– Да. Има. Малко по-натам. От дясната страна. Накъде така?

– Не питайте, господине! – завайка се Емануел. – Един от братята умря от заразна болест

– Заразна ли?

Войниците, които бяха спрели по-близо до колата, веднага подкараха конете си назад.

– Абатът заръча да го заровя някъде далеч от манастира.

– Върви – каза му мъжът. – Погреби го по-дълбоко в земята.

– Така ще направя – увери го Емануел. – Само да намеря някой хълм.

– Напред! – даде заповед командирът.

Конете поеха в тръс.

– Хей! – провикна се внезапно мъжът. – Бъди нащрек. Издирваме трима бегълци. Ако видиш нещо съмнително по пътя, незабавно съобщи в най-близкия гарнизон. Това е кралска заповед!

– Бегълци! Леле, боже… ще съобщя, ако видя нещо Командирът пришпори коня си.

Емануел повдигна покривалото на колата.

– Хайде, можете да излизате!

Джем се учуди на хладнокръвието на капитана.

– Ами ако бяха решили да повдигнат платнището?

– Спокойно! Добре познавам кралските рицари. Много са храбри! От нищо не се страхуват, но щом чуят за заразна болест, бягат надалеч!




Следващите дни минаха без произшествия.

– Ето го и Тулон! – възкликна Емануел в края на третия ден след срещата им с рицарите от кралската гвардия.

Влязоха в града. Капитанът спря колата в една странична уличка близо до пристанището.

– Чакайте тук! – прошепна той на спътниците си и изчезна.

Мина повече от половин час, но Емануел не се появяваше. Джем започна да подозира, че отново е попаднал в клопка. Каква ли щеше да е поредната игра на хоспиталиерите?

Джем се чудеше какво щеше да обяснява, ако някой реши да надникне под покривалото на безстопанствената конска каруца. Наистина, малко преди да влязат в града, свалиха расата си и ги закопаха.

– Войниците на краля ще търсят трима монаси – бе казал Емануел.

Сега и тримата се бяха преоблекли като френски селяни. Когато Джем нахлупи каскета си, се обърна към Феримах и се усмихна под мустак.

Капитанът искаше да унищожи всички османски дрехи на принца, но Феримах не позволи. Момичето държеше най-много на кафтана. Джем се опита да я убеди, като ѝ каза, че в момента няма за кого да се прави на падишах.

– Ще го облечете, когато стигнем в Рим. Ще го закърпя и стегна. Докато не ви ушия нов, няма да хвърляме стария!

Сега Феримах и Джем стояха скрити в колата и ако минеше някой кралски войник, можеше да реши да ги претърси. Нямаше как да не намери османския кафтан. Със сигурност щяха да бъдат разкрити.

Измина почти цял час. Най-после по уличката се разнесоха стъпки. Покривалото се раздвижи и вътре надникна главата на Емануел.

– Забавих се!

Джем замълча.

– Хайде, слизайте и да тръгваме! Морето е малко бурно. Сигурно доста ще се измокрите, но нямаме друг изход. Не можем да чакаме. Когато се качим в лодката, трябва да се държите здраво! Не очаквайте, че някой ще се хвърли да ви спасява, ако паднете.

"Все много му знае устата на този!" – каза си Джем.

Емануел обаче ги предупреждаваше с основание.

Оказа се, че морето е не малко, а много бурно. Вълните постоянно пръскаха лицата на пътниците. Малката лодка се озоваваше ту на гребена, ту в подножието на някоя вълна.

Джем отчаяно се опитваше да прикрие колко му е зле. Към физическото неразположение се добавяше и болезненият спомен за Кадир ага, когото принцът бе принуден да погребе в морето. Пред очите на Джем отново изникна безжизненото тяло на другаря му, погълнато от водната стихия.

"Май ще съм дотук – каза си той. – И аз ще намеря края си сред морската пяна."

Корабът не беше далеч, но четиримата гребци трябваше да се борят с развилнялото се море. Тъкмо когато си мислеха, че са напреднали, някоя вълна ги запращаше обратно назад.

Най-после успяха да се приближат до кораба. Тук обаче също ги дебнеше опасност. Как да се изтеглиш по въжената стълба, когато лодката под теб се клати непрестанно? Джем се притесняваше, че Феримах няма да успее да се изкатери до палубата на кораба.

Оказа се, че момичето се справи много по-добре от него. Вкопчи се във въжето като котка. Капитан Цезар и моряците не можаха да повярват на очите си. Джем също бе удивен от пъргавината на Феримах.

– Хайде! Не се бавете! Качвайте се! – викаха мъжете, които наблюдаваха принца от палубата.

Джем затвори очи, изкрещя името на Аллах и с всичка сила се хвърли към въжената стълба. Сграбчи я. Успя да се набере и бързо постави крака си на първото стъпало. Започна да се катери. През цялото време се молеше да не го отнесе някоя вълна. Предишните пъти, когато се бе изкачвал по въжената стълба, палубата не му изглеждаше толкова високо.

Горе го посрещна капитан Цезар.

– Е, Ваше Величество – усмихна му се мъжът, – след седем години отново сме заедно.

Седем години!

Само толкова?

На Джем му се струваше, че е отминал цял един живот.

Когато видя капитана, го завладя странно усещане. Гневът и жаждата за отмъщение се бяха изпарили. Имаше чувството, че се среща със стар приятел. Двамата мъже се прегърнаха. Цезар приветства топло принца:

– Добре дошли на борда! Поздравявам ви от името на Великия магистър Пиер Д'Обюсон. Синът ви Мурат е при него в отлично здраве.

"Ех, Мурат! – едва не простена Джем. – Скъпи синко, дали ще те видя някога? Дали ще мога да те прегърна?"




Бурята сякаш само бе чакала да стъпят на палубата, за да утихне. Морето изведнъж стана гладко като езеро. Вятърът не бе достатъчно силен, за да издуе платната, и се наложи да се намесят гребците. Спуснаха веслата от двете страни на кораба и започнаха да гребат.

Десет дни по-късно достигнаха до италианските брегове. Този път капитан Цезар щеше да придружи Джем и Феримах на сушата.

Сбогуваха се с Емануел. Джем го потупа по гърба.

На раздяла помощник-капитанът прошепна на принца:

– Зизим, кой каквото ще да казва, но не съм срещал по-сърцати хора от теб и това момиче. Родос никога няма да те забрави.

– И аз няма да забравя острова – отвърна Джем.



Рим, 14 март 1489 г.

След десетдневно пътуване най-после съзряха хълмовете на Рим.

– Ето го! – каза капитанът. – Градът на великия Юлий Цезар, човека, сполетян от най-голямото предателство в историята.

"Дали наистина срещу Цезар е било извършено най-голямото предателство? – замисли се Джем. – Дали не е срещу мен или срещу Баязид ага?"

Принцът осъзна, че досега не се бе замислял как ще бъде запомнен в историята.

Като изменник?

Като предател?

Или герой?

А може би просто като един неуспял султански потомък, станал жертва на дворцови интриги?

Нищо чудно името му да остане неизвестно.

Капитанът посочи извиващата се през града река.

– Това е Тибър. Пъпната връв на Рим.

Джем си спомни, че бе чул подобни приказки в Кайро от главния везир на Каитбай. "Ако са минали седем години, откакто заминах от Родос, значи съм напуснал мамелюшките земи преди повече от осем години" – изчисли наум принцът.

"Боже мой! – възкликна мислено той. – Ако Огуз беше жив, сега щеше да е на единадесет години."

Мурат бе на осем години, а дъщеря му Гевхер почти на девет.

После Джем си спомни и за Чичек хатун. Очите му се наляха със сълзи. "Дали майка ми е все още жива?" – запита се той.

На света нямаше по-голямо наказание от раздялата.

Джем погледна към Феримах. Косите ѝ се развяваха на вятъра. Изглеждаше много уморена, но на лицето ѝ грееше щастлива усмивка. Някакъв купол в града привлече вниманието ѝ. Тя посочи с ръка към него.

– Пантеонът – обясни веднага капитан Цезар. – Много стара постройка. Спомен от древните римляни. Храм на всички божества Нямаше смисъл от повече обяснения, тя така или иначе не разбираше езика.

– Ами другата сграда? – прекъсна го Джем. – По-високата.

– Това е Сикстинската капела. Съвсем нова е. Миналата година приключиха строежа ѝ. Както личи от името, тя е творение на предишния папа – Сикст IV.

– Аха, онзи, който не искаше да ме приеме в Рим толкова време – измърмори принцът.

Капитанът вдигна рамене.

– Великият магистър дълго го моли да ви вземе в Рим. Постоянно изпращаше посланици. Пишеше му писма… – изрече почти шепнешком Цезар, сякаш се боеше някой да не го чуе. – Но онзи беше генуезец… Нали се сещате. Няма по-големи инати от генуезците. Освен това Джем се отегчи. Сега не му бе до подобни приказки. "Вече съм в Рим. Било каквото било – каза си той. – Тук е последният ми шанс."

От известно време принцът наблюдаваше една огромна кръгла кула, която се издигаше точно на брега на реката.

– А онова какво е? – посочи я той на Цезар. – Крепост или затвор?

– И двете – разсмя се капитанът.

– Оттук изглежда доста страховита.

– Казват, че отвътре е много красива. Аз не съм влизал. Бил съм в Рим само веднъж досега, заедно с един от посланиците, който имаше среща с папата по вашия въпрос. Отец Георгис, ако го помните. Сградата на Сант Анджело е толкова голяма, че никой не е сигурен за какво точно може да бъде използвана. Не е ясно дали е дворец, крепост или затвор.

Капитанът погледна Джем в очите.

– Вие сам ще решите.

– Защо?

– Там ще ви настанят, Зизим.


61


Колата подскачаше по камъните надолу по хълма към полето. Джем се молеше някое от колелата да не се строши. Търпението му съвсем се бе изчерпало. Вече всяко изкачване на пътя му изглеждаше като непреодолима планина. Искаше му се час по-скоро да стигнат до Рим, за да разбере какво го очаква.