Демет Алтънйелеклиоглу - Джем султан – Степното цвете

Той щеше да се покаже всеки момент. Синът на човека, който срина Константинопол, щеше да прилича на циркова маймуна в клетка. След малко цял Рим щеше да стане свидетел на отмъщението в памет на Константин Велики. Ето, всеки момент Внезапно Инокентий VIII изтръпна от ужас!

Какво?

О, Боже!

– Родриго – просъска Джовани Батиста Чибо, – какво означава това?

Борджия също бе потресен.

Зизим се появи на площада, възседнал бял кон, като същински завоевател.

Не се виждаше никаква каляска.

Османецът наблюдаваше събралата се тълпа отвисоко, като височайша особа.

Най-после синът на Великия турчин бе пред очите на римляните.

– Не… не… знам – запелтечи кардинал Борджия. – Нещо се е случило!

– Да ти прилича на унизен човек? Въобще не го бях замислил така!

От устата на папата хвърчеше пяна от яд. Запъти се към вратата.

– Проклятие! Веднага дай знак, Родриго! Веднага! Да започват

– Както наредите, Ваша Светлост!

Инокентий VIII заклатушка недъгавото си тяло обратно към прозореца, като удряше с жезъла по земята.

– Проклятие… проклятие! – не спираше да ругае той.

Площадът преливаше от народ. Войниците от ескорта минаха напред, за да пробиват път. Разделиха тълпата на две и оформиха тесен коридор.

На Джем му направи впечатление, че тук възгласите и аплодисментите не са така силни, както по пътя досега.

Внезапно забеляза, че нещо лети във въздуха към него. Опита се да прикрие лицето си с ръка, но закъсня. Едно яйце се разби в главата му.

Принцът изтръпна. Времето сякаш спря. Всички гласове и лица се размазаха пред очите му.

В ушите му прокънтя гласът на една жена:

– Синът на падишаха вън от Рим!

Във въздуха отново полетяха яйца. Домати. Пред очите на Джем всичко се размаза.

Наоколо се разнесоха смехове и викове:

– Вън от Рим! Вън от Рим!

Същият женски глас отново се обади:

– Синът на падишаха вън от Рим!

Чезаре Борджия и войниците, които най-после се съвзеха от изненадата, насочиха конете си към крещящата жена. Подгониха я. Разнесоха се ругатни.

– Вън! Вън! – продължаваха да скандират хората.

Джем не можеше да повярва. Нима допреди малко римляните не го приветстваха с овации? Кои бяха тези хора, които сега му крещяха да се маха?

Отляво също се разнесоха дюдюкания. Някакъв опърпан мъж се изпречи пред коня на Джем. Размаха юмруци във въздуха.

– Смърт на сина на Мехмед!

"Така или иначе вече съм мъртъв – помисли си Джем, – но дори и да не бях, сетният ми час настъпи току-що."

Чезаре и войниците се спуснаха да разгонват тълпата.

– Спри! – извика принцът на Борджия. – Оставете ги да правят каквото искат. Аз съм тук!

Щом хората чуха, че османецът проговори, виковете стихнаха.

Джем се изправи на стремената. Изтри белтъка, който се стичаше по лицето му. Вдигна дясната си ръка за поздрав.

– Здравейте, римляни!

Усмихна се, въпреки че му идваше да заплаче.

– Да живее! – извика някой от тълпата.

– Да живее Зизим! – провикна се и друг.

– Да живее! Да живее Джем! – разнесе се буря от гласове.

– Да живее великият Джем!

– Великият султан!

Чезаре Борджия скочи от коня и се приближи към османеца.

– Съжалявам! Извинявайте… те са една шепа хора Джем изпепели римлянина с поглед.

– Води ме, където трябва.

Феримах наблюдаваше случващото се с ужас.

"Точно от това се боях!" – каза си тя.

Сбъдваха се най-големите ѝ страхове.

Рим показа двете си лица. Едното бе светло и гостоприемно, но другото – тъмното, се разкри едва сега.

Феримах видя как Джем се изправи на коня си и каза нещо.

После тълпата отново избухна в овации и започна да крещи: "Да живее!".

"По дяволите! – каза си слугинята. – Колко лица има този град?"

Джем се извърна леко назад.

Феримах се разтрепери, когато видя петната от яйца и домати върху лицето и кафтана на господаря си.

– Нееее! О, неее! – зарида тя. Свлече се в колата и захлупи лицето си с ръце.

В същото време Джем се изкачваше по стълбите на Сикстинската капела, обграден от войници.

Капитан Цезар докосна леко рамото на Феримах.

– Виж! – каза ѝ той. Знаеше, че момичето не го разбира, но му се искаше да я успокои по някакъв начин. – Въпреки всички преживени нещастия върви с гордо изправена глава. Още малко и ще докосне облаците. Непоклатим като планина.

– Като планина – изхлипа Феримах. – Моята планина.

Сикстинската капела 14 март 1489 г.

– Ваше Величество… Светият отец ви очаква.

Вратата на султан Джем продължаваше да стои затворена.

Никой не отговори.

Приемната зала беше пълна. Всички очакваха сина на Великия турчин. Кардиналите се бяха наредили отдясно на трите мраморни стъпала, които водеха към папския престол. Някои хвърляха присмехулни погледи към Родриго Борджия заради неуспеха му при изпълнението на важната задача по посрещането на Джем.

Присъстваха посланиците на всички европейски държави, нагласени в най-официалните си костюми. До френския посланик стоеше съветникът на Шарл VIII Санута Лоран. Тук бе и художникът Пинторикио, който се подготвяше да запечата историческата среща върху платното си.

Напрежението нарастваше. Посланиците вече започваха да мърморят от нетърпение.

Кардинал Борджия не издържа. Излезе в коридора. Когато видя Чезаре да се задава насреща, се втурна към него.

– Полудя ли? – просъска той на сина си. – Защо не го беше натоварил на каляската?

– Отказа да се качи.

– Как така отказа да се качи?

– По-скоро беше готов да умре, отколкото да се качи.

– Моля се само Чибо да не използва този инцидент, за да ме отпрати далече от Рим! – Борджия въздъхна дълбоко. – Защо още го няма? Папата направо е полудял!

– Та той си е луд по рождение, татко.

– За бога, Чезаре! – Родриго се огледа уплашено наоколо. – Какво прави този човек, та не идва?

– Подготвя се. Нима не видя какво го сполетя? Как може да се яви в този вид?

Върху лицето на Родриго Борджия се плъзна иронична усмивка.

– Лудият разпореди така. Искаше да го смачка.

– Да, но не се получи. Сам видяхте. Стана точно обратното. Джем се превърна в герой. Нарекоха и него Великия турчин. Той не се страхува от нищо, защото няма какво друго да губи, освен душата си. А и за нея като че ли вече не го е грижа.

– Не можем да го изплашим, но можем да го използваме. – Борджия се взря в очите на сина си и се усмихна. – Лудият не знае как да го използва, но аз… Хайде, върви сега да го доведеш, Чезаре.

Вратата се отвори точно когато Чезаре Борджия се канеше да почука. Джем блестеше с цялото си великолепие. Тюрбанът на главата му бе навит безупречно. Кафтанът му изглеждаше като чисто нов. На раменете си бе наметнал кожена яка. По ризата му нямаше и помен от доматените петна.

– Готов съм – заяви принцът. – Ако и той е готов, можем да вървим.

Тръгнаха по дългия коридор, без да разговарят. Чезаре спря пред малката врата в дъното. Обърна се към Джем.

– Ваше Величество

– Кажи!

– Прието е при разговор с папата и двете страни да ползват преводачи.

– Добре, няма да отговарям, преди да съм изслушал превода.

Чезаре се покашля. Погледна Джем право в очите.

– Дори императорите и кралете коленичат и целуват ръка на папата, за да им опрости греховете и да ги споменава в молитвите си към Бог. Редно е Очите на принца пламнаха.

– Аз искам прошка само от Аллах! – Гласът на Джем бе спокоен, въпреки завладелия го гняв. – Знай, че няма да извърша нищо, което е в противоречие с вярата ми. Можете да ме заставите само ако ме убиете и поставите безжизненото ми тяло в желаната от вас поза.

Обърна се, без да дочака отговор, и отвори вратата.

Папа Инокентий VIII известно време не поглеждаше към Джем. Османецът стоеше изправен и неподвижен. Дори не трепваше, но мислено си каза, че не може да има доверие на гърбавия старец срещу него.

"И не само аз – заключи принцът. – Никой не трябва да се доверява на този човек!"

Естествено, останалите гости в салона счетоха поведението на Джем за невъзпитано. Разнесе се ропот, тъй като османецът не коленичи пред протегнатата към него ръка. Всички гледаха принца с неодобрение.

"Ей сега ще го смачкам като муха! – помисли си папата. – Само малко търпение!"

– Зизим! – прозвуча хрипкавият глас на Инокентий VIII. – Приближи се!

Един млад монах преведе думите на Светия отец. Джем пристъпи леко напред и спря.

– Не се страхувай, чадо мое! – усмихна се папата. В залата се разнесе смях. – Повече няма защо да се боиш от султана. Сега си под моя опека. Аз съм Божият наместник на земята. Въпреки всички злини, които ни стори баща ти, Църквата прояви голяма милост и реши да те приеме в редиците си.

– Баща ми Мехмед хан е истински завоевател – заяви Джем със строг, но спокоен тон. – Изживя живота си в чест и слава. Аз се страхувам единствено от Аллах. Не съм тук, за да търся убежище или спасение, а защото ме поканихте.

В първия момент настъпи ледена тишина. После в залата се разнесе гневен шепот.