Хънтър просто я изгледа.

— Често се случва — продължи Елиса. — Повечето от хората, пътуващи на запад, не могат дори да си представят какво представлява Невада. Братовчедите ми в Англия мислеха, че ги лъжех, когато им разказвах за реките, които пресъхват много преди да достигнат до морето и за езерата, от които през лятото остават само кристали сол.

Хънтър най-сетне кимна рязко, приемайки, че Елиса не бе искала да го обвини в мародерство.

Все пак му се наложи да прикрие гнева, който го бе обзел от описанието, дадено му от Елиса, според което той с нищо не беше по-добър от гарваните и лешоядите, които се спускаха след битка по бойните полета, за да се ровят в останките на мъртвите.

Както правеха братята Кълпепър, които бяха по-зли от змии и два пъти по-отвратителни. Създания, които трудно можеха да се нарекат хора.

Не, трудно не беше точната дума. Та те бяха дяволски изчадия, покварени чак до сърцевината на черните си души.

Кое друго създание би постъпило като тях с беззащитните жени? И кой друг после би продал ужасените им деца на команчите само за една украсена с ресни риза?

Безмълвният въпрос на Хънтър остана без отговор.

Нямаше отговор още от мига, в който се бе върнал от война, само за да открие, че всичко, заради което се бе бил, е било насилено, избито и напълно унищожено от разбунтували се дезертьори.

Братята Кълпепър!

Южняци по произход, както и самия Хънтър. Ето това беше най-лошото. Предателство върху предателство.

Той бавно и безшумно изпусна въздуха от дробовете си. Не бе чувствал такъв силен гняв откакто бе научил съдбата на децата си. Но мислите за тях едва ли щяха да помогнат. Просто трябваше да следва хода на събитията към онова, което се налагаше да направи.

Да залови братята Кълпепър и да ги предаде на правосъдието.

Живи или мъртви!

Не трябваше да позволява на нищо да застава на пътя му. На нищо. Нито на спомените си, нито на яростта, нито на мъката.

Още по-малко на една разглезена, безсрамна девойка като тази, която сега стоеше пред него. Още една Белинда, която само мислеше за собствените си желания, а всичко останало пращаше да върви по дяволите.

— Добре, госпожице Елиса Сътън — безлично изрече Хънтър, — значи нямаш неприятности с паютите или шошоните. Засега. Тогава какви са ти проблемите?

— Братята Кълпепър.

— Братята Кълпепър ли? — провлечено повтори Хънтър. — Чух за тях. Изглежда, че имат по-голяма рода дори от руското царско семейство.

— Царско семейство ли? — начумерено отвърна Елиса. — Не бих казала. Те са по-зле възпитани дори от въшки.

— Дори ада има своята йерархия. Кой дявол стои начело?

— Мак каза, че е най-стария. Абнър.

Хънтър в миг се напрегна.

Следваше Аб Кълпепър и родата му от главорези от две години и през повече от хиляда и петстотин километра. Въпреки това, всеки път, когато Хънтър успееше да ги доближи, Аб се измъкваше като дим през пръстите на Хънтър.

А после се отправяше да напада, да насилва и да убива още и още нищо неподозиращи заселници.

Краят ще бъде тук, в Рубиновата долина, закле се мислено той.

Съвсем скоро.

Хънтър нарочно прекара юздите на Бъгъл Бой през пръстите си, за да успокои нетърпението, което се надигаше в него от самата мисъл за близостта на човека, който бе продал Тед и малката Ем на команчите.

— Госпожице Сътън — тихо каза Хънтър, — току-що си наехте пазач.

2.

За миг Елиса изпита усещането, че Хънтър по-скоро издава заповед, отколкото приема предложената му работа.

После реши, че това са глупости. Просто такова беше поведението му. Навярно се дължеше на многото години, през които бе издавал заповеди.

Добре щеше да му се отрази самият той да се подчини на няколко.

— Много бързо взе решение — подхвърли тя.

— Това проблем ли е?

Елиса въздъхна раздразнено.

— Та ти дори не знаеш каква е работата.

— Да убия братята Кълпепър.

Елиса преглътна мъчително.

— Аз не търсех… ъ-ъ…

— Ловец на скалпове? — иронично й предложи той търсената от нея дума.

Бъгъл Бой отново подръпна юздите. Животното искаше да бъде нахранено, напоено и разтрито.

— Спокойно, момчето ми — успокои го Хънтър и го потупа по шията. — Скоро ще дойде и твоят ред. Госпожичката със сигурност ще вземе решение, преди луната да се е скрила.

— Господин Хънтър…

— Просто Хънтър — поправи я той. — Войната ме накара да забравя всички официалности. Сега Хънтър е единственото име, което използвам — малко, презиме и фамилия.

Елиса импулсивно се почуди какво ли друго войната го бе накарала да забрави. Мекушавостта със сигурност беше една от тези черти.

Но не и нежността.

Беше го забелязала колко внимателно се отнася към коня си. Това беше сигурен белег за скритата в него нежност.

А самата тя навярно сигурно се побъркваше, щом изобщо си мислеше за това. Мъжът пред нея несъмнено беше корав като кремък.

Точно такъв мъж й трябваше в момента.

Корав мъж.

— Господин Хънтър… ъ-ъ, тоест, Хънтър…

Елиса изпухтя нетърпеливо и започна да говори отначало.

— Наемам те да събереш в стадо всичкия добитък жигосан със клеймото на Ладър Ес и да го откараш през планината на армията в Кемп Халък. Заедно с говедата ще водиш и осемдесет глави току-що обяздени мустанги, които също трябва да бъдат предадени на армията.

— Кога трябва да съм там?

— След трийсет и седем дни.

— Трийсет и седем дни? — тихо подсвирна Хънтър. — Малко си позакъсняло, момиченце.

— Казвам се госпожица Сътън — процеди тя през зъби. — Ако не можеш да го запомниш, обръщението Елиса също ще свърши работа. Няма да отговарям на момиченце или госпожичке. Разбра ли?

— Винаги ли си такава докачлива? — попита Хънтър.

Елиса кипна, но сдържа езика си. Английските й братовчеди много добре я бяха научили как неразумните й изблици могат да бъдат използвани срещу самата нея.

— Не обичам непознати мъже да фамилиарничат с мен.

— След няколко дни няма да бъдем непознати.

— Държиш се невъзпитано.

— Просто съм откровен. Нямам никакво търпение да се занимавам с едно малко момиче, което си мисли, че всичко, което мъжете искат от жените са големи очи и съблазнителна походка.

— Ти си арогантен и дързък…

— Без съмнение — нетърпеливо я прекъсна Хънтър. — А сега, да се върнем на въпроса. Искаш ли тази работа да бъде свършена или ще прекараш следващите трийсет и седем дни в молитви да дойде някой джентълмен, който освен това е добър стрелец и знае как се водят мъжете в бой, и как се подкарва добитъка между куршумите?

На Елиса й потрябва цялото самообладание, което бе добила в схватките с братовчедите си, за да сдържи устата си затворена. Задоволи се само мислено да прати Хънтър по дяволите. Та тя изобщо не се нуждаеше от него.

Всъщност, нуждаеше се отчаяно от помощта му.

Несъмнено той също разбираше затрудненията й.

— Искам да се свърши работата — отчетливо изрече тя. — А след това искам да те видя как възсядаш коня си и се пръждосваш от земите на Ладър Ес.

— Няма проблем. Имам много по-добри планове от гледането на добитък за едно разглезено дете.

— Надявам се, че се справяш с ръководенето на мъжете по-добре, отколкото в преценките си за жените — отвърна му Елиса.

Бъгъл Бой бутна Хънтър с такава сила, че би съборил всеки по-дребен мъж.

Той само се олюля.

— Последвай ме — рязко подхвърли Елиса. — Конят ти чака достатъчно дълго за храна и вода.

Хънтър тръгна след шумолящите, благоуханни копринени поли на Елиса към вътрешността на кошарата. Всяка негова крачка неотлъчно се следеше от Леопард. Въпреки страховитата си репутация жребецът не направи никакъв опит да влезе в разпра с коня на Хънтър. Леопард се държеше точно като кучетата от ранчото — непознатият мъж и конят му предизвикваха любопитството му.

Поне това дяволско създание имаше някакви обноски, помисли си Хънтър. Хубаво щеше да бъде, ако можеше да каже същото за господарката му.

Палавница!

Хънтър вървеше и наблюдаваше момичето с острия език, което отначало го бе гледало преценяващо. После в погледът й се бе изписало чисто женско възхищение — нещо, което той всячески се бе помъчил да превърне в антипатия.

Изглежда, че засега усилията му се бяха увенчали с успех. Последното нещо, от което имаше нужда, бе друго момиче като Белинда да се потърква в него, докато накрая в главата му не останеше нищо друго, освен шума на кипящата му кръв.

Тук бе дошъл, за да намери братята Кълпепър, живи или мъртви.

За тази цел щеше да му потрябва целият му разум, иначе щяха да го убият, преди да е свършил работата си.

Скърцането и трополенето на голямата врата на плевнята, която явно бе заяла в железните си релси, откъснаха Хънтър от нерадостните му мисли. Елиса буташе с всичка сила поскърцващата врата.

Хънтър промуши лявата си ръка точно под бузата й. После натисна само веднъж. Вратата изрази още веднъж несъгласието си, а после послушно се плъзна настрани.

— Тези релси имат нужда от малко смазка — подхвърли Хънтър.

Елиса смутено замълча. Проявата на мъжката сила на Хънтър й действаше изнервящо. Все още усещаше до себе си топлината на стегнатото му като пружина тяло. Беше отместил вратата с такава лекота, сякаш тежеше не повече от копринената й рокля.

— Греста свърши, а не исках да поемам риска да изпращам някого до поселището — дрезгаво отвърна Елиса.

— Опитай с малко от ароматизирания сапун, който използваш. Може да свърши и друга работа, освен да кара мъжете да застават нащрек, когато минаваш край тях.

Елиса рязко извърна глава.

Хънтър беше толкова близко, че можеше да види блясъка на отразената в тъмните му очи лунна светлина, а също и едва доловимото разширяване на ноздрите му, докато попиваше миризмата й.