– Ако ти опростя греховете, можеш да получиш престол и корона, Зизим! – отвърна папата, сякаш въобще не бе чул думите на Джем.

– Единствено Аллах дава опрощение. Аз не очаквам милост от никого.

– Какви ги приказва този? – извика някой от присъстващите, но Инокентий VIII не му обърна внимание.

– Предлагам ти споразумение – просъска папата. – Ще ти дам войска. Всички европейски крале ще тръгнат на поход под твое командване.

Джем веднага си спомни за предложението, което получи от френския крал Шарл VIII в замъка Пуе.

– И накъде трябва да поведа тази войска? Към Йерусалим ли?

Принцът очакваше, че папата ще даде утвърдителен отговор, така че се готвеше да извика: "Никога!", както бе отказал на френския крал.

Инокентий VIII обаче изненада Джем, като отвърна:

– Не!

Османецът остана удивен.

– С кого ще воюва тази многобройна войска? Накъде ще тръгнем?

Папата се наведе леко напред и впери в Джем блесналия си поглед.

– Към унгарските полета, Зизим.

Рижият вълк веднага размаха опашка. "Чу ли добре? – развесели се звярът. – Оттам минава пътят за Румелия и столицата на империята."

Инокентий VIII не откъсваше очи от Джем.

– Ще ти дам цяла империя, Зизим. Ще седнеш на престола с корона на главата.

Какви ги говореше този човек?

Всички посланици в залата стояха смаяни. Един от тях погледна изпитателно Родриго Борджия.

– За бога, Борджия, какви ги вършите?

– Не аз! Той!

– Нима не сте наясно с плана му?

– Нямам никаква представа какво е намислил. През последните дни не спираше да повтаря, че ще пренапише историята.

– Исусе Христе, нима ще помогне на един неверник да се издигне?

Кардиналът повдигна рамене. Изглеждаше разтревожен. Кой би отказал подобно предложение? Ако Зизим приемеше, историята наистина щеше да тръгне в нова посока, но Чибо не бе изчислил, че тази промяна може да се окаже пагубна за християнството.

Сред шумотевицата, която настъпи, Джем забеляза Санута Лоран. Изкашля се и се обърна към преводача:

– Какво иска папата в замяна?

Всички в залата притаиха дъх, вперили погледи в преводача.

Върху лицето на Инокентий VIII разцъфтя широка усмивка. Всичко вървеше според плана му. Османецът щеше да се отметне от вярата си заради една корона.

– Нещо съвсем просто! – изхриптя папата. – да оповестите тук, пред всички тези господа, че в Рим сте бил споходен от Божествено прозрение. Ще подпишете подготвения от мен манифест, в който се казва, че ще влезете в лоното на Христовата църква и ще поемете на кръстоносен поход срещу...

– Никога!

Нямаше нужда от превод. Всички разбраха отговора много добре.

– Вие искате да вземете душата ми. Грешно сте си направили сметките, ако сте мислили, че ще се откажа от религията си заради трона. Няма да изменя на вярата си!

Докато преводачът превеждаше думите на Джем, погледът на папата помръкна. Беше обявил пред толкова посланици, че ще промени хода на историята, и сега се почувства злепоставен.

– Не му превеждай следващите ми думи! – обърна се Инокентий VIII към преводача. После се изправи с мъка.

– Тогава ще бъдеш изгонен оттук като куче!

Докато преводачът кършеше безпомощно ръце и се чудеше как да постъпи, Джем изгледа подигравателно папата:

– Ха! Със сигурност ще съм по-добре от песовете, които са попаднали в ръцете ви!

Папата нямаше представа, че османецът говори латински език.

В този момент в залата настъпи голяма суматоха.

– На кладата! – извика някой.

– Не! По-добре да му смажем главата с чукове! – обади се друг.

– Изхвърлете го оттук! Той само петни Божия дом с присъствието си.

Двама стражари отвориха задната врата и затеглиха Джем натам. Принцът се изплъзна без усилие от ръцете им и пое със спокойна походка към изхода.

Ругатните и заплахите зад гърба му се усилиха.

Папата се изправи рязко. Излезе от залата, подпирайки се на един от слугите си. Кардинал Родриго Борджия дръпна сина си в един ъгъл.

– Чезаре – зашепна той трескаво. – Трябва да го спечелим! Разбра ли ме добре? Трябва да му влезеш под кожата заради мен.

После с бързи крачки се спусна след Инокентий VIII.


65


Крепостта Сант Анджело, 1492 г.

Джем наблюдаваше Феримах с периферното си зрение. Момичето сякаш се рееше в друг свят. Уж шеташе наоколо, но си личеше, че мислите ѝ са другаде.

От три години принцът живееше в една от каменните стаи на Сант Анджело.

Феримах отброяваше дните.

– Един месец – бе казала тя малко след като се нанесоха в крепостта. – Днес се навършва един месец, откакто сме тук, господарю!

– Скоро ще стане година и една седмица! – бе съобщила тя отнесено в друг ден.

Тази сутрин Феримах каза сякаш на себе си:

– Днес се изпълниха три години.

Джем отдавна бе загубил представа за времето. Дните, седмиците, месеците и годините се сливаха.

Вече нямаше път назад. Нямаше изход. Нямаше спасение. Нито надежда. Така че и времето нямаше значение за принца.

Той имаше усещането, че не е нито на земята, нито на небето, а се е свил някъде в пространството между тях. Щом погледнеше през тясното прозорче, виждаше само облаци. Както и два купола. Нищо повече. Джем си представяше, че ще потъне в облаците, ако я нямаше каменната стена, която го обграждаше. Един ден принцът се пошегува с Чезаре Борджия, който бе дошъл да го види: "Така нареченият от вас папа ми измисли такова наказание: да вися между земята и небето. Така не съм нито на този свят, нито в отвъдното".

Прозорецът на стаята му бе с метални решетки, така че Джем не можеше дори да провре глава, за да погледне към реката. Само знаеше, че реката е там, долу. Вечер чуваше шума ѝ.

Джем не бе споделял с Феримах, че има хора, които са чували нощем от подземието на крепостта да се разнасят стенания и вопли. "Дали сградата е била, наистина затвор?" – чудеше се той. Там със сигурност бяха умирали пленници, бяха измъчвани осъдени. Принцът никога не бе слизал на долните етажи. Не бе виждал друго помещение, освен стаята си, както и огромната разкошна градина в подножието на крепостта, в която го извеждаше Чезаре. Понякога Джем се ослушваше напрегнато, но не долавяше нито вопли, нито стенания. Една нощ до слуха му долетя единствено някакъв далечен женски смях. А може би дори не бе смях, а налудничав кикот. Или писъкът на някоя нощна птица?

Показното гостоприемство на папата приключи точно за двадесет и четири часа. Още следващия ден, след като Джем отказа да стане християнин, го преместиха от Сикстинската капела в Сант Анджело.

Една сянка, притаена зад стената, наблюдаваше как стражите извеждат Джем от папския дворец. Двама войници забелязаха възрастния съветник на френския крал Санута Лоран и се опитаха да го отпратят. Санута размаха ръце към Джем и извика с пълен глас:

– Франция няма да се откаже, Зизим! Ще се върнеш при нас. Ще изпълниш повелята на краля, или ще умреш!

Подобни заплахи вече изглеждаха смехотворни за Джем. Толкова пъти се бе разминавал на косъм от смъртта, че не се страхуваше да се раздели с живота. "Първо трябва да се разплатя за загубената душа на сина ми, пък после мога да умра спокоен" – казваше си принцът нощем.

Качиха го в една раздрънкана кола, за да го заведат от папския дворец до Сант Анджело. Зад нея се движеше покрита карета със спуснати завеси на прозорците.

Единия ден го посрещнаха тържествено, с многобройна публика, а на следващия го превозиха бързо и тихомълком. Над Тибър се извисяваше дълъг каменен мост, който свързваше крепостта Сант Анджело с пътя. Всъщност пътят свършваше пред портите на крепостта. Войниците от ескорта оставиха Джем и Феримах пред вратата.

Когато момичето вдигна глава към каменния зид, Джем бавно каза:

– Знаеш ли, Феримах, наричат тази гробница дворец.

– Гробница ли?

– Някога тук са държали робите на римския император.

"Какво значение има дали се нарича гробница или затвор" – мислеше си Джем, докато двамата чакаха тежката порта да се отвори.




Три години.

За тези три години му позволиха да излезе от крепостта само веднъж.

Докато се движеше по тесните улици, някои от минувачите го разпознаваха и казваха с безразличен глас: "Зизим".

Излязоха на някакъв площад. По средата му се издигаше висок обелиск. Очите на Джем изведнъж се напълниха със сълзи. Той обърна глава към Феримах и видя, че и тя е вперила поглед във високата колона. Личеше си, че едва удържа сълзите си. Явно и тя си бе спомнила за Египет и целия извървян път от Истанбул до тук. "Ех, злочеста съдба! – въздъхна принцът. – Защо ми причини това? С какво заслужих подобна участ?"

"Какво? – обади се дяволът. – Нима най-после се разбунтува срещу Аллах?"

"Не – отвърна Джем. – Това не е бунт. А скръб. Носталгия."

В този миг се разнесе силен вик:

– Смърт!

Принцът видя към него да тича мъж с кинжал в ръка.

– Смърт! Смърт! – крещеше тичащият и бързо скъсяваше разстоянието помежду им.

Феримах изпищя. Опита се да прикрие Джем с тялото си, но той я избута и застана пред нея. Четиримата стражи размахаха пиките си срещу нападателя.

– Разкарай се! Марш оттук!

Мъжът нямаше намерение да се отказва.

– Мъст! Мъст!

Единият от стражите го прободе с пиката си. Викове раздраха въздуха един след друг. Единият – на прободения нападател, а другият – на ужасената Феримах.