– Мислите ли, че ще ни преследват?

– Със сигурност! – Капитанът се обърна към Джем. – Господ ми е свидетел, расото много ви отива. Най-добре въобще да не го сваляте, преди да сме се качили на борда на кораба. И по възможност се старайте да криете обувките си. Странно е един монах да носи османски сандали.

– Далече ли е Тулон?

– Близо е до Марсилия.

Естествено, принцът не бе съвсем наясно къде е Марсилия, но нямаше възможност да попита, защото Емануел продължи да обяснява:

– В Тулон ще се качим на кораба. Капитанът ще ни очаква, готов за отплаване. Дано кралят не ни подгони с флота си.

Джем усети, че гърлото му се свива от напрежение.

– Ще се моля това да не се случи! – едва успя да изрече той.


59


Рим, Сикстинската капела Януари 1489 г.

Папа Инокентий VIII се събуди ядосан, без сам да знае защо. Първоначално отдаде гнева си на кошмара, който смути нощния му покой. Насън му се явиха някакви противни, мърляви, къси и дебели кози рога.

"Проклятие!" – скочи от леглото папата. "Какви ли бяха тези рога?" – чудеше се той, докато притискаше кръста към разтуптяното си сърце. – "Дали бяха дяволски?".

Какво търсеше дяволът в съня на един папа?

Дали не бе знак от Бога?

Може би Господ искаше да покаже на Джовани Батиста Чибо, че е извършил някакъв грях.

Тръпки побиваха папата дори само от спомена за съня.

Рогата се виждаха ясно, но не и главата, върху която бяха израснали. Все пак Инокентий VIII знаеше, че под рогата винаги има глава. Но чия беше тази глава?

На някой глупав козел или на страховития дявол?

Ако наистина бе видял образа на Сатан, нямаше съмнение, че Господ се опитва да му даде знак.

Папа Инокентий VIII започна да брои греховете си, седнал в леглото. Бързо се отказа. Толкова много бяха.

Но кой нямаше грехове?

Освен това папската тиара вече бе положена върху главата му.

Ако Бог не го смяташе за достоен, нямаше да позволи да го изберат за първосвещеник след смъртта на Франческо дела Ровере.

В крайна сметка Джовани Батиста Чибо отсъди, че рогата от съня му са на някой обикновен брадат козел.

Легна отново и вдигна поглед към тавана, върху който бяха изрисувани стотици звезди на син фон. Опита се да прогони мисълта за дявола, но пред очите му танцуваха образите на безброй козли.

Не, не сънят бе причината за гнева му и лошото му настроение. Нямаше как да се чувства толкова ядосан само заради едно съновидение.

Инокентий VIII се изправи и провеси крака от леглото си. Впери поглед в мрачното утро навън. Небето бе покрито с облаци. Не се виждаше нито един слънчев лъч, въпреки че слънцето отдавна трябваше да е изгряло.

– Потиснат съм заради тъмната сутрин – каза си папата.

Още от малък мразеше да се събужда в мрачни утрини. Знаеше, че когато денят започва без слънце, всичко ще му върви наопаки.

Чибо си пое въздух няколко пъти, докато придобие изражение, подобаващо на папа Инокентий VIII. Лицето му трябваше да изглежда спокойно и озарено от божествена светлина. То се знае, че невинаги успяваше да докара изражението на вглъбен духовник, но поне трябваше да се старае. Това бе едно от най-трудните му задължения. Папата трябваше да изглежда като човек, загърбил всичко земно.

Инокентий VIII протегна босите си крака и се опита да намери пантофите си. Не успя. Принуден бе да стъпи върху студения мрамор, а толкова мразеше това!

"Проклятие! – каза си той. – Ето, неприятностите започват още преди да съм станал."

– Има ли някой тук? – провикна се той.

Не успя да прикрие яда си, въпреки цялото си старание. Прислужникът, който дремеше в коридора, се стресна от гласа на Светия отец. Пооправи расото си, открехна вратата и подаде глава.

– Ваше Сиятелство?

– Ела! Помогни ми да се облека.

Младият камериер се забърза, доколкото позволяваше тясната пола на расото му, към Стойката, върху която беше поставено дневното облекло на папата.

– Не това! – прогърмя гласът на Инокентий VIII.

"Проклятие!" – едва се сдържа да не извика той. Толкова мразеше несъобразителните прислужници. Трябваше да им обяснява всичко по няколко пъти. Досега не бе попадал на някой, който да разбира от един поглед и да действа бързо и прозорливо.

Камериерът го погледна засрамено.

– Ето онези! – посочи ядосано папата с пръст. – Донеси онези там! Без виолетовия пояс. Искам всичко върху мен да е бяло.

Инокентий VIII притвори очи, докато прислужникът го обличаше. Хората винаги се впечатляваха много, когато видеха папата със затворени очи. Вероятно си мислеха, че разговаря с Бог.

В момента Инокентий не разговаряше с никого. Просто си представяше целия път, който му предстои да измине по дългия коридор.

"Проклет да е Франческо дела Ровере!" – мислеше си Чибо. Защо му трябваше да прави покоите на папата толкова далеч от приемната зала? Дори архитектите се бяха опитали да го възпрат:

– Ваше Сиятелство, коридорът е много дълъг. Дали да не направим спалнята ви зад приемната зала?

– В никакъв случай! – бе отвърнал Сикст. – Нека да е в дъното на коридора. Така великолепието и могъществото на папската институция ще се открои в пълния си блясък.

Франческо дела Ровере въобще не бе помислил, че някой от наследниците му може да е немощен или гърбав.

Не бе предвидил колко трудно би извървявал това разстояние човек, който може да стои изправен само ако се подпира на жезъла си.

Хората щяха да видят не могъществото, а слабостта на папата, докато го наблюдават как крета по дългия коридор.

"Какъв глупак! – мислеше си Инокентий VIII за предшественика си. – Той умря, но аз продължавам да страдам заради глупавите му дела!"

Чибо ненавиждаше и криптата на папския дворец, в която Франческо дела Ровере имаше навика да слиза два пъти дневно и да се моли.

Новият папа мразеше всичко и всички.

Когато прислужникът го облече, Инокентий VIII се протегна и взе жезъла.

– Сега върви да извикаш кардинал Борджия – нареди той с напевен глас. – Кажи му, че трябва да поговорим.

Младият камериер се втурна да изпълнява заповедта. Инокентий VIII тръгна бавно към вратата, като се подпираше на жезъла си.

"Щяло да изпъкне великолепието…" – мърмореше наум той, докато излизаше в коридора. Двамата гвардейци, които стояха пред вратата на спалнята, тропнаха силно с пики в знак на поздрав.

"Не мога да понасям Борджия, както и всички испанци! – разсъждаваше раздразнено папата. – Даже не ми харесва как звучи името му. Родриго Ланкол Борджия…"

Вероятно испанецът имаше още куп имена, които Инокентий VIII не знаеше.

"Ех, но не мога да отрека, че именно фамилията му го направи кардинал" – въздъхна дълбоко Чибо.

Родриго бе племенник на бившия папа Калист III. "Ако не беше роднина на Алфонсо, не само че нямаше да стане кардинал, но даже и дворовете в Рим не биха му позволили да мете!" – каза си злорадо папата. После забеляза, че не е стигнал дори до средата на дългия коридор. Струваше му се, че вратата на приемната зала постоянно се отдалечава. Той вървеше към нея, а тя сякаш отстъпваше назад.

"Всъщност дяволските рога най-много биха подхождали на сънищата на Родриго" – почти гласно изрече Инокентий VIII. Едва ли имаше жена, с която да не е лягал. И въобще не го криеше. Напротив – дори не се посвени да доведе в Рим онази развратница Ваноца деи Катенеи и четирите им копелета.

Джовани Батиста Чибо почти спря, като се сети за децата на Родриго Борджия, и по-точно за дъщеря му Лукреция.

Лицето на момичето изникна пред очите му. Пулсът му веднага се ускори. Прекръсти се. Лукреция бе само на единадесет, но Инокентий VIII не бе виждал по-красиво създание от нея. Целият изтръпваше всеки път, когато се сетеше за русите коси, изящното носле… закачливите зелени очи… влажните сочни устни и лебедовата шия на девойката.

Цяла Европа говореше за красотата на незаконната дъщеря на Родриго Борджия. "Може да е незаконна, но толкова много крале и благородници вече поискаха ръката ѝ! Дори Джовани Сфорца" – продължаваше да размишлява папата докато вървеше по коридора. Внезапно се сепна: "Исусе Христе, не ми връзвай кусур, та аз просто се любувам на едно от творенията ти!"

Наистина бе невъзможно да не ти хрумнат греховни мисли, щом зърнеш Лукреция. "Защо пък да са греховни? – не се предаваше Инокентий VIII. – Нима тя не е божие създание? Какво лошо има в това да ѝ се възхищавам и да я превъзнасям?"

Лукреция бе истински ангел. Папата се разтрепери, като си представи преждевременно развитото тяло и стройните крака, които прозираха под тюлените ѝ рокли. Кръвта във вените му кипна: "Ех, Лукреция, защо се появи чак сега?! И защо аз така бързо остарях!".




Когато Родриго Борджия влезе в приемната зала, съвсем други мисли вече измъчваха папа Инокентий VIII.

"Дали не правя грешка? – питаше се той. – Защо ми трябваше да бъркам в гнездото на осите?"

Кардинал Родриго застана пред Светия отец. Чибо не помръдна. Седеше леко наклонен на една страна. Гърбицата му пречеше да застане изправен.

– Ваше Сиятелство! – Мъжът се поклони.

– Тръгнали ли са?

– Да, на път са – потвърди Родриго Борджия.

– В безопасност ли са?

– Можем само да се надяваме.

– Шарл разбра ли, че птичето е отлетяло?

– Веднага.

– Ще ги преследва ли?