Да, той беше султан Мехмед, но тя бе сръбска принцеса. Изпратиха я в Истанбул в името на мира с османците. Всички, както и тя самата, бяха наясно, че няма мъж, който да устои на чара на синьо-зелените ѝ очи. И наистина великият султан Мехмед, покорителят на Източната Римска империя, бе пленен от погледа ѝ веднага щом я зърна.

Чичек си спомни за деня, в който Дайе кадън ѝ съобщи, че ще бъде въведена в покоите на султан Мехмед.

Тогава сърцето ѝ щеше да изскочи от гърдите. Нямаше представа какво да каже, какво да прави и как да се държи. Наистина цял ден ѝ обясняваха как да спечели благоразположението на султана, но тя не бе в състояние да запомни и една дума.

– Не се страхувай! – успокояваше я Дайе кадън.

Но лесно ли бе да не се страхуваш? Още от момента, в които я уведомиха, че ще я изпратят в Константинопол, бе започнала да си представя срещата си със султана. Със сигурност щеше да е много грозен. Дебел, нисък, космат, недодялан варварин със сабя или боздуган в ръка. Едва ли щеше да е по-различен от османските войници, който разграбваха страната ѝ. Само дето дрехите му щяха да бъдат обсипани с елмази.

На стената пред нея изплува споменът как вратата се отваря и тя влиза в спалнята на султан Мехмед.

Къде ли е? Мъжът срещу нея най-вероятно бе някой от многобройните му слуги.

Млад и красив, със съвсем обикновено облекло.

Нямаше тюрбан на главата. Беше късо подстриган. Брадата му въобще не беше такава, каквато според нея трябваше да бъде брадата на падишаха – дълга до гърдите и сплъстена. По дрехите му нямаше нито един изумруд или диамант. Носеше съвсем обикновена риза с копчета и шалвари като всеки османец. Да, този човек трябва да е някой висш слуга. Сега ще отиде да извести грозния султан за пристигането ѝ.

Мъжът ѝ се усмихна.

Макар вече да бе наложница в харема на султана, не подхождаше на една принцеса да отвръща на усмивката на някакъв придворен. Дори не го удостои с поглед, но усещаше, че мъжът я оглежда.

"Султанът е заповядал да ме повикат" – прошепна си тя на сръбски. Как ли да каже това на турски език? Може би: "Вие ли ще съобщите на султана, че вече съм тук?"

Мъжът настоятелно я гледаше.

– Добре дошла! Добра вечер!

При спомена за удивлението, което изпита, когато слугата ѝ проговори на сръбски, Чичек хатун се засмя тихичко в леглото си.

Всъщност това не бе толкова учудващо. В султанския палат живееха най-различни хора, владеещи всевъзможни езици. В харема Чичек чу говори, за които дори не бе ѝ сънувала. Макар да не беше очаквала в покоите на падишаха да има прислужник, който говори сръбски, този факт бе нещо необичайно за двореца.

– Добра вечер! – отвърна тя, като се постара да прозвучи студено. Не подхождаше на една красива принцеса с толкова завладяващ глас да се държи сърдечно със слугите.

– Къде е Негово Величество султанът? Не го виждам.

– Той е тук.

Без да поглежда към мъжа, Чичек усети, че той се усмихва.

– Тук ли?

– Да. Точно пред теб.

Исусе Христе! Тогава бе загубила ума и дума.

– Ти… ти ли си падишахът?

С крайчеца на окото си хвърли бърз поглед към мъжа, когото бе сметнала за слуга. Изражението върху лицето му трудно можеше да се опише с думи. Плашещо, но и приласкаващо. Сърдечно, но и дистанцирано. Предпазливо, но в същото време дръзко. Чувствено и страстно.

– Така казват.

Султан Мехмед вече открито се смееше на удивлението ѝ. "Глупава, глупава принцеса!" – бе си помислила тя с примряло сърце. Изложи се пред падишаха. Понеже бе решила, че не прилича на султан, дори не му се поклони.

Откъде можеше да знае, че завоевателят на Константинопол въобще не прилича на грозния и дебел старец от представите ѝ.

Разтревожена, тя се поклони. От вълнение направи някакъв половинчат реверанс.

– Господарю… аз… прекланям се Когато се изправи, за пръв път очите им се срещнаха. Господи, стори ѝ се като орел. Може би заради орловия нос. Неподлежащото на описание изражение на лицето му вероятно се дължеше на носа му.

Мехмед не сваляше очи от нея. Стояха прави един срещу друг. След малко султанът се разположи под разкошния балдахин.

– Как се казваш?

– Ад… Адриана.

Смути се, като видя, че Мехмед поклати неодобрително глава.

– Грешен отговор! – направи ѝ знак да се приближи към него.

Докато се приближаваше към леглото, имаше чувството, че дори султанът чува ударите на сърцето ѝ. Толкова силно блъскаше то в гърдите ѝ.

– Приличаш на разцъфнало през пролетта полско цвете. Според мен името ти трябва да е Чичек[11].

"Пресвета Дево! – помисли си тя. – Гласът му е толкова нежен, толкова чувствен, толкова завладяващ." Нима този чувствителен наглед мъж язди с меч в ръка? Нима това е човекът, който срути стените на Константинопол?

– Цветята повяхват – едва чуто възрази тя.

Както лежеше, султанът я погали по бузата. Последвалата първа целувка тя нямаше да забрави никога. Горещите му устни, гъделичкането на мустаците му, което я накара да настръхне.

– Не – прошепна ѝ Мехмед, докато докосваше врата ѝ с устни. – Ти винаги ще бъдеш свежа. През пролетта, през лятото, през есента, дори през зимата.

Тогава останаха насаме за първи път. След тази прекрасна нощ името ѝ вече бе Чичек.

Когато султан Мехмед дойде да я посети в павилиона, вероятно ѝ каза, че все още е хубава и свежа, защото си спомни за първата им нощ и искаше да ѝ направи комплимент.

Чичек много добре знаеше, че думите му не бяха искрени. Щом видя наложниците в харема, осъзна още по-ясно тази истина.

Потръпна както през онзи ден. Прокара ръка по бузата си. Кожата ѝ все още беше гладка, но не беше безупречна. Вече се бяха появили някои бръчици.

Внезапно ѝ се доиска да се отвие. Надяваше се, че с тежкия юрган ще отхвърли всичките си лоши мисли и страхове. После се отказа. Завъртя се на другата страна. Впери поглед в прозореца. Тъмната нощ бе започнала да избледнява. Ако можеше да се съди по танцуващите сенки на дърветата, навън имаше буря и беше студено.

Тя вече не бе свежо полско цвете, но и мъжът, когото бе видяла срещу себе си в Истанбул, не бе някогашният Мехмед.

Още щом го зърна, се досети, че е болен. Оттогава всеки ден един глас звънеше в главата ѝ: "Султан Мехмед е болен".

Когато в Истанбул Мехмед дойде да я посети, Чичек хатун веднага забеляза, че той се движи с мъка. Сякаш влачеше краката си по копринения килим. Султанът полагаше огромни усилия, за да не си личи, но не можа да скрие болежката си от бившата си любимка.

Падишахът не стъпваше здраво на земята както преди.

Чичек притвори очи. Отново се опита да заспи. Така копнееше да се унесе и да забрави всички мисли и страхове, които я измъчваха. Известно време се опитваше да прочисти съзнанието си от всички спомени и съмнения, но не се получи. Умът ѝ отказваше да заспи.

Спомни си как бе казала: "Султане, и вие изглеждате много добре". И тя излъга. Но нима можеше да го попита дали е болен?

– Е, не се чувствам зле, Чичек – беше ѝ се усмихнал в отговор той. – Пък и не искам да умра, без да поставя слънцето до полумесеца.

Да постави слънцето до полумесеца!

Съвсем живо си спомняше вечерта, в която чу тази фраза за пръв път.

През една нощ преди много години, докато лежаха в сладостна умора, тя бе поставила глава върху гърдите му, а той, унесен в мисли, бе вперил поглед в изрисувания със звезди таван. Чичек беше любопитна какво се върти в главата на султана, но мълчеше.

Дайе кадън я бе предупредила никога да не разпитва падишаха за какво мисли. "Ако искаш да попиташ за нещо султана, трябва да си търпелива. Ако пожелае да ти каже нещо, той ще го направи. Ако ще да не продума цяла нощ, ти няма да задаваш въпроси."

Слава богу, Мехмед не мълчеше по цели нощи.

– Знаеш ли, цвете мое… – каза ѝ той веднъж. – Не искам да умирам, без да поставя слънцето до полумесеца.




Какви бяха тези приказки? Тогава Чичек не бе разбрала какво иска да каже султанът, но щом чу думата "смърт", подскочи тревожно.

– Да умрете ли, господарю? Нека Аллах да ви закриля. Смъртта да стои далеч от вас.

И сега, докато си спомняше за онази нощ, Чичек сякаш отново почувства как Мехмед погали косите ѝ.

– Благодаря за пожеланията, Чичек, но и султаните умират.

– Господ да ви поживи. Нека ви дари с дълъг живот и власт. Все за това се моля.

Мехмед я целуна по бузата.

– Все пак, продължавам да съм на същото мнение. Султан Мехмед Завоевателя не трябва да умира, без да е поставил слънцето до полумесеца. Знаеш ли какво означава това? На какво е символ слънцето, и на какво – полумесецът?

Естествено, че не знаеше.

– Господарю, простете невежеството на робинята си.

– Полумесецът е символът на османската държава, Чичек. Когато полумесецът завладя Византия, той засия с пълното си великолепие. Но колкото и силно да свети месечината, не може да се мери със слънцето. Османците няма да се задоволят само с полумесеца.

Чичек хатун си припомни, че докато султанът ѝ обясняваше тези неща, тя милваше устните му, а той нежно целуваше върховете на пръстите ѝ. Цяла потръпна при този спомен.

– Е, щом полумесецът е османската държава, тогава на какво е символ слънцето?

Чичек хатун смръщи вежди.

– Султане, простете на робинята си. Мисля, че няма да издържа изпита.

Мехмед сякаш не я чу. Отново се бе унесъл в мисли. Когато Чичек го погледна в очите, за пръв път видя онзи буен пламък, който гореше там. Оттогава все се боеше да се взре в очите му.