Хънтър рязко извърна глава.

— Млада госпожице, защо не ми кажеш нещо повече за работата? Така по-лесно ще мога да реша дали я искам.

Гласът му беше стегнат, почти груб. Пръстите му несъзнателно стиснаха здраво юздите на коня. Това движение издаваше един човек, който иска да продължи работата си без повече прекъсвания.

„Нарече ме млада госпожице, сякаш съм дете“, помисли си Елиса.

Обръщението и жеста с юздите не й даваха мира. Напомняха на Елиса за братовчедите й от Англия. Тяхното отношение беше също тъй надменно и пренебрежително към зле възпитаното американско момиче, което по една случайност беше тяхна кръвна роднина.

За съжаление не от подходящата кръв. Ни най-малко.

В очите на братовчедите й нейният баща, роден и израснал сред американската прерия, съвсем слабо се различаваше от който и да е дивак.

— Не съм ти млада госпожица — тросна се Елиса, а на лицето й вече нямаше дори следа от усмивка.

— От тук наистина ми приличаш на млада госпожица — сви рамене Хънтър.

— Ще спиш в къщата на ранчото с нас — рязко рече Елиса.

Той само кимна с абсолютно безразличие.

Елиса се почуди какво ли щеше да направи, ако му беше казала, че ще спи в леглото й. После срещна бдителния му поглед и се усъмни, че изобщо нещо казано от нея би могло да промени реакцията му.

„Млада госпожица!“

Повтореното наум обръщение само раздразни Елиса още повече. Обхвана я неразумното желание да подмами Хънтър извън черупката на мъжката му отчужденост.

Годините, прекарани в Англия, я бяха научили да се справя доста добре с подобен род предизвикателства. Само така успяваше да си отмъсти за това, че се отнасяха с нея като с нещо слабо различно от кухненските слугини, които идваха веднага, щом някой им се усмихнеше.

— За твое сведение, Хънтър — отчетливо заяви Елиса, — аз съм не повече малко момиче, отколкото ти — малко момче. На двайсет години съм.

— Приличаш ми повече на петнайсетгодишна.

— Последният каубой, когото наех, беше застрелян преди три седмици в бараката на ратаите.

Хънтър не показа никаква реакция.

— Тогава изпратих Мак за помощ — добави Елиса.

— Той успя ли да го намери?

— Чухме множество изстрели. Мак не се върна. Дойде си само коня му. По седлото имаше кръв. Все още ли искаш работата?

Хънтър кимна с такова изражение, сякаш съдбата на другия човек нямаше нищо общо с него.

— Взимам си обратно думите, че имаш ум — каза Елиса.

Хънтър я изгледа студено и мрачно.

— Къщата може да се окаже не по-добро скривалище за теб, отколкото бараката за последния пазач — додаде тя бавно, сякаш говореше на идиот.

— Разбирам.

— Така ли? Не ми приличаш на човек, който е готов да умре.

— Така е.

Колитата със закъснение надушиха чуждата миризма и се разлаяха. Иззад къщата изскочиха три от тях. Други две се спуснаха откъм тъмната ивица върби, опасваща потока зад плевнята.

— Денсър, Пренсър, Виксън, млък! — заповяда им Елиса. — Комит, Донър, това се отнася и за вас!

Петте кучета едновременно спряха да лаят.

Хънтър огледа едрите черно-бели кучета с дълга козина, които се суетяха между него и Елиса.

— Не ми приличат много на северни елени — подхвърли той2.

— Какво? А, да — усмихна се Елиса, щом разбра шегата му. — Всичките се родиха преди няколко години точно преди Коледа.

— А къде са Дашър и Кюпид?

— Един ястреб грабна Дашър, когато беше едва на няколко седмици. Вече имахме котка, която се казваше Кюпид, така че кръстихме последното кутре Виксън.

Кучетата наобиколиха Хънтър и коня му, като душеха непрестанно. После вдигнаха глави към Елиса. Тя им махна с ръка. Кучетата побягнаха всяко в посоката, от която бе дошло.

— Сигурно ще те лаят още няколко пъти — додаде Елиса, — но не се притеснявай. Няма да нападнат нищо друго, освен четирикрак хищник. Те са овчарски кучета, а не кучета-пазачи.

— От това, което дочух, за кучетата не е останала много работа покрай добитъка в Ладър Ес — сухо рече Хънтър.

Елиса не възрази. Крадците систематично грабеха живата стока на ранчото.

Още един такъв месец и щеше да фалира.

„Хънтър е прав — нещастно си помисли тя. — Наистина ми трябва надзирател на каубоите, който да борави добре с оръжие.“

— Дали ще се намери нещо друго за храна на коня ми, освен сено? — попита Хънтър. — От доста време Бъгъл Бой кара само на трева.

— Разбира се. Последвай ме.

Елиса слезе от верандата.

— Няма нужда — рече Хънтър. — Ще се оправя и сам, стига да ми укажеш накъде да вървя.

— Не знам защо ми се струва, че много по лесно издаваш указания, отколкото ги приемаш.

Черните му вежди отново се вдигнаха.

— Винаги ли си такава палава?

— Разбира се — отвърна Елиса. — Същото ми казваше и чичо Бил, защото още щом започнах да ходя се катерех на коленете му, за да дърпам брадата му.

Хънтър пропусна Елиса пред себе си в мрака. Тя спря за миг, за да каже няколко успокоителни думи на коня му. Тънкият, ясен аромат на жена погали носа на Хънтър и накара гърдите му да се свият така рязко, че едва успя да си поеме дъх.

„Също като огряна от слънцето ливада — помисли си гладно Хънтър. — Ухае на чисто, на сладко и горещо.

Най-вече на горещо.“

С присвити очи Хънтър изгледа момичето, което вече се отдалечаваше от него.

Бедрата на Елиса деликатно се полюляваха на лунната светлина в нежната коприна на роклята, която само допреди две години беше модерна в Англия. Катовете дрехи се повдигаха дори от най-слабия повей на вятъра и разкриваха бледото сияние на чорапите отдолу.

Хънтър се насили да диша дълбоко, въпреки че цялото му тяло се беше напрегнало при вида на стройните й глезени, които лунната светлина и дрехата й галеха на всяка нейна крачка.

„Успокой се, войниче — рязко си каза той. — Тя е само още една празноглава кокетка като Белинда. Само се чуди как да завърти големите си очи или да прекара нежния си розов език по пълната си долна устна.

Трябваше да проявя повече разум и да не захапвам примамката още първия път, когато Белинда ми я показа. Но, уви.

Сега вече знам.

А цената за знанието ми платиха моите деца.“

Хънтър мрачно измести назад в ума си грубата истина, че се бе оженил за неподходящо момиче. Историята вече беше само минало.

Подобно на войната, която му бе отнела всичко, с изключения на неговия живот и този на брат му.

„Мъртви и погребани, всичките. Белинда и Тед, и Ем. Нищо не мога да сторя, освен това, което правя в момента — да открия братята Кълпепър и да им дам правосъдие колкото е възможно по бързо.

Как ли се справя Кейс? Надявам се, че Бог не му е позволил да намери повече Кълпепърови, отколкото може да застреля наведнъж.“

Но всъщност Хънтър не беше истински загрижен за по-младия си брат. Кейс беше влязъл във войната между Севера и Юга като момче и беше излязъл като мъж, силен и твърд като кремък, и дори още по-безпощаден.

— Хънтър?

Нежният й шепот прозвуча като ласка в мрака. Хънтър почувства, че кръвта му кипва противно на волята му.

— Не си търси белята — отвърна й той.

„Страхотен съвет — язвително си каза наум. — Май ще е добре сам да се възползвам от него.“

Хънтър изруга под нос и последва момичето, което бе влязло под кожата му със скоростта на опарване от коприва.

Хванал юздите на Бъгъл Бой в лявата си ръка, Хънтър следваше Елиса през редуващите се лунна светлина и сянка. Духаше постоянен хладен вятър. Спряха чак когато прекосиха целия прашен двор пред къщата на ранчото.

Сякаш от нищото пред тях израсна разкривената от времето ограда на малката поляна пред конюшнята. На десетина метра по-назад се чернееше стръмния покрив на плевнята. Отвътре се носеше смесената миризма на коне, на сено и прахоляк. От тръбата, която пълнеше коритото за водопой, неспирно се отцеждаха капки. Капките една след друга пускаха по повърхността на водата кръгове, които блестяха на лунната светлина.

Несъмнено стопаните на ранчото не бяха заложили нищо нито на случайността, нито на мързела.

Ладър Ес беше построено от край до край от човек, който бе имал сериозни планове за бъдещето. В добавка към солидната двуетажна къща, направена от цели дървета и дебели дъски, имаше още една неугледна барака за спане на ратаите, плевня с няколко кошари покрай нея, друга голяма оградена площ малко по-встрани, малка овощна градина, голяма зеленчукова градина и дори помещение за опушване на месо.

От кошарите долиташе ритмичния звук на капещата вода, която пълнеше коритата за водопой на животните. Откъм градината се носеше миризмата на пръст и на билки. За Хънтър този смесен мирис беше като парфюм, по-съблазнителен дори от наситена миризма на магнолии, която Белинда много харесваше.

Опитните очи на Хънтър оглеждаха еднакво внимателно сенките и осветените от луната места. Търсеше както скрити опасности, така и доказателства за онова, което беше дочул за ранчото Ладър Ес.

Дотук всичко пасваше с докладваното от Кейс и с информацията, която Хънтър сам бе успял да събере. Ранчото наистина отговаряше на описанието, което един от войниците в Кемп Халък бе дал на Хънтър преди една седмица: „Ладър Ес е неочаквано красиво ранчо в тази скръбна пустош, също както момиче, родено от майка аристократка и баща скитник от прериите.

Армията известно време едва ли ще се весне в ранчото. Майорът постоянно крои планове как да притисне червенокожите, а по това време на годината индианците излизат от блатата.“

Хънтър знаеше също и онова, което войника дискретно пропусна да му каже. Въпросният майор беше един перманентно пиян човек, ожесточен от това, че го бяха изпратили в примитивния Запад, вместо да го оставят в цивилизования Изток или поне да го пратят сред разрушения Юг.

Нямаше никакво съмнение, че Рубиновите планини, част от новосъздадения щат Невада, бяха една пуста област, едва докосната от човека. Освен това родителите на Елиса не бяха избрали да се установят на север от върховете, където керваните от фургони минаваха по пътя за Орегон, следвайки безспирните извивки на река Хумболт.