Чезаре Борджия, изглежда, се колебаеше как да постъпи.

– Как да ви убедя? – прошепна той на Джем. – Всички ви очакват. Народът. Папата. Трябва да продължите напред

– Махни тази циркаджийска талига от очите ми, римлянино! – заповяда изведнъж принцът. – Щом толкова настоявате, ще вляза в Рим. Само че на кон!


62


Чезаре Борджия се оказа прав. Цял Рим бе на крак.

Влязоха в града през една голяма порта.

– Това е триумфалната арка на Тит Флавий Веспасиан – обясни Борджия на османеца. – Издигната е в чест на негова победа.

Джем яздеше разкошния бял кон на римлянина. Чезаре бе принуден да отстъпи жребеца си на принца, за да го убеди все пак да влезе в Рим. Досещаше се, че папата много ще се ядоса, когато види Джем на седлото, сякаш идва в града като победител, но нямаше какво да стори. Съзнаваше, че ще вкара османеца в циркаджийската кола единствено ако го окове във вериги или ако го убие.

Борджия едновременно се ядоса и възхити на Джем. Принцът веднага бе прозрял играта на Инокентий VIII. С един замах бе провалил плана на папата да осмее и злепостави сина на Великия турчин, като го представи като пленник и цирково животно.

– Но как ще влезете в града? – бе запитал Чезаре в крайна сметка – Доколкото виждам колата, с която сте стигнали дотук, изглежда толкова паянтова, че ще се разпадне всеки момент!

Джем се усмихна иронично, впери поглед в коня на римлянина и заяви:

– Ето с това!

Чезаре нямаше друг изход, освен безмълвно да слезе от коня. "Не е ясно кой ще има повече неприятности – Джем заради Рим или Рим заради Джем. Сигурен съм само, че папата ще си отмъсти жестоко заради номера с коня!" – мислеше си той.

Джем се преоблече с дрехите, които Феримах извади от един вързоп. Момичето бе закърпило стария кафтан на принца. Макар и доста вехт, той все още изглеждаше впечатляващо на слънчева светлина.

Жребецът на Чезаре много приличаше на Шимшек и Джем го възседна с лекота. Принцът хвана юздата с лявата си ръка. Извърна се леко на една страна и постави дясната си ръка върху хълбока. Гордо изправи глава. Впери поглед в хоризонта. Вече не приличаше на окаян пленник, а на истински завоевател.

От двете страни на пътя се беше струпала многобройна тълпа. Всеки се опитваше да застане най-отпред, за да види османеца по-добре.

– Да живее Джем!

– Да живее султанът!

– Да живее султан Джем!

Чуваха се и отделни възгласи: "Зизим!" Жените хвърляха цветя.

Джем кимаше леко като император, приветстван от народа.




Феримах бе останала най-отзад в колата, карана от капитан Цезар. Момичето бе сигурно, че Огнения принц е щастлив, макар да не виждаше лицето му. Не се съмняваше, че очите му горят от радост. И тя би трябвало да се чувства щастлива, но я измъчваше някакво лошо предчувствие.

Дали не си въобразяваше само защото бе свикнала да живее в постоянен страх и съмнение? Та сега нямаше от какво да се бои! И в Ница, и в Лион криеха Джем от хората, но тук цял Рим се бе стекъл да го посрещне. Също като в Родос.

Приветстваха принца като дългоочакван гост.

Защо ли?

Каква бе причината за буйната радост на римските граждани?

Феримах си задаваше този въпрос, откакто влязоха в града, но не можеше да намери отговор.

Наистина беше странно. Вероятно именно на това се дължеше обхваналата я тревога.

"Дали страховете ми са напразни? – питаше се момичето. – Нима римляните са искрени и наистина ще направят господаря ми щастлив?

За момент у слугинята се пробуди надежда, че има някаква неизвестна за нея причина, поради която ентусиазмът и веселието на хората в Рим могат да се окажат искрени.

"Да, но защо тогава искаха да качат Джем на онази глупава каляска?" – отново я загложди съмнение.

Още един въпрос без отговор.

Не смееше дори да си представи как би изглеждал Джем, ако се бе качил на онази кола.

Феримах се опита да потисне тревогата си. "Надявам се, ако не друго, поне да намерим спокойствие тук – каза си Феримах. – Моля се от сърце на Аллах най-после да сложи край на страданията и униженията на Джем."




Сред викове и овации свърнаха по един път, застлан с големи каменни плочи.

– Това е Форумът – започна да обяснява Чезаре. – Някога тук весталките Джем въобще не слушаше думите на римлянина. Мисълта му бе другаде. Пред погледа му изникна голямата кръгла сграда, която привлече вниманието му, докато наблюдаваше Рим отдалече. Крепостта Сант Анджело, за която не бе ясно дали е дворец или затвор. Страховитата ѝ сянка бе надвиснала над пътя и реката. Нещо трепна в душата на принца.

Спомни си думите на капитана:

– Там ще ви настанят, Зизим "Явно капитанът ще излезе прав, ако съдим по посоката, в която ме водят" – помисли си Джем. Цезар му бе казал, че той сам ще реши дали крепостта е дворец или затвор. Студенината, която лъхаше от мрачната сграда, бе достатъчна на принца, за да разбере, че това не е никакъв палат, а чиста проба тъмница. И то най-страшната, която можеше да съществува. Значи младият римлянин го водеше право в затвора Тогава каква бе причината за веселието на тази ентусиазирана тълпа? Нима хората се бяха стекли по улиците, за да видят как един османски принц ще бъде хвърлен в тъмница? Защо ръкопляскаха? Защо жените хвърляха карамфили и му се усмихваха?

Джем се почувства като птица с прекършени криле. Цялата му надежда се стопи само за миг. Вдигна глава, за да огледа по-добре Сант Анджело.

Погледът му бе привлечен от фигура, която не се забелязваше отдалеч. На върха на кулата имаше мраморен ангел, с лице, обърнато към облаците. Сякаш току-що се бе спуснал от небето.

Странно! Обикновено не поставяха подобни статуи на затворите.

Да не би този ангел да се бе спуснал от висините, за да облекчи мъката на затворниците? "Дали ще разпознае моето стенание сред воплите на останалите затворници?" – запита се Джем.

– Дворецът на император Адриан – обясни Чезаре.

– Дворец ли? Изглежда доста страховит. Прилича на Борджия се разсмя.

– О, боже, и вие ли сте на същото мнение като сестра ми Лукреция?

– Какво е мнението ѝ?

– Въобще не ѝ харесва да живее тук.

Джем се приведе и погали коня по гривата, за да прикрие удивлението си.

– Нима това е вашият дом?

– О, да! Когато баща ми кардинал Родриго Борджия дойде да живее в Рим, папата му оказа голяма чест, като настани семейството ни тук. Сестра ми обаче никак не е доволна.

– Защо?

– Твърди, че понякога чува от подземията да се разнасят писъци и стенания. Предполагам, че е била впечатлена от разказите за робите на императорското семейство, които са били държани в крепостта. Детска работа!

– На колко години е сестра ви?

– На единадесет, но твърди, че е на дванадесет.

– Да видим дали и аз тази вечер ще чувам стенания… – промърмори Джем.

– Вие ще отседнете в Сикстинската капела – отвърна Чезаре. – Светият отец пожела да бъдете близо до него.

"Дали да се радвам, или да се тревожа, че няма да ме настанят в този страшен палат?" – запита се османецът.


63


Рим, площад "Свети Петър"

Папа Инокентий VIII седеше в трескаво очакване.

– Ще пренапиша историята, Родриго! – не спираше да повтаря от сутринта.

Не можеше да си намери място. В един момент се умори да ходи напред-назад по коридорите на Сикстинската капела и вече си представяше как ще пренапише историята, скрит зад едно перде до прозореца с изглед към площада.

Отвън се бе стекла многолюдна тълпа. Всички погледи бяха насочени в посоката, от която се очакваше да дойде синът на Великия турчин. Папата вече губеше търпение.

– Какво става? Къде се губи?

– Ако съдим по възгласите, тъкмо минават по моста Елий[39].

– Всичко ли е готово, Родриго?

– Да, всичко е готово! – обади се кардиналът, който бе застанал зад гърба на Инокентий VIII.

– Посрещането трябва да завърши възможно най-впечатляващо. Всъщност Борджия бе убеден, че завършекът, на който толкова държеше папата, ще съсипе всичките смели планове за пренаписване на историята. "Да видим какво ще напишеш – мислеше си жлъчно Родриго. – Вместо да смачкаш човека, ще го направиш по-упорит. Господи, Чибо въобще не е наясно как е устроена човешката душа." Кардиналът не изрече нито една от тези си мисли, а просто кимна:

– Ще бъде, не се тревожете!

– Мислите ли, че Зизим ще се почувства отново като султан в онази талига?

Борджия знаеше, че ако отвърне с "да", папата няма да му повярва. Върху лицето му се изписа замислено изражение.

– Не смятам, че ще е много доволен, Ваша Светлост – отвърна след мигдва кардиналът. – По-важното е как ще се почувства след малко, когато излезе на площада.

– Обмислях дълго изказването си, Родриго. Господ ми е свидетел, няма да кажа случайна дума – промълви Инокентий VIII.

Борджия въобще не се съмняваше, че Светият отец казва истината. "Заклевам се, Чибо, че и аз ще се подготвя подобаващо за деня, в който ще заема папския престол. А речта, която ще произнеса в деня на смъртта ти, вече е готова!"

Внезапно тълпата в единия край на площада се разпръсна. Разнесоха се аплодисменти и възгласи: "Да живее!" Папата впери нетърпелив поглед към мястото, откъдето колата трябваше да излезе на площада.