Демет Алтънйелеклиоглу - Джем султан – Степното цвете

Марки Марсо го погледна удивено.

– Как ви хрумна, Зизим?

Османецът замълча. Животът отново показваше суровото си лице. Дори винаги любезният и мил Марсо изведнъж загуби приветливостта си. Очевидно Баязид бе намерил още по-далечно място, където да изпрати брат си.

– Къде ще ме заточат?

Марки Марсо почервеня.

– Да ви заточат ли? – отвърна след малко той. – Какви ги говорите? Просто ще ви преместят на по-сигурно място. Утре заминавате за Дофин[37]. Замъкът Пуе Джем спря да слуша, защото отново чу воя на рижия вълк в главата си.

"Помни завета на майка си! Тронът и короната вече не са важни, но трябва да отмъстиш за сина си Огуз хан. Нима ще допуснеш на Баязид да му се размине? Ще извършиш грях, ако оставиш майка ти да умре, без да е отмъстено за внука ѝ!"

Още щом съзря обградения от всички страни със снежни била замък Пуе, принцът разбра: "Ето това вече е истинският ми затвор!".

Дофин, замъкът Пуе

Когато съгледа замъка в далечината, Джем тихо възкликна:

– Е, Баязид, най-после намери място, на което да ме заровиш!

Докато беше в Ница, се чувстваше изолиран, но разбра, че е грешал. Тук бе истинският край на света. Надали имаше по-затънтено място от това.

Всъщност между стените на Пуе беше скътано цяло селце. Вътрешната крепост и къщите на селяните бяха защитени с такава дебела и висока каменна стена, сякаш непристъпните хребети и острите скали наоколо не бяха достатъчни. В трите ѝ ъгъла стърчаха големи отбранителни кули. Дълбок ров, пълен с вода, опасваше стената отвън. Пътят, който водеше към входа на крепостта, накрая ставаше толкова тесен и стръмен, че пътниците бяха принудени да слязат от каретите и да вървят близо час пеша. Стражите спуснаха дървения мост над рова едва след като щателно провериха кои са новодошлите. Щом влязоха през портата, Джем и придружителите му се озоваха на обширен площад. На него, освен няколко товарни коли, тук-там се търкаляха обли скални късове, които очевидно отбранителите на крепостта хвърляха по противниците си в случай на нападение. Точно насред площада бяха разположени два огромни катапулта. "Вероятно с тях изстрелват камъните" – досети се Джем. Докато принцът оглеждаше преминаващите наоколо селяни, портата зад гърба му се затвори със силно скърцане.

През първата си нощ в Пуе Джем имаше чувството, че се намира не на земята, а в небесата. Толкова близо бяха звездите.

А стените на крепостта бяха така високи, че не само човек, но дори дива котка не би могла да се изкатери по тях. Единствено орлите и соколите прехвърчаха над оградата.

В Пуе бе разположен малък гарнизон. Когато видя войниците, у Джем отново се надигнаха съмнения, че хоспиталиерите са го изиграли още от самото начало.

Стражите имаха същите брони и шлемове като на родоските рицари. Освен това носеха над металните си нагръдници бели безръкавни ризи с червен кръст. Кръстът на тукашните войници бе значително по-малък, но все пак изглеждаше досущ като този върху гърдите на родосците.

Джем подозираше, че Пуе е собственост на рицарите йоанити. Дали бе възможно хоспиталиерите да имат своя крепост на френска територия?

Настаниха османеца в стая на последния етаж на най-високата кула. Над него бе единствено синьото небе. Когато поглеждаше надолу през тясното прозорче, наоколо се виждаха само гънките на дълбоките долини. Джем се чувстваше като птица. Особено когато до него долитаха крясъците на реещите се наоколо соколи.

Поставиха стражи не само пред кулата, но и пред стаята на Джем.

Намериха място за спътниците на принца във войнишките спални. На мъжете никак не им бе лесно да легнат върху сламени дюшеци, след като бяха свикнали с меките постели в Ница и Лион.

Въпреки това никой не се оплака.

Стаичката, в която настаниха Феримах, бе разположена точно под тази на принца. Тясното и малко помещение нямаше дори прозорец.

Момичето не възропта. Напротив – беше щастливо. От тази миниатюрна задушна стая тя бързо стигаше до Джем по една тясна стълба.

Принцът въобще не си направи труда да попита колко дълго ще остане тук. Досещаше се за отговора: до края на дните си!

Нямаше да може да отмъсти за смъртта на Огуз хан Зимата отмина.

Един ден, в началото на втората зима от престоя на Джем в Пуе, от камбаната на малката църква в селцето се разнесе звън.

Бум!

Османецът попита защо бие камбаната.

Оказа се, че папа Сикст IV е починал.

След един месец от църквата отново се разнесе звън. Този път Джем се досети, че е избран нов папа, така че направо попита кой е. Отговориха му:

– Кардинал Джовани Батиста Чибо стана папа под името Инокентий VIII.

На принца вече му бе дотегнала дори гледката през прозореца.

На третата година му разрешиха да се разхожда, но при условие че не напуска очертанията на крепостната стена. Сякаш можеше да излезе извън нея – мостът над рова постоянно бе вдигнат.

Понякога в пазарни дни слизаше до площада на селото заедно с Феримах, субашията Давуд и Мустафа ага. Отначало, щом ги видеха, селяните започваха да си шушукат: "Зизим! Зизим!". Много се учудваха, когато той отвръщаше на поздравите им. Не бяха свикнали на подобно внимание от аристократ. Когато Джем се появеше на площада, жените и младите момичета правеха реверанси, а той им кимваше леко. Ако се случеше Феримах да посегне към някой плод или зеленчук, за да го сложи в кошницата си, жените се трупаха около нея, любопитни да чуят как ще се разбере с продавача.

На четвъртата година Джем бе сполетян от две нещастия едно след друго.

Първо се разболя субашията Давуд. Дълго бе на легло с треска. В замъка нямаше лекар и затова доведоха един знахар от селото. Мъжът прегледа болния, но безпомощно вдигна рамене.

Три дни по-късно Давуд ага почина.

В началото на септември угасна и Халил.

След погребението му Джем се оттегли в стаята си.

– Дори не разбрах какво го измъчваше – каза той замислено.

– Носталгия… – обади се Феримах.

Принцът се обърна и погледна момичето.

– Носталгия ли?

Момичето кимна.

– Да, господарю – отвърна то с глух глас. – Казват, че ако те налегне носталгия по родния край, няма спасение.

– А ти откъде толкова добре ги разбираш тези работи? – попита закачливо Джем.

Лицето на Феримах поруменя. Може би щеше да се усмихне, ако не се бе сетила, че днес са погребали един от другарите си.

Разтърси глава.

– Просто знам.

– Ела! Приближи се към мен! – подкани я принцът.

Феримах отиде до Джем с наведена глава.

Той се протегна и я хвана за ръка.

– Погледни ме.

Момичето не помръдна.

– Казах да ме погледнеш, Феримах!

Най-после слугинята вдигна глава. Очите ѝ бяха пълни със сълзи.

– Откъде беше ти?

Момичето разтърси глава. Устните ѝ потрепнаха безмълвно.

– Не чух!

– Нали и друг път съм ви казвала – с нежелание отвърна Феримах. – От Халдия[38] съм.

Джем се взря в очите ѝ. Слугинята бе права. Колкото пъти да я бе питал, тя винаги му отвръщаше по един и същи начин. Неясно защо принцът имаше чувството, че тя не му казва истината.

– А ти не изпитваш ли носталгия но родния край?

– Не! – тръсна глава момичето. – Отдавна погребах носталгията, господарю… Ако не го бях направила

– Какво щеше да се случи?

– Ако не го бях направила… – повтори няколко пъти момичето, преди да отговори: – …щях да изгоря жива. Затова я погребах.

Джем пусна ръката на Феримах. Стана и отиде до тясното прозорче. Тъмни облаци закриваха небето. Валеше като из ведро.

– А аз как да се спася, Феримах? Как да погреба носталгията си?

В стаята настъпи тишина. Чуваше се единствено барабаненето на дъжда по покрива. Внезапно Джем се обърна. Феримах вече добре познаваше този поглед. Огнения принц сякаш изпадаше в транс. Момичето извади парче пергамент. Потопи върха на перото в мастилото и прошепна:

– Готова съм, господарю!

– Пиши, щом е така:

Небето над мен е все по-мрачно с всеки изминал ден,

няма човек с по-злочеста съдба от мен.

Кървави сълзи се стичат от моите очи

в мразовитата Франция, където заточи ме ти!

На петата година зимният студ се спусна рано над Пуе. Вятърът свиреше страховито около кулата. Дори грабливите птици, които иначе бяха постоянна компания на Джем, се бяха изпокрили някъде. Във високата кула останаха само трима души: принцът, Феримах и стражарят.

Вече трети ден валеше без прекъсване. Студът изглеждаше още по-свиреп заради влагата. Стаята на Джем не можеше да се стопли от малкото огнище. Феримах постоянно мъкнеше цепеници нагоре по стълбите. Дървата обаче все не достигаха. Запасите на замъка бързо се изчерпваха. Феримах намираше изостанали гнили пънове, но те трудно се палеха и изпълваха цялата стая с гъст черен пушек.

Въпреки това Джем се радваше, че поне има огнище в стаята. Във войнишките казарми, където спяха останалите османци, нямаше отопление. Покривът течеше. Сламата в дюшеците беше влажна. Постелите бяха студени като лед. Почти всички жители на замъка не можеха да се отърват от кашлица.

Феримах претърсваше всяко възможно кътче на крепостта за дърва, но намираше все по-трудно. Джем постоянно ѝ повтаряше да не се нагърбва с тази тежка работа, но тя въобще не обръщаше внимание на заповедите му. Студът размиваше разделението между хората и вече нямаше значение дали си слуга или господар, беден или богат. Пред мразовитата зима всички бяха равни.