Мъжът се строполи на земята, целият облян в кръв.

– Константинопол! – извика той в предсмъртна агония. – Забра Към площада се завтекоха хора. Стражите натовариха Джем и Феримах на една кола и набързо ги прибраха.

След този случай забраниха на Джем да излиза от крепостта. Османецът вече не можеше да смята Сант Анджело за нещо друго, освен за затвор.


66


– Аллах да поживи Чезаре Борджия! – повтаряше често Джем. Когато младият римлянин идваше да види османеца, двамата излизаха да се разхождат в разкошната зелена градина на Сант Анджело. В нея растяха всевъзможни дървета, рози и пъстри цветя. В клоните чуруликаха птици.

Феримах също обожаваше това място в подножието на замъка. Наричаше го небесната градина.

Джем харесваше младия Чезаре. С него можеше да разговаря почти за всичко.

Борджия разпитваше принца за османската столица и Джем му разказваше надълго и нашироко.

– Липсва ли ти? – интересуваше се Чезаре.

– Много!

– Ако се върнеш, султанът ще нареди да те убият, нали?

Младият римлянин се усмихваше дори когато говореше за смъртта. Джем се взря в очите му.

– Със сигурност.

– И въпреки това искаш да се върнеш?

– Как ще се върна? Онзи поп не ме пуска.

– Да кажем, че ще те пусне! Би ли отишъл в Истанбул?

– Първо бих искал да видя децата си.

– Не се ли страхуваш?

– От смъртта ли? Това тук живот ли го наричаш, римлянино? Всеки изгнаник така или иначе е наполовина мъртвец. Палачът само ще ме довърши с едно движение.

После османецът започваше да разпитва Чезаре:

– Има ли някакви новини от папата?

– Поискал е от султана сто хиляди дуката за издръжката ти.

– Издръжка ли? Че какви разходи имам аз?

– Нищо не е безплатно! – разсмя се Борджия.

Джем също се усмихна.

– Нещо друго интересно?

– Пристигна нов пратеник от Шарл. Настоява да те изпратим обратно час по-скоро.

– Папата ще ме върне ли?

– Защо да те връща? Ти си неговата застраховка, Зизим. Сега султанът постоянно е под напрежение, че Светият отец може да те освободи. Освен това, не те иска само френският крал. Неаполитанският също предявява претенции.

– Той пък защо?

– Страхува се от Франция. Ако успее да те изкопни от папата, веднага ще те даде на французите. Естествено, срещу обещанието Шарл да не окупира земите му.

– Папата ще ме даде ли на Неапол?

– На никого не би те дал. Поне засега. Виж, ако златото, което получава за теб, секне

– Значи няма спасение оттук?

Чезаре Борджия сведе глава.




Един ден, от дума на дума, отново заговориха за спасение.

– Няма избавление за мен! – прошепна Джем отчаяно. Дори не погледна към римлянина. Знаеше, че той е свел мълчаливо глава.

– Има! – обади се Чезаре за изненада на принца.

– Как? Наистина ли има?

Борджия се приближи към Джем.

– Баща ми ще те спаси, Зизим. Папата е болен. Ще умре.

– И какво като умре? Освен това, как можеш да си сигурен?

– Сигурен съм. Борджиите знаят всичко. Инокентий VIII ще умре, а за нов папа ще бъде избран баща ми.

– Откъде си сигурен, че той ще стане папа?

Чезаре Борджия се разсмя весело.

– Все пак става въпрос за Родриго Ланкол Борджия, приятелю. Каквото той каже, това става. Щом е решил да бъде папа, значи ще бъде.

Джем не мигна цяла нощ.

Чезаре бе посял у него зрънце надежда. Дали можеше да вярва на думите му? Досега младият мъж не го бе лъгал, но животът бе научил османеца да няма вяра никому.

Когато Феримах видя господаря си толкова умислен, не издържа и попита:

– Какво ви каза римлянинът по време на днешната разходка?

– Папата бил тежко болен… – отвърна Джем, после добави: – …сякаш ме интересува. Баща му щял да стане папа.

– Е, ѝ? – погледна го втренчено момичето.

– Щял да ме спаси оттук.

Феримах също не заспа през нощта. Джем я чуваше как се разхожда из стаята си. Само дето не знаеше какво си мисли тя.

Феримах се тревожеше, че отново ще измамят господаря ѝ. "Кой знае какъв капан са му подготвили?!" – притеснено разсъждаваше тя.




Чезаре Борджия се появи отново три дни по-късно в приповдигнато настроение.

– Синьорита… – поклони се той на Феримах.

Очите му блестяха. Момичето му се усмихна:

– Синьор!

За три години слугинята бе успяла да понаучи италиански. Чезаре имаше немалка роля за това.

– Днес е прекрасен ден, Зизим!

– Не знам. Защо мислите така?

– Папата е тежко болен! – заяви той още по-уверено от миналия път. – Часовете му са преброени.

Повървяха безмълвно. Джем очакваше, че Борджия ще каже нещо за възможността османецът да се избави от папския плен. Веднъж вече го бе залъгал с обещание. Римлянинът обаче мълчеше.

Внезапно Чезаре спря пред една чешма.

– От вълнение съвсем забравих за какво съм дошъл! – Лицето му доби сериозен вид. – Знаеш ли, Зизим, сестра ми Лукреция много иска да се запознае с теб.

– С мен ли? И защо? Нима не е видяла как Рим ме посрещна с яйца и домати?

Всъщност самият Чезаре бе учуден от внезапното желание на сестра си да се срещне с османеца. Без да обръща внимание на забележката на Джем, той продължи:

– От един месец умолява баща ни да те покани на вечеря. Лукреция си е такава. Като си науми нещо – няма отказване. Все пак и тя е Борджия. Не пуска хванатото, взима желаното, прави онова, което си науми.

– Значи ви е заставила да изпълните желанието ѝ?

– И още как! Утре е рожденият ѝ ден. Ще навърши четиринадесет години. Баща ми дава прием в нейна чест. Музика, веселие, вино… Сестра ми кани и вас.

– Нас?

– Обясних ѝ, че Феримах не се отделя от вас – прошепна Чезаре в ухото на Джем.

– Значи утре ще излезем извън крепостта?

– Вие пък, Зизим… Борджиите живеят в Сант Анджело. Това е нашият дворец.

– Прав сте. За вас е рай, за мен – ад.


67


Крепостта Сант Анджело, 1492 г.

Лукреция Борджия очакваше нетърпеливо запознанството си с Джем.

– Къде се бави? Делят ни само няколко етажа.

– Не са етажи! – поправи я Чезаре. – Той трябва да измине разстоянието от ада до рая.

– Какви ги приказваш?

– Това са негови думи, сестричке! Ние живеем в рая, а той – в ада.

– Ах, горкият човек!

Братът и сестрата стояха на откритата тераса, която опасваше огромната гостна зала на двореца. Бяха се притаили незабелязано зад една колона.

– Зарежи го сега Зизим! – каза Чезаре. – Днес си направо ослепителна! Дъхът ми секва, щом те погледна.

Момичето нацупи устни.

– Само днес ли? – попита тя с престорена обида. – Нима не съм ослепителна всеки ден?

Чезаре Борджия бързо плъзна поглед надолу към гостите в залата и се опита да дръпне сестра си зад кадифената завеса. Лукреция разбра накъде гледа брат ѝ.

– Аха! – намръщи се тя. – Значи всъщност дъхът ти секва от София Сфорца! Нима не си достатъчно щастлив с мен, Чезаре?

– Та това, което вършим… е грях!

– Грях! Хаха! Грях ли е? – Сега тя дръпна брат си зад завесата.

– Стана случайно, Лукреция.

– Случайно ли? И колко пъти стана случайно? – почти извика момичето. – Един, два, пет пъти? Ти за колко си спомняш, Чезаре? Аз помня всичките много добре. Помня как стенех

– За бога, Лукреция! Татко Родриго Борджия бе застанал най-долу на широкото стълбище заедно с Ваноца деи Катенеи и посрещаше прииждащите гости.

– Както и любимата ни майка! – процеди Лукреция. – Какво? Да не би да се страхуваш, че могат да ни чуят? Срам ли те е? Нима те е срам от татко и мама, които отглеждат четири копелета? Защо се дърпаш?

– Лукреция!

– Чезаре… – прошепна момичето и го привлече към гърдите си в тъмното пространство зад завесата. Никой не видя как устните им се сляха в целувка.

След малко Лукреция излезе задъхана пред колоната. Усмихваше се доволно.

– Кълна се, че ще убия онази шафрантия! – прошепна тя към завесата.

– Според мен вършим грях – заяви Чезаре, докато се измъкваше иззад кадифената завеса. Той хвърли бързо поглед надолу към залата. – Всеки път се заричам, че ще е за последно… А после не мога да се спра. Какво ще правя, когато татко те омъжи за Джовани Сфорца?

– Слушай какво ще ти кажа, скъпи братко. Аз… – Лукреция не довърши мисълта си, тъй като внезапно видя Джем. – Ах, ето го! Появи се най-после!

Момичето полетя като пеперуда надолу по стълбите.




Джем и Феримах пристъпваха бавно по цветния мраморен под. Останалите гости се отдръпваха, за да им сторят път. Джем бе облякъл копринения кафтан, който Чезаре Борджия бе купил от някакъв сицилиански арабин. Феримах, както винаги, бе подготвила прилежно тюрбана му. За себе си момичето бе ушило специална рокля от събрани тук и там платове. Мислеше си, че ще изглежда твърде невзрачна сред останалите жени на приема, но си даваше сметка, че никога не би се облякла в толкова разголени тоалети като тях.

Феримах бе твърде замаяна от това, че за първи път от толкова години насам ще се появи на тържество редом с Огнения принц. Вървяха един до друг, ръцете им почти се докосваха. Залата бе пищно украсена. О, боже! Жените си бяха, кажиречи, голи. А мъжете изглеждаха толкова смехотворно.