неговото присъствие, тя повдигна гъвкавата си ръка и насапуниса кърпата.

Дрейвън можеше да чуе как Емили си тананика тиха, весела мелодия, докато прокарваше материята бавно по ръката си и оставяше следи от сапунена пяна.

Тялото му незабавно реагира, докато я наблюдаваше как навежда настрани глава и докосва шията си с дългите си, фини пръсти. Прехапа устни, когато си представи какъв вкус ще има кожата ѝ, ако я поеме между зъбите си и я опита с език.

Дъхът му се накъса, не можеше да откъсне поглед от нея, когато тя започна да сапунисва влажните си гърди с нежни, масажиращи движения. Пръстите ѝ се спуснаха над нежните хълмчета, като подразниха настръхналите зърна и ги покриха с още пяна, което накара слабините му да станат по-горещи и твърди, отколкото някога са били.

Дрейвън не можеше да издържи на това. Несъзнателно се приближи към нея.

Върхът на меча му се удари в рамката на вратата и я извести за неговото присъствие.

Емили погледна нагоре и остана с отворена уста. После бързо се покри с ръце, като разплиска вода над ръба на ваната по пода.

Погледите им се срещнаха и останаха впити един в друг. По лицето ѝ бавно плъзна усмивка и тя смело свали ръце от голите си гърди, като му предостави разкошен изглед към себе си, с невинен поглед.

Тогава, за негово пълно изумление, тя се изправи от водата като прелъстителна нимфа, напълно невъзмутима от голотата си.

Той не можеше да помръдне, докато пируваше от гледката на нейното кадифено тяло, блестящо като мокра коприна на светлината на свещите.

Устата му пресъхна и той прокара поглед от върха на главата ѝ до добре оформените ѝ гърди и тънка талия. Но това, което най-много привлече погледа му, бяха влажните, тъмно руси къдрици на мястото, където се събираха бедрата ѝ. Къдрици, които го примамваха с обещание за влажна, гладка горещина и го приветстваха в рая.

В името на всички светии, за него тя беше най-прекрасното същество на земята.

– Чаках ви, милорд – каза тя, като лицето ѝ омекна.

Дрейвън не можеше да говори.

Тя престъпи през ръба на ваната и го доближи с бавна, прелъстителна походка на опитна куртизанка.

Хипнотизиран, той все още не можеше да помръдне. Дори когато тя спря пред него и се протегна да го докосне по лицето. По тялото му плъзнаха студени тръпки и той ѝ позволи да наведе главата му надолу, докато самата тя се изправи на пръстите на краката си, за да срещне устните му.

Емили притисна гърдите си срещу ризницата му, докато обвиваше ръце около врата му.