Гордостта му бе сломена дотам, че написа писмо до папата, което започваше с думите: До Негово Сиятелство папа Инокентий. От султан Джем, син на султан Мехмед хан… Римският отец въобще не си направи труда да му отговори.

Всъщност Джем ни най-малко не се разкайваше, че е прошепнал тайнствената парола на стражаря пред вратата си. Чувстваше се толкова отчаян след посещението на крал Шарл и съветника му, че имаше нужда от някаква надежда, която да го крепи. Беше готов да повярва на всяка лъжа.

Изпитваше необходимост да изрече: "Преди да са пропели петлите…". Изрече го.

Имаше нужда да чуе, че някой му отвръща. Отговориха му. Трябваше да повярва, че не е изпаднал в пълна безизходица, за да има сили да живее.




След зимата, през която го посети невръстният крал Шарл, се изтърколиха пролетта, лятото и есента. Отново се зазими, след това дойде пролетта.

През един по-топъл ден Джем реши да се поразходи до площада в селото. Взе Феримах със себе си.

Селяните вече почти не го забелязваха. Повече се радваха на красивата слугиня на Зизим.

Джем вървеше няколко крачки пред момичето, сплел ръце зад гърба си. Отдавна не си слагаше чалма. Беше облякъл една доста износена роба. Феримах я подшиваше често, но платът вече бе така изтънял, че скоро нямаше да става за кърпене. Принцът не се притесняваше. Когато се съдереше напълно, щеше да тръгне само по панталон и риза като селяните.

И все пак той бе султан, макар и в изгнание.

"Гологлав султан!" – промърмори тихичко Джем.

Хвърли бърз поглед към Феримах. Цялата грееше на слънчевата светлина. Все още беше голяма красавица, но преживените трудности и нещастия бяха оставили следите си. Косата над слепоочията ѝ бе започнала леко да посивява. Около очите ѝ се бяха появили първите едва забележими бръчки.

Когато момичето усети, че Джем я наблюдава, веднага се откъсна от мислите си и му се усмихна.

Толкова ѝ отиваше да е усмихната.

Лъчезарността ѝ винаги стопляше душата на принца.

"Какво ли щеше да бъде, ако тя бе дъщеря на някой падишах или крал, а аз бях обикновен слуга?"

Тогава нямаше да има никакви трудности. Нито да се сблъска с всички тези беди. И тронът, и короната щяха да бъдат далеч от мислите му.

Стана му весело. Обърна се повторно към Феримах, за да види отново усмивката ѝ.

Всъщност погледна назад по съвсем друга причина. При предишното си обръщане забеляза един монах. Вървеше точно зад момичето. И сега продължаваше да следва Феримах.

Странно!

Защо си е нахлупил качулката в тази жега?

Дори бе мушнал ръкавите си един в друг и ръцете му не се виждаха.

Кръстът, който бе вързал на кръста си с дълга връв, не спираше да се люлее.

Джем забави крачка. Феримах веднага го последва. Монахът също. Принцът вече бе напълно уверен, че мъжът ги следи.

Точно когато преминаваха покрай един сеновал, монахът изпревари Феримах и бутна принца към вратата на сградата. В същото време дръпна момичето за ръката.

– Какво става?

– Зизим!

Монахът смъкна качулката от главата си.

– Капитан Емануел! – възкликнаха Джем и Феримах в един глас.

– Шшшт! Тихо!

Монахът се оказа помощник-капитанът на хоспиталиерския кораб.

– Преди да са пропели петлите…

О, Аллах!

Джем загуби ума и дума от изумление. Този път родоските рицари не го излъгаха. Не го предадоха.

Емануел ги избута в най-тъмния ъгъл на сеновала.

– Нямаме време. Трябва да тръгваме веднага!

– Къде?

– Ваше Величество… веднага… Разбирате ли? Не бива да губим нито секунда.

– Попитах къде отиваме, Емануел?

– В Рим – отвърна разгневено капитанът.




Джем не можеше да си намери място от вълнение. Феримах не бе разбрала думите на Емануел, затова принцът ѝ прошепна:

– Отиваме в Рим.

Очите на момичето светнаха.

– Рим?

– Ако успеем да стигнем, разбира се! – сопна се Емануел.

Той разрови сламата и измъкна един сандък. Отвори го, извади някаква дреха и я подаде на Джем.

– Облечете това! Бързо!

– Чакай малко. Защо каза "ако успеем да стигнем"?

Капитанът подхвърли една дреха и към Феримах, без да обръща внимание на въпроса на Джем.

– И ти се обличай!

– Отговорете ми, какво имахте предвид с това "ако успеем да стигнем"?

– Имам предвид: ако не ни заловят копоите на Шарл – прошепна напрегнато Емануел.

"Какви са тези глупости? – недоумяваше Джем. – Защо е цялата тази тайнственост, паролите, недомлъвките? Пък и тези дрехи! Защо рицарите искат да ме изведат тайно?"

– Нима не съм гост на краля? – попита принцът.

– Ох! – въздъхна с нежелание Емануел. – Кралят не позволява да напуснете Франция. Предишният папа също като брат ви смяташе за удачно да ви държи тук. Сега настъпи промяна. Хоспиталиерите положиха много усилия, за да постигнат тази промяна. Новият папа развали предишното си споразумение с френския крал… Какво ви обяснявам, за бога! Бързо се преобличайте, моля ви, Зизим!

– Ами придружителите ми? Няма ли да им се обадим? Толкова години чаках, сега за няколко часа

– Нямаме време, Ваше Величество! Давам ви дума. Тях ще доведем по-късно. Шпионите на краля могат да ме разкрият всеки момент, и тогава – край!

Феримах помогна на Джем да намъкне монашеското расо върху дрехите си.

– Шпионите на краля… Нищо не разбирам! – мърмореше принцът.

Емануел разтърси нетърпеливо глава.

– Кралят е твърдо решен да ви държи тук. Папа Инокентий изпрати четирима посланици, за да го склони да ви отведе в Рим. Напразно. Постоянно протака. Иска да ви застави да приемете предложението му или да ви убие!




Няколко минути по-късно от сеновала излязоха трима монаси с дълги до земята раса. Дългите дрехи постоянно се заплитаха в краката им.

– Към портата – прошепна Емануел в ухото на Джем.

– Ами стражите?

– Ваше Величество! – просъска раздразнено капитанът.

Бързо заслизаха надолу по стръмнината към площада. Минувачите ги оглеждаха учудено.

– Явно някой е починал – промърмори една жена.

"Починал няма и надали ще спуснат мостика" – помисли си Джем.

Най-после пред тях изникна портата. Пред нея стояха четирима стражи. Емануел усети, че спътниците му забавиха крачка, и прошепна:

– За бога, Зизим, не спирайте!

Продължиха напред.

– Хей, Андре! – провикна се Емануел.

Въоръжените до зъби стражари се обърнаха към него.

– Спускай бързо моста! Да не се налага да обяснявам после на Светия отец, че съм закъснял заради четирима туткави войници!

– Спокойно! – извика един от мъжете. – Веднага го спускаме.

Започнаха да въртят колелото, на което бе закачена веригата.

Разнесе се страховито дрънчене. Мостът бавно започна да се спуска. Само няколко крачки деляха Джем от спасението.

– Много са ви слаби ръцете! – заяде се Емануел със стражите. – Направо не знам как държите мечовете.

– Кои са тези двамата с теб? – подвикна единият мъж, без да спира да върти колелото.

"Край! Заловиха ни!" – каза си Джем. Все пак се постара да изглежда спокоен. Зарадва се, че Феримах не разбира езика. Ако знаеше какво бе казал стражарят, можеше да се издаде в паниката си.

Колелото скърцаше, веригата дрънчеше, мостът бе наполовина спуснат. Сърцето на принца щеше да се пръсне от вълнение.

– Кажи де! – настоя войникът. – Влезе сам в крепостта.

– Нали ти обясних вече! – раздразнено отвърна Емануел. – В манастира "Дофин" пристигна нов абат. Не знам доколко е вярно, но май преди е служил в една от катедралите на Лион. Едва дойде и веднага започна да се прави на важен. Само ми създава грижи. Сега трима монаси трябвало да отидат на бдение при някакъв благородник, който бере душа. Естествено, ако човекът не умре, докато спуснете моста.

"Добре си играе ролята!" – помисли си Джем.

– Бог да ви е на помощ! – подвикна един от стражите. – Предайте поздрави на Светия отец. Надявам се надълго и нашироко да му разкажете колко усърдно си вършат работата стражарите от крепостта Пуе.

Мостът най-после се стовари с трясък върху земята.

– Бог да е с вас! – отвърна Емануел. – Ще ви похваля колко сте работливи, а довечера ще кажа една молитва за вас.

После се обърна към Джем и Феримах:

– Хайде, вие тръгвайте пред мен!

Приближи се още малко и прошепна на принца:

– Не бързайте! Стъпвайте тежко!

Тръгнаха бавно по моста. След малко Джем набра смелост да се обърне към Емануел и да го попита:

– Пеша ли ще вървим до Рим?

Без да прикрива иронията си, капитанът отвърна:

– До долината с катъри, а после с карета.

Най-после преминаха рова и стъпиха на земята. Емануел се обърна и помаха с ръка на войниците от крепостта.

– Останете си със здраве!

Отговорът бе заглушен от силния грохот на веригата. Портата на замъка Пуе се затвори зад гърбовете им.

Когато стигнаха до мястото, където бяха завързани три катъра, Джем се обърна към родоския рицар:

– Една минута! Ако съм разбрал правилно, френският крал няма и най-малка представа за заминаването ми. Казано с други думи: аз съм беглец!

– Точно така! Дано да успеем да избягаме. Излязохме от крепостта, но имаме още много път до пристанището в Тулон. Кралят всеки момент може да изпрати някой по петите ни.