Анджело постоя известно време замислен. Най-после бе разбрал онова, което го вълнуваше. Вече знаеше за какво е избран от Господ.

Никое от събитията в живота му не беше случайно. Всичко бе станало така, както бе пожелал Господ.

Превземането на генуезкия кораб от османските пирати.

Продаването му на робския пазар за прислужник в двореца.

Попадането му в харема.

Отнемането на мъжествеността му Всичко!

Той беше специален човек.

Богоизбран.

Натоварен с мисия.

Служител на Господ.

В шепата му на мястото на кървавата следа сега имаше сребърно акче.

Вече щеше да има задача всеки четвъртък.

Всичко, което чуеше или научеше, щеше да съобщава на човека, който щеше да го очаква до шадравана.

Дали всеки път ще има какво да му каже?

"Ще има – мислеше си Анджело. – Ако държа очите и ушите си отворени, ако използвам ума си, ще имам вести всеки път."




Следващия четвъртък откри мъжа със зеления калпак без затруднение. Човекът го запрегръща сякаш бяха стари приятели, които не са се виждали от дълго време.

– Чух, че на предишния везир е започнало да му пари под краката.

Мъжът потупа Анджело по гърба и изрази божията щедрост, като мушна монета в ръката му.

– Рум Мехмед паша ли? Казват, че султанът много го тачел.

Анджело сви рамене.

– Няма да е още дълго така. Новият везир Исхак паша непрекъснато го клеветял. Наскоро се разбра, че Рум Мехмед паша се е срещнал без знанието на султана с пратеник на Аккоюнлу в Истанбул.

Изрече тези думи бързо и отмина.

Анджело не можа да се измъкне от харема следващия четвъртък. Мъжът със зеления калпак напразно го чака. Сребърното акче остана в кесията му.

При следващата им среща Анджело прошепна:

– Главата на Рум Мехмед падна.

От божията кесия излязоха три акчета. Явно новината щеше да зарадва римския папа.

"Да видим какво ще кажат за днешната новина" – мислеше си Анджело, докато бързаше към изхода на двореца за поредната среща.

Един от стражите, които сновяха пред портите, видя Анджело и му подвикна:

– Привет, Ахвер, юначе! Накъде така? По важни дела ли си тръгнал?

"Глупак! – мина през ума на Анджело. – Само да знаеш колко важен човек съм!" Въпреки това с нищо не издаде мислите си.

– Накъде ли? Тези жени ще ме разкъсат. Снощи една се сетила, че иска алена коприна, друга – венецианско кадифе. Тази сутрин Кетюда калфа[9] вдигна всички на крак: "Някой бързо да отиде да купи платовете". Е, кой е най-бърз? Ахвер. Ето, вече тичам към пазара.

След като подмина гарнизона, Анджело обърна глава и подвикна през рамо на заговорилия го еничар:

– Всеки път се чудя как си правиш мустака толкова щръкнал.

– Ела някой ден да те науча – отвърна през смях мъжът.

Другият страж също се провикна:

– Моят е още по-щръкнал. Трябва да видиш!

Когато Анджело пристигна при шадравана, мъжът вече го чакаше. Докато се прегръщаха, обмениха акчето и новината. Щом мъжът чу вестта, наостри уши.

– Сигурен ли си? Много е важно.

– Има една наложница Фирдевс. Докато била през нощта при султана, той ѝ рекъл: "Скоро ни очаква дълга разлъка. Ще ми липсваш". Чух я, като разказваше на другите наложници на сутринта.

– Разлъка казал, така ли?

– Да, и то дълга.

Анджело отмина, без да даде възможност на мъжа да му задава повече въпроси. В Рим трябваше да се досетят какво има предвид султанът под "дълга разлъка".




Не бе много трудно да се разгадае какво означава "дълга разлъка". Щом се раздели с Анджело, мъжът със зеления калпак се спусна почти тичешком по хълма към Златния рог. Тъкмо се свечеряваше, когато скочи в една лодка.

– Хващай греблата! – извика той на лодкаря.

Явно наистина много бързаше, защото въобще не седна, а стоя прав през целия път. Още преди лодката да е докоснала брега, мъжът скочи на сушата. С бързи стъпки пое по стръмнината към кулата на Галата. По едно време спря пред една полуразрушена постройка. Ако някой го гледаше отстрани, щеше да си помисли, че се е уморил и си поема въздух. Човекът се озърна предпазливо. Щом се увери, че никой не го следи, се шмугна в съборетината.

Когато притъмня съвсем, той отново изникна на улицата, но този път без зеления калпак. Беше се загърнал в черна пелерина, а качулката ѝ се спускаше ниско над веждите му.

Мъжът стигна до брега бежешком. Там зави наляво. Забави крачка едва когато наближи голяма каменна сграда, надвиснала над притъмнялото море. Нито един от големите прозорци на постройката не светеше. Човекът протегна ръка към бронзовото чукче на вратата, но още преди да го е докоснал, портата се отвори. Вмъкна се вътре, а желязната врата се хлопна зад гърба му със силен трясък.

След минута вече стоеше срещу мъжа, който бе привлякъл Анджело към служба за Светия престол. Търговецът, който беше заговорил Ахвер на пазара, беше не друг, а венецианският байло[10] Масимо Галиари.

Докато слушаше новините от харема, по лицето му не трепна нито едно мускулче.

Прекъсна вестоносеца само веднъж, за да попита:

– Скоро ни очаква разлъка, така е казал, нали? Това ли бяха думите на момчето от двореца?

– Точно така. И то дълга разлъка.

Галиари се умълча. Другият мъж погледа известно време пищно украсения таван, после стана от креслото. Приближи се към големия гоблен, който висеше на стената. На него бе избродиран Канале гранде в цялото му великолепие. "Разлъка! – замисли се той. – Лошо нещо е разлъката." Всеки път, когато погледнеше този гоблен, го налягаше тъга по дома.

– Времената се менят – прошепна той, без да отделя очи от гоблена. Сякаш говореше на управника от Двореца на дожите, изобразен на картината. – Страхувам се, че приближава буря. Рим трябва да научи вестта от Венеция.


6


Кастамону, 1473 г. Резиденцията на принц Джем

Зазоряваше се. Светлината, която нахлуваше в стаята, носеше розовооранжевите отблясъци на изгряващото слънце. Чичек хатун имаше чувството, че коприненият юрган я смазва.

Не можеше да си намери място в леглото. Вече беше спряла да брои колко пъти се завъртя тази нощ. Надяваше се, че ще успее да заспи ту като се обръщаше към стената, ту като се взираше в бледото очертание на прозореца и сенките на дърветата, които нахлуваха в стаята. Нямаше полза. Заби поглед в стената. Образите от мислите ѝ изплуваха пред очите ѝ. Истанбул… Дворецът… Мехмед Всеки път, щом се сетеше за Мехмед, започваше да подсмърча.

Видя за последно султана, когато посети столицата заради церемонията по сюнета на сина ѝ. Срещнаха се общо два-три пъти.

Чичек хатун отново си спомни, че не бе посмяла да погледне бащата на сина си в очите, когато той я посети в павилиона, който ѝ бяха отредили. Не бе събрала смелост да срещне погледа на султан Мехмед. Да надникне в онези черни очи, в които бушуваха морета, небето и земята се събираха, вилнееха урагани и присветваха мълнии. Както в старите дни, тя се бе поклонила, без да поглежда към падишаха.

– Господарю, дарявате на вашата робиня голямо щаст… – от вълнение не бе могла да довърши изречението си.

Бе разбрала, че султанът я приближава, по шумоленето на копринения килим под краката му. Сърцето ѝ се бе разтуптяло лудо.

Внезапно сякаш видя на отсрещната стена как Мехмед се навежда и хваща брадичката ѝ. Отново усети мириса му. О, боже! Ръцете му бяха толкова красиви, толкова нежни. И досега не можеше да разбере как тези фини ръце бяха в състояние да размахат меч. С нежните си, но силни пръсти Мехмед бе хванал брадичката ѝ и бе обърнал главата ѝ към него.

– Чичек Ах, гласът му! Нито за миг не можеше да забрави този плътен глас, който я обгръщаше, прегръщаше и пронизваше. Всички казваха, че султан Мехмед всява ужас в сърцата на враговете си. Чичек не вярваше на тези думи. Гласът на султана бе като водопад, който потушаваше изгарящите я страхове.

– Не си се променила. Все така хубава и свежа си, както в деня, през който те видях за пръв път.

Лъжа! Това беше пълна лъжа.

– Велики султане, вашата робиня По дяволите! Отново не бе могла да довърши изречението си.

Мехмед много добре знаеше, че Чичек започва да заеква, когато се развълнува.

– От толкова години имаме дете, а ти продължаваш да се наричаш моя робиня. Чичек хатун, ти си майката на сина ми.

– Султане, аз… аз Дотам беше. Колко глупава и колко жалка се бе почувствала Чичек пред Мехмед този ден.

Ако това се бе случило, когато бе млада, въобще нямаше да го мисли. Но сега… След толкова години. След като бе напуснала столицата, за да придружи Джем, когато бе станал санджакбей.

Сега от Мехмед я разделяше непреодолима стена. Както и многобройни млади, красиви и недокосвани наложници и любовници от четирите краища на света.

Мястото ѝ вече не бе в покоите на падишаха. Чичек го разбра съвсем ясно, когато Мехмед дойде да ѝ поднесе почитанията си. Вече бе бивша любимка на султана, която му бе родила син. Само толкова. Нямаше как да бъде по-близо до него. Можеше да се наслаждава на парфюма му само отдалеч. Разполагаше единствено със спомени в безсънните нощи.

Въпреки това не ѝ подхождаше да трепери и пелтечи пред Мехмед като някакво непохватно момиче, но беше безсилна в присъствието му.

Друго обаче я измъчваше повече.

Защо толкова се страхуваше от него?