Джем не можеше да повярва, че под пелерината, която му придаваше вид на исполин, се криеше крехко и слабо детско тяло. Косите му като че ли бяха червени. Османецът не бе съвсем сигурен дали не се заблуждава заради играещата светлина на факлите.

– Мосю Зизим! Виждам, че сте изненадан.

Момчето напразно се опитваше да направи гласа си по-мъжествен и плътен. Стараеше се да говори носово, но нямаше как да промени детския си тембър.

– Така е! – отвърна Джем.

– Със сигурност сте си представяли френския крал много по-възрастен и улегнал. Не сте очаквали да видите срещу себе си дете.

Е, аз съм на тринадесет, но наистина съм крал на Франция. Син съм на Луи XI, който ви прие тук.

Джем бе поразен. "Само на тринадесет години, а вече е крал – замисли се той. – Някои хора наистина са родени с късмет!"

Припомни си времето, когато той самият бе на тази възраст. Непрекъснато се стряскаше насън от страх да не би в спалнята му да се промъкне убиец. Въобще не бе сигурен, че ще доживее до четиринадесетата си година.

А ето че синът на неверника Луи бе станал крал само на тринадесет. Без да му се привиждат убийци на всяка крачка.

Каква несправедливост!

"Ти беше малко по-голям, когато почти стана падишах!" – обади се един глас в главата му.

Джем си спомни как някои хора го бяха подлъгали да свика Дивана с надеждата да получат власт и облаги. "Хайде, принце, султан Мехмед вероятно е загинал в битка. Не може да оставите османската държава без управник" – убеждаваха го те. После, когато баща му се върна жив и здрав от похода, Джем преживя няколко ужасни нощи, докато съдбата му се изясни.

"А нима забрави Бурса? – звънна отново онзи глас в главата на принца. – Там се провъзгласи за падишах."

Джем се усмихна горчиво. В погледа му премина сянка.

– Отнесохте се, мосю! – Детският глас на краля върна османеца в настоящето. – И така, аз съм кралят на Франция Шарл VIII.

Дететокрал очевидно очакваше отговор и поздрав за добре дошъл.

Османецът кимна леко.

– Аз съм султан Джем, син на султан Мехмед, завоевателя на Константинопол.

– Наричат ви Зизим.

– Никак не харесвам това прозвище, кралю.

Шарл се огледа за стол.

– Как да се обръщам към вас тогава? Все Зизим ми е на устата… Извинете… Не знам

– Можете да ме наричате Джем. Или да се обръщате към мен просто със "султане".

– Джем! – усмихна се. – Наистина звучи по-добре от Зизим.

Феримах, която продължаваше да стои зад вратата, не разбираше и дума френски, но се досети, че животът на господаря ѝ не е изложен на непосредствена опасност. Докато прибираше кинжала, бутна леко вратата и тя изскърца.

Шарл въобще не се обърна да погледне какво се случва зад гърба му. Върху лицето му заигра закачлива усмивка.

– Можете да кажете на човека, който се крие зад вратата, да излезе. Не сте застрашен. Поне засега.

– Излез, Феримах!

Момичето се показа. Шарл очакваше, че телохранителят на Джем е някой огромен османец. Когато видя крехката Феримах, която приличаше на фея от приказките, възкликна:

– Сега вие ме изненадахте, Джем. Красива охрана си имате!

Кралят се обърна към момичето и леко се поклони.

– Мадам...

Прислужницата приклекна леко в отговор, както бе виждала да правят дамите в Родос, Ница и Лион. За пореден път Джем се запита: "Коя всъщност е Феримах? Не ѝ подхожда да е слугиня. Знае толкова много. Възприема така бързо".

Шарл свали пелерината си. Един от придружителите му притича да я вземе, но той предпочете да я подаде на Феримах, която вече бе протегнала ръка.

– Ще ме извините, кралю! – каза Джем любезно. – Мога да ви предложа единствено стол. Нямам с какво да ви почерпя.

Както и предполагаше османецът, под пелерината се показа крехко и издължено детско тяло. Кралят носеше силно пристегнат в кръста жакет с големи подплънки. Тънките му крачета, обути във впит панталон, се губеха в широките чизми.

Шарл седна. Намести меча си, за да му е по-удобно.

– Е – въздъхна той, – най-после можем да започнем нашия разговор.

"Само това унижение не бях изтърпял досега – да преговарям с едно дете!" – помисли си Джем.

– Слушам ви, кралю!

Шарл се усмихна лъчезарно.

– Санута! – провикна се той, а после се обърна към принца. – Не си ли помислихте току-що, че още съм твърде малък за преговори, Джем?

През вратата влезе възрастен мъж с дълга коса, вързана на опашка с голяма кордела.

– Това е Санута Лоран – представи го кралят. – Мой съветник. Всъщност той бе съветник на баща ми. А сега поучава мен. С него ще обсъдите важните въпроси.

Джем усети, че му олеква. Какво ли можеше да си каже с този невръстен хлапак? Съветникът изглеждаше мъдър и опитен човек.

– А вие ще останете ли с нас, кралю?

– Да, разбира се – усмихна се Шарл. – Ще слушам как говори Санута. Имам много да уча от него.

Джем реши, че моментът е подходящ да разсее съмнението, което отдавна го измъчваше.

– Първо искам да изясним нещо. От дълго време ме гложди един въпрос.

Шарл погледна към съветника си.

Санута Лоран наблюдаваше Джем внимателно.

– Питайте, мосю!

Джем стана. Направи няколко крачки около двамата си посетители. Приведе се към съветника на краля и промълви:

– Тази крепост ваше владение ли е или на родоските рицари?

Санута се изправи бързо и се провикна към стражите:

– Затворете вратата!

Лоран погледна изпитателно към Феримах.

– А тази дама?

– Не знае френски – успокои го Джем.

Съветникът разбра, че османецът държи момичето да остане в стаята, така че пристъпи към отговора на въпроса му.

– Тази крепост, мосю Зизим – започна бавно мъжът, – е на френския крал Когато видя, че Джем се кани да възрази, вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

– Само че хоспиталиерите поддържаха приятелски отношения с крал Луи XI. Бяха му верни съюзници. По тази причина Негово Величество бе позволил да използват крепостта при извънредни обстоятелства. Новият крал държи на приемствеността в политиката на баща си.

– Аз съм извънредно обстоятелство, така ли? – Джем отново се приведе към съветника. – Разчитам, че ще ме разберете правилно, мосю. Това, което искам да знам, е: чий заложник съм. На Франция или на хоспиталиерите? Отговорете ми, без да увъртате, ако обичате.

Санута Лоран подскочи. Шарл го наблюдаваше с изражение на прилежен ученик.

– Зизим! – прошепна съветникът.

– Джем – поправи го кралят, но Лоран сякаш не го чу.

– Вие сте тук преди всичко по благоволението на покойния папа Сикст IV, както и на настоящия ни духовен отец Инокентий. Намирате се под протекцията на хоспиталиерите, но сте гост на Франция.

– Ха! – иронично подзе Джем. – Нима настанявате всичките си гости в такива затънтени планински пущинаци?

– Зизим – повиши глас съветникът, – забравяте нещо много важно. Не ние сме избрали да ви доведем тук. Не ние причинихме поражението ви. Нито пък ви подтикнахме да търсите убежище при родоските рицари. Не е наша вината, че брат ви плати солидни суми, за да ви отведат колкото е възможно по-далеч от османските земи. И сега плаща, без да го караме. Но как да откажем толкова пари? Да продължа ли да изреждам, мосю? Не сме виновни ние, че брат ви прави всевъзможни опити да ви убие.

Лоран бе безпощадно честен. Джем отдавна таеше подобни подозрения, но те бяха твърде болезнени, за да ги признае открито. Такава бе истината за живота му. И сега този неверник му я сервира без ни най-малко съчувствие. Дори напротив – изпитваше удоволствие от зловещата си реч.

Въздействието на тези думи върху Джем със сигурност не убягна от проницателния поглед на Санута Лоран.

– Но не е само това – продължи мъжът. – Цяла Европа от години е на тръни заради вас. Хората живеят в страх. В Рим постоянно се боят от османско нападение. Вие сте обект на сериозни спорове между кралете. Всеки иска да ви има. Трябва да ви призная, че Франция прие предложението на султана рицарите хоспиталиери да ви доведат тук, защото се бои от немско нападение. В момента всички искат да се доберат до вас. Султанът – за да ви убие, а европейските крале – за да ви отвлекат. Не е изключено да се стигне и до война. В едно можете да сте сигурен: създавате сериозни главоболия на християнския свят.

– Веднага ще ви избавя от мъките ви. Просто ме пуснете да си ходя.

Французинът се изправи. Наведе се към Джем. Принцът усети пропития му с вино дъх.

– И да искахме, няма как да го направим. Вече е твърде късно. Не можете да отидете никъде без позволението на папата.

– Бутнете ме тогава от някоя скала!

– Няма смисъл, мосю. Султанът ще свърши това някой ден вместо нас. Отначало искаше просто да сте далеч от него. Впоследствие намеренията му се промениха. Той няма да се успокои, докато не ви убие. Защо мислите, че ви доведохме в този замък. Смъртта ви дебне отвсякъде. За едно сте прав: наричаме ви гост, но на практика сте задържан. Само че не се сърдете на нас, вие сам се обрекохте на плен.

Този път Лоран прекали. Джем погледна гневно към Шарл.

– Само за да ми кажете всичко това, ли бихте път дотук, кралю?

– Не, имаме едно спасително предложение за вас – отвърна Санута вместо Шарл.

Щом чу думата "спасение", Джем бе готов да изслуша всичко.

– Да чуем предложението ви!

– Преди това искам да ви попитам, Зизим, какви са вашите цели оттук насетне?

Джем отдавна нямаше цели.