Вместо това Сътънови се бяха заселили насред дивата, пуста красота на източните склонове на Рубиновите планини. Иззад къщата надничаха стръмните, назъбени върхове на планината. Единственият път отвъд, достъпен за фургоните, оставаше много по на юг.

Имаше два други прохода, но те вършеха работа само за ездачи. Невъзможно беше да се преведе стадо добитък през тях, особено когато хора и животни през цялото време бяха под обстрел от банди като тази на братята Кълпепър.

Проходи, фургони, добитък, престъпници…

Хънтър се беше запознал с всичко това, когато разбра, че бандата на Кълпепърови смята да се установи в Рубиновите планини. Войната и неуспешния брак бяха научили Хънтър да сдържа силните си, скрити дълбоко страсти. Беше се превърнал във внимателен човек. Или, по-скоро, в дисциплиниран човек.

Смъртоносен човек.

Хънтър огледа очертанията на Рубиновите планини, над които проблясваха звездите на нощното небе. Постара се да запомни силуета им, за да може да се ориентира сред планините по всяко време на деня. Така правеха златотърсачите, а също и хората, свикнали да водят нощни битки.

Хънтър беше и от двете групи.

„Водата поне няма да бъде проблем — помисли си той. — Това място е същински оазис насред ада на пустинята.

Нищо чудно, че Сътънови са го избрали, за да построят тук ранчото си.

И също така не е за чудене, че Кълпепърови искат да го вземат, след като вече някой е превивал гръб години наред, за да издигне ранчо насред пустошта.“

Макар и обградени от пустиня, самите Рубинови планини не бяха безводни. Високите им върхове сбираха влагата на зимните облаци и се освобождаваха от снежния си товар през пролетта и лятото. Всичките ручеи и потоци от източния склон изливаха водите си в Рубиновите блата, пълнейки ги с вода и живот.

А после топенето на снеговете секваше и пустинята тръгваше напред, докато от блатото не останеше нищо, освен километри пожълтели тръстики и малки, скришни поляни, обграждащи малобройните езерца.

Повечето от тези езерца бяха скрити на недостъпно място сред разпрострялата се кал, която беше прекалено дълбока, за да бъде прекосена. Все пак оставаше достатъчно вода за добитъка, а също и изобилна паша. След всеки дъжд, обаче, пътеките сред тръстиките се меняха. Днешната здрава пътека се превръщаше на следващия ден в смъртоносно тресавище.

Дори братята Кълпепър нямаха достатъчно кураж да влязат сред шумолящите потайности на Рубиновото блато.

Блатото пазеше като защитен ров източната страна на земите на Ладър Ес. От запад ранчото се пазеше от планината. Южната страна беше отворена за всеки, готов да направи дългия, безводен преход покрай планината. Същото се отнасяше и за северната страна.

Братята Кълпепър не само бяха готови да изминат този път, но и държаха постоянно на билото на най-близкия връх един човек, който наблюдаваше Ладър Ес.

Не позволяваха на нито едно говедо да напусне ранчото. Не даваха на нито един човек да стигне до ранчото, където имаха отчаяна нужда от работна ръка.

Непривичен звук наруши еднообразното постоянство на вятъра. Преди още да бе успял да определи откъде идва този шум, Хънтър вече се бе обърнал в тази посока с револвер в ръка.

Нищо особено, просто някой кон чешеше шията си в оградата на обора.

Мушна револвера в кобура само с едно движение, преди Елиса дори да е успяла да се обърне към него.

— Какво има? — попита тя.

— Опитвам се да привикна с пейзажа.

— Може би и с шумовете? — иронично добави тя.

Хънтър издаде звук, който можеше да означава всичко.

— Просто ме попитай, ако имаш някакви въпроси — продължи тя. — Трополенето, което се чу преди малко беше от блъскането на Леопард, един от конете, в хлабавите дъски на оградата. Явно е надушил теб и коня ти.

Щом приближиха, Леопард изцвили и се изправи на задните си крака, без да откъсва очи от непознатия жребец, вървящ точно зад оградата.

Ръката на Хънтър отново се плъзна към револвера му. Нищо от чутото за жребеца на Елиса не му вдъхваше особена увереност. Нямаше никакво намерение да остави добре обучения си, породист жребец да бъде изпохапан от един буен кон.

— Значи се казва Леопард? — подхвърли Хънтър, без да прикрива неодобрението в гласа си. — Това ли е петнистия дявол, за който говорят всички в поселището Кемп Халък?

— Онази купчина от накриво нарязани цепеници едва ли може да се нарече поселище — рязко отвърна Елиса. — Все пак предполагам, че жребецът ми може би е тема на празни брътвежи.

— Петнистите коне не са голяма рядкост.

— Леопард обаче е точно такъв. Войниците бяха доста впечатлени от опита на командира им да възседне Леопард.

— Тежка ли беше ездата? — попита Хънтър, макар да знаеше много добре какво се бе случило.

— Онзи надут глупак оживя, но това беше повече, отколкото заслужаваше. Казах на капитана, че Леопард не е от конете, включени в списъка за продажба на армията.

Хънтър безмълвно обърна поглед към жребеца.

— Господинът — натърти презрително Елиса — ми каза, че ще реквизира Леопард и ще ми плати с армейски бонове, а аз трябва да се махна от пътя му и да оставя мъжете да вършат мъжката работа.

Презрението и гнева в гласа на Елиса накараха Хънтър да заподозре, че капитанът не се е разминал само с неприятната езда на петнистия кон.

А после си помисли, че Елиса е същата като Белинда. Разглезена до крайност и без капчица отговорност към другите хора, дори към армията, която я защитаваше.

— Паютите и шошоните постоянно се оглеждат за скалпове — изрече Хънтър. — Армията има нужда от всички хора и коне, които може да събере, за да осигури защитата на заселниците, придвижващите се на запад покрай река Хумболт.

— Същото каза и капитана. Мисля, че хората ще бъдат много по-добре защитени, ако някой намали доставките от уиски и особено дажбите на офицерите.

Хънтър отново огледа силуета на жребеца, който се открояваше в нощния мрак. Ако се вярваше на войниците от Кемп Халък, Леопард не само бе хвърлил капитана от гърба си, но и се бе опитал да го смачка с копитата си.

Бъгъл Бой шумно изпусна въздух през ноздрите си и подръпна юздите си, надушил миризмата на зърно в голямата плевня отсреща.

Хънтър се напрегна. Очакваше Леопард да приеме Бъгъл Бой като предизвикателство и да се нахвърли срещу нестабилната преграда на оградата.

Жребецът, обаче, просто стоеше и дишаше шумно, попивайки непознатите миризми. След това изпръхтя и отново прикова вниманието си към Елиса.

— Чух, че е същински убиец — каза Хънтър.

— Капитанът ли? Съмнявам се. Онзи глупак едва ли може да различи от коя страна стреля пушката.

— Имах предвид коня.

— Леопард е кротък като агънце с мен.

Гласът на Елиса беше нежен и изпълнен с любов към огромния жребец.

Конят изпръхтя и промуши муцуната си през дупките на оградата, опитвайки се да докосне Елиса. Тя се наведе и духна в ноздрите на Леопард. Жребецът наостри уши и потърка муцуна в бузата и брадичката й.

Елиса се разсмя тихо.

Гласът й премина през Хънтър като светкавица в мрака. А след това в мислите му неудържимо нахлу представата как тя го гали и му шепне нежно, как дъхът й се смесва с неговия и накрая сладостта на допира им се разгаря в буен огън.

Хънтър изруга наум и застави вниманието си да се върне отново към големия петнист жребец.

Гривата и опашката на Леопард бяха черни, гъсти и много дълги, издавайки древната испанска жилка в кръвта му. Черната му глава беше изящно оформена и стоеше гордо изправена.

Сред черната козина по мускулестата шия на жребеца прозираха бели овални петна. Големината им нарастваше по широките му гърди и рамене. По тялото му те ставаха толкова големи, че почти изцяло поглъщаха основния черен фон. По хълбоците на жребеца бялото беше преобладаващо. Върху бялата козина, покриваща задницата и задните крака на коня изпъкваха големи черни петна.

Чифт широки, черни, немигащи също като нощта конски очи наблюдаваха Хънтър иззад оградата.

— Използваш ли го за разплод?

— Разбира се.

— Рискована работа — изсумтя Хънтър.

— Кое?

— Да използваш убиец за разплод. Нищо чудно да навъди жребчета със същия злобен нрав като неговия.

— Леопард не е злобен!

— Кажи го на войниците.

— Нямаха право да завързват Леопард и да му слагат качулка на главата, за да може…

— Навярно е могъл, но не е искал да убие ездача, когото е хвърлил от гърба си — хладно завърши Хънтър. — Падането може би е било единственото умно нещо, което капитанът е направил.

При тези думи той извърна поглед от жребеца към Елиса. Тя стоеше сред лунната светлина, а вятърът люлееше полите й като прикован към земята облак. Стиснатите й от нетърпение устни се различаваха дори в сумрака.

— Във всеки случай армията има пълното право да реквизира всеки подходящ кон, без значение какъв е неговия нрав — додаде Хънтър със сдържан глас. — Паютите са били забелязани да яздят покрай Орегонския път.

— Или онази измет, братята Кълпепър, са се били преоблекли като индианци и са яздили покрай пътя.

— И в двата случая армията ще трябва да се хване на работа.

— Тук не сме имали неприятности с индианците.

— Засега.

Хънтър определено дразнеше Елиса. Тя се поддаде на вътрешния си подтик, отблъсна се от оградата и застана предизвикателно пред заплашителния непознат.

— Изненадана съм, че заставаш на страната на армията.

— Защо?

— До неотдавна те бяха наши врагове. А може би шинелът навит зад седлото ти — необмислено добави тя — е принадлежал на някой офицер от Конфедерацията, чийто късмет му е изневерил?

— Не съм мародер.

Гласът на Хънтър беше спокоен и тих, което го правеше още по-заплашителен.

— Нямах предвид това — отвърна Елиса.

— Тогава какво искаше да кажеш?

Не беше въпрос, а заповед.

— Че си купил шинела по същия начин, по който майка и татко се сдобиха с мебели и добитък от заселниците, които пътуваха на запад.