– Вече е дал разпореждане!

Гласът на Борджия трепна, докато изричаше последните думи. Папата вдигна глава и погледна кардинала в очите.

– Да не би да премълчавате нещо, отче?

– Шарл настоява незабавно да изпратите османеца обратно.

Чибо усети, че Борджия го наблюдава внимателно.

"Опитва се да прочете мислите ми, дяволът му с дявол! – каза си папата. – Ех, Родриго, все още нямаш такива способности!

– Да не би да сме получили писмо от краля?

– Не, пристигна негов пратеник.

– Я, колко е бърз!

– Пратеникът е тръгнал веднага щом кралят е научил вестта.

По изражението на Борджия Инокентий VIII се досети, че пратеникът е някой важен човек.

– Кой ни е изпратил?

– Санута. Мъдрият си учител.

– Гледай ти! – възкликна папата. – Значи хлапето сериозно се е ядосало.

– Неминуемо беше, Ваше Сиятелство. С един удар разбихте плановете му за Йерусалим.

Устните на Инокентий VIII помръднаха безмълвно. Това обикновено означаваше, че е много доволен.

– Санута е придружен от още трима души. Кралят ни е изпратил общо четирима свои хора.

Папата изглеждаше още по-изненадан.

– Гледай ти! Цели четирима!

Инокентий VIII понечи да стане, като използва за опора подлакътниците на трона си. Личеше си, че му е изключително трудно. Въпреки това кардиналът не му се притече на помощ. Добре знаеше, че папата реагира остро на всеки опит на околните да му помогнат. "Махни си ръцете от мен!" – викаше той, колкото му глас държи.

Явно се боеше, че съвсем ще заприлича на старец или пък че могат да го отровят и при най-малкия физически контакт. А може би се страхуваше и от двете едновременно.

Най-накрая Чибо успя да се надигне от престола, въпреки болката в коленете. Взе си жезъла. Внимателно слезе от платформата, върху която стоеше тронът му. Изглеждаше замислен. Приближи се до Борджия и тихо попита:

– И какво казва Санута?

– Иска да върнем османеца.

– Нещо друго?

– Напомня за подписаното споразумение.

– Ти му обясни, че смятаме споразумението за невалидно, нали?

– Обясних му!

– Е, ѝ? – поиска по-дълго обяснение папата.

– Санута цитира заключителната клауза от споразумението.

– Ха! – изсмя се Инокентий VIII, обърна се и пое към подиума. – Който наруши договореностите, ще заплати на другия петстотин килограма злато.

– Точно така, Ваше Сиятелство, Санута каза да приготвим златото, иначе

– Иначе какво? Защо все трябва да ти вадя думите с ченгел от устатата? – ядоса се папата. – Кажи ми всичко от начало до край!

– Ще ни сполети голяма беда!

Инокентий VIII погледна удивено Борджия.

– Беда ли ще ни сполети? Нима се е осмелил да заплашва Църквата? А ако анатемосам краля?

– Не бих го възприел като заплаха, а като предупреждение – отвърна Родриго Борджия. – Когато султанът научи, че брат му е избягал от Франция, може да насочи гнева си към Рим Инокентий VIII вдигна ръка, за да накара кардинала да замълчи. Отдавна бе обмислил тази възможност. Точно затова се тревожеше – дали не е направил грешка.

Османският султан можеше сериозно да се ядоса и да обяви война на Рим.

– Трябва да убедим Баязид, че при нас брат му ще е в по-сигурни ръце, Родриго.

Кардиналът кимна с разбиране.

– Естествено, всичко си има цена… – продължи папата.

– А ако султанът не приеме?

"Ето, точно по тази причина не всеки може да бъде папа!" – каза си Чибо. Само хората, които добре обмисляха действията си и планираха правилно постъпките си, ставаха глави на Римската църква. Естествено, имаше много папи, които се възгордяваха и се самозабравяха, но Инокентий VIII не се смяташе за един от тях.

Щом бе решил да участва в голямата игра, значи знаеше как да излезе победител. Усмихна се – за първи път през този ден.

– И той си има цена. Ако султанът не приеме предложението ни, ще си плати.

Борджия също се усмихна.

– Разбирам. Султанът плаща и в двата случая.

– Добре схващаш, Родриго. На практика е така. В единия случай Баязид плаща със злато, а в другия – с трона си.

Кардиналът не можа да прикрие учудването си.

– Е, това вече не го разбирам. Защо със злато или с трона си?

– Ако султанът не приеме предложението и ни обяви война, ние ще изправим срещу него друг султан. Двете войски ще се срещнат в Унгария или някъде на Балканите. Как мислиш? Дали османецът ще рискува трона си?

"Не е много ясно" – рече си Борджия, но тъй като не искаше да влиза в безсмислени спорове, каза само:

– Едва ли.

Инокентий VIII наблюдаваше внимателно кардинала. Опитваше се да разбере какво се крие зад отговора му.

Точно в този момент Родриго Борджия си припомни думите на Санута: "За християнския свят е истинско щастие, че Джем не е на османския престол". Ако папа Инокентий VIII разчистеше пътя на принца изгнаник към трона, Бог никога нямаше да му прости!

"Ако аз бях папа, никога нямаше да допусна Джем да стане султан" – каза си Борджия, но с нищо не издаде мислите си.

– Как върви подготовката? – попита Инокентий VIII.

– Напредва, Ваше Сиятелство, не се безпокойте!

– Пиер Д'Обюсон изпрати ли хората, които обеща?

– Да.

– Колко души са?

– Четиринадесет.

– Добре… Действат ли според инструкциите ми?

– Почти са приключили. До няколко дни ще са готови напълно.

– Непременно трябва да приключат навреме. Цял Рим трябва да види сина на Великия турчин, Родриго! Трябва.




Чибо усещаше, че вече едва се държи на краката си. Бавно се качи на платформата. Лицето му се изкриви от болка. Всяка костица на тялото ужасно го болеше. Отпусна се на престола. Жезълът падна от ръката му. Борджия се впусна да го вдигне, но папата го възпря:

– Остави! После ще го взема.

Погледна гневно кардинала.

– Синът ти… – сети се изведнъж папата, докато наблюдаваше Борджия. – Искам да му поставя една задача. Как му беше името?

– Джовани – отвърна Родриго Борджия с блеснал поглед.

– Не, не този. Средният.

Чибо улови разочарованието в погледа на кардинала.

– Чезаре ли?

– Да, точно той! Изглежда доста схватлив. Нека той да посрещне османеца. Подготви го.

После папата направи знак на Родриго да си върви. Борджия заотстъпва назад с наведена глава и когато достигна вратата, се обърна и излезе.

"Гледай ти! – замисли се Джовани Батиста Чибо. – Обича голямото си копеле повече от средното. А може би се страхува от Чезаре?"


60


На път за Рим

Молитвите на Джем се сбъднаха. По пътя неколкократно се натъкваха на кралски войници. Всеки път сърцето на принца се разтуптяваше лудо. За щастие нито веднъж не ги спряха, за да ги разпитват кои са. Точно обратното – Емануел заговаряше войниците:

– Хей, смелчаци, Бог да ви поживи!

Повечето ги подминаваха, без да обелят дума. Някои отвръщаха на поздрава им:

– И вас!

Джем се вбесяваше от поведението на капитана.

– Какви ги вършиш? Ами ако спрат и ни заговорят? Ще се усъмнят. Ако ни попитат нещо, аз все ще скалъпя някакъв отговор, но тя… Не знае езика.

– Просто се държа естествено. Що се отнася до момичето… – засмя се Емануел, – …все ще измислим някаква лъжа. Можем да кажем, че е нямо.

"Ех, да – въздъхна Джем, – в света няма по-големи лъжци от хоспиталиерите."

Никога не се отбиваха в крайпътните ханове. Спяха в колата. Един винаги оставаше буден да пази. Първоначално Емануел не искаше да включи Феримах в дежуренето. Тя обаче настоя:

– И аз ще пазя!

Капитанът беше сигурен, че ще успее да я разубеди. Джем не се съмняваше, че Феримах ще надделее. Така и стана.

– Вземам си думите назад – заяви Емануел. – Това момиче е по-инатливо и от генуезец. По-упорита е дори от папа Сикст IV.

Джем преведе на Феримах думите на капитана, за да разведри обстановката. Надяваше се, че слугинята ще се развесели, но тя дори не се усмихна.

– Точно така! – кимна момичето. – Щом става въпрос за господаря ми, мога да бъда по-твърда от камък и по-остра от сабя.

– Какво каза? – попита Емануел.

– Нищо особено – отвърна Джем. – Все още изглежда сърдита, но вече ѝ мина.

На третия ден се сблъскаха с голяма група войници. На копията им бяха завързани сини флагчета с червен кант и жълта лилия по средата – знакът на крал Шарл. Водачите на колоната носеха специални щитове.

За първи път Емануел изглеждаше разтревожен.

– Кои са тези?

– Шшшт! – прошепна капитанът и се изправи на крака. – Отряд на кралската гвардия.

Веднага спря колата. До тримата бегълци долетя тропотът на конски копита.

– Лягайте долу и нито дума! – обърна се Емануел към Джем и Феримах, а после се провикна силно: – да живее Франция! Да живее крал Шарл!

Изчака ездачите да се приближат още малко и изкрещя с пълно гърло:

– Да живее крал Шарл!

Конниците забавиха ход. Явно се канеха да спрат.

– Стооой! – извика водачът на отряда.

Емануел скочи от колата и се поклони доземи.

– Бог да е с вас, смелчаци!

Войникът отвърна нещо, но Джем не го разбра.

– Знаете ли дали някъде наблизо има кладенец? – попита Емануел капитана.