Внезапно у него се пробуди рижият вълк. "Хайде, принце! – обади се той. – Не изпускай тази възможност. Човекът те пита какво искаш. Отговори му: трон, корона, войска! Не се колебай!"

– Да се върна… – отрони се от устните на Джем.

– Да се върнете?! Да се предадете?! Вероятно се надявате на споразумение с брат си. Отдавна сте изпуснали тази възможност. Сега вече няма как да стане. Той харчи купища пари, за да ви убие. И не само вас. Той иска да изтрие от лицето на земята хоспиталиерите и Светия престол в Рим.

– И срещу каква сума бихте се съгласили да изпълните неговото желание? – попита Джем с леденостуден глас.

Съветникът хвърли бърз поглед към Шарл. Той леко се усмихна. Вдигна рамене.

– Не сме определяли цена – отвърна Лоран. – Ако приемете нашето предложение, ние ще ви бъдем много задължени.

– Задължени?

– Да. Ще ви дължим престол и корона.




Престол и корона!

В душата на Джем се разрази истинска буря. Какви ги говорят тези хора? Рижият вълк весело размаха опашка.

– Бъдете сигурен, че Франция ще ви се отплати добре.

Джем се престори на замислен, за да успее да овладее вълнението си. Проговори с равен глас:

– Какво е предложението ви?

– Да обединим усилията си за постигането на обща цел.

– Не зная каква е целта на Франция.

Съветникът погледна към Шарл за разрешение. Кралят кимна утвърдително.

– Йерусалим – прошепна Лоран. – Крал Шарл иска да освободи Йерусалим.

"Иска да го освободи от мюсюлманите!" – каза си Джем, но с нищо не издаде мислите си. Усмихна се.

– Само кралят ли? Всички към това се стремят. Рицарите йоанити, онзи поп, когото наричате папа… И кой ли още не

– Не! – възрази Санута. – Те не са искрени. Само говорят. Единствено намеренията на Франция са сериозни.

– Добре, и каква е моята роля?

– Крал Шарл иска да поведе голяма кръстоносна войска към Йерусалим. Папа Инокентий се страхува, че ако това се случи, ще загуби влиянието си над Франция. Мощта му ще отслабне. Освен това Светият отец се бои, че османците и мамелюците могат да обединят усилия и да нападнат Рим. Рицарите се интересуват само от златото

– Говорете по същество! Какво точно искате от мен?

– Да се съюзите с Франция. Да се присъедините към войската, която ще свика крал Шарл. Рамо до рамо с него

– Достатъчно! – Джем изгледа намръщено Шарл, който продължаваше да се усмихва. – Как въобще ви хрумна да ми предлагате подобно нещо?! Да се включа във войска, тръгнала на поход срещу братята ми мюсюлмани!

Кралят най-после се намеси в разговора:

– Ще воюваме рамо до рамо като двама владетели. Френският крал Шарл VIII и османският султан Джем I. Ще обявя, че ви признавам за падишах. Заедно с мен ще ви признаят кралете на Неапол и Кастилия, както и много балкански владетели, над които тегне гнетът на Баязид. Тогава

– Папата няма да има избор, освен да признае вас за официален османски султан – включи се и Лоран.

– Искате да извърша предателство спрямо вярата си!

– Съвсем не! – извика разтревожено Санута. – Йерусалим е свещен не само за мюсюлманите, но и за християните, Зизим. Щом кръстоносците влязат в Йерусалим, ще го провъзгласите за град на три религии. Ще го направите вие, султан Джем I.

Османецът се изправи.

– Феримах, отвори вратата! Кралят си тръгва! – заповяда той.

Когато Шарл и Санута видяха момичето да отваря вратата, разбраха, че срещата е приключила. Изражението на краля веднага се промени.

– Нима избирате смъртта?

– Да! Предпочитам нея пред проклятие от братята мюсюлмани.

Двамата мъже тръгнаха към вратата.

– Мадам – усмихна се насила кралят. Изненадващо намигна на Феримах и прокара ръка пред гръкляна си. После посочи Джем и отново направи движение, с което показваше, че гърлото му ще бъде прерязано.

– Жалко! – обади се Лоран, преди да заслиза по стълбите. – Вече не ви остава друго, освен да паднете на колене пред папата и да се молите за живота си.

– Грешите – отвърна Джем. – Има и друг изход.

Още докато слушаше Лоран, принцът бе решил да прибегне до една крайна възможност.

Внезапно в съзнанието му бяха изплували думите на Великия магистър Пиер Д'Обюсон: "Ваше Величество, ако се случи да изпаднете в беда, прошепнете на стражаря пред вратата си: Non cantabit gallus. Той ще ви отвърне: donec ter me neges".

Джем си спомни как се бе присмял на думите на Д'Обюсон. Великият магистър обаче бе останал напълно сериозен: "Рицарите хоспиталиери ще ви се притекат на помощ".

Каква глупост! Нима можеше да се надява, че някой ще разпознае паролата насред пущинака в планината?

Пиер Д'Обюсон обаче му бе дал отговор и на този въпрос: "Хоспиталиерите са навсякъде. Можете да ги срещнете, където и да отидете. Така е било и така ще бъде. Докато свят светува".

Джем напълно бе забравил думите на Великия магистър. Особено след като разбра, че са го продали на французите. Вече не можеше да им има никакво доверие.

Сега обаче нямаше друг избор, освен да се довери на предателите си.

Джем застана до Феримах и изчака да заглъхнат стъпките на посетителите му. След малко по стълбището се разнесе трополенето на изкачващия се нагоре стражар, който обикновено стоеше пред вратата на османеца. В тъмнината скоро просия светлината от факлата му. Мъжът се стресна, когато видя стоящия на вратата османец.

– Зизим! – промълви той.

– Non cantabit gallus – прошепна Джем.

Стражарят го изгледа слисано. Извади кръстче и отвърна:

– Donec ter me neges.

Джем бе още по-смаян. Нима този възрастен, прегърбен човек, който едва изкачваше стълбите, бе хоспиталиер?

Затвори вратата.

– Какво му казахте, господарю?

– Преди да са пропели петлите.

– А той какво ви отвърна?

– Ще се отречеш от мен три пъти.

Момичето го изгледа учудено.

– Сега не ми остава друго, освен да чакам – прошепна сякаш на себе си Джем. – На вратата ми ще потропа или смъртта, или спасението.


58


Времето минаваше, а на вратата на Джем не чукаше нито спасението, нито смъртта.

Животът си потече постарому.

С едно изключение.

След субашията Давуд и Халил си отиде Али Чавуш. Самоуби се. Една нощ се хвърлил от кулата. Намериха тялото му едва след три дни.

Вероятно и него бе застигнала носталгията по родния край. А може би му бе омръзнало да живее в малката крепост. Явно бе решил, че като не може да излезе от нея, е по-добре да умре.

Джем вече съвсем не знаеше какво да прави с живота си.

Отначало се надяваше да бъде мощен като планина, както бе казала Феримах. Сега си даваше сметка, че не бе успял да стане дори малко възвишение. После си представяше как ще се превърне в лавина, подобно на малката снежинка. Щеше да се затъркаля надолу по хълма. Резултатът бе налице. Вярваше, че ще премазва всичко по пътя си, а ето че постоянно се топеше. Скоро от него щеше да остане само една сълза върху възглавницата.

Може би трябваше поне да предизвика сам края, като Али Чавуш.

Вече не смяташе самоубийството за грях. Нима можеше да бъде грешно отнемането на душата на човек, заради когото бяха загинали толкова много хора? "Но какво ли ще стане тогава с Феримах?" – мислеше си понякога принцът, докато наблюдаваше с периферното си зрение как момичето шета из стаята му. Кой знае какви беди щяха да ѝ се струпат на главата.

"Сякаш заради мен вече не преживя достатъчно!" – обвиняваше се Джем.

След нощта, в която прошепна паролата, османецът известно време сякаш бе обнадежден. Присънваха му се зелени поляни и издути платна на кораби, които го водеха към османската столица.

После сънищата секнаха, помръкна и надеждата му.

Нямаше измъкване оттук. Смъртта бе единственият изход. Само че не му достигаше смелост.

Джем си даваше сметка колко отчаян се е почувствал, за да прошепне на стражаря тайната парола.

Понякога принцът се чудеше откъде този мъж може да знае за инструкциите, които му е дал Пиер Д'Обюсон преди толкова години. Колкото и невероятно да бе, стражарят бе отвърнал без колебание: "Ще се отречеш от мен три пъти".

Нима и той е поредният измамник?

Минаваха месеци, сезоните се сменяха. Джем дори спря да се ядосва, че отново са го излъгали.

"Дори и да не беше измама – разсъждаваше той – и наистина някой ден на вратата ми почука някой хоспиталиер с думите: "Да вървим!" каква е гаранцията, че е дошъл да ме спаси? Нима мога да разчитам на рицарите, които се споразумяха с Баязид да ме отведат на края на света?"

Освен това, къде ли щяха да го отведат? На Родос?

Дано! С такава радост щеше да прегърне Мурат.

Или пък в Кайро, в двореца на Каитбай, при майка му Чичек хатун и дъщеря му, която така и не бе виждал.

Дано! Дано!

Опита се да си представи лицата на Мурат и Гевхер, но не успя. В съзнанието му все изникваше образът на Огуз.

"Ех, сине! – стенеше принцът нощем. – Надявам се да се срещнем поне на оня свят! А Баязид да гори в пъкъла! Какво му бе виновно едно тригодишно дете?! Защо погуби Огуз?"

Понякога Джем с ирония си представяше как в стаята му влиза тайнствен рицар и го пита, както навремето го бе попитал Пиер Д'Обюсон: "Къде искате да отидете, Ваше Величество? В Румелия?".

Усмихваше се горчиво. Вече не го интересуваха нито Румелия, нито Истанбул, нито османските владения.