Черните мъже трябваше да си платят за мъката, която му причиниха.

Загуби представа колко дълго е лежал върху камъка. Знаеше само, че вече не са му останали сълзи. Болката бавно започна да го напуска и той се опита да се изправи.

Хвана тестисите си в ръка. Обгърна ги с шепа. Припомни си как членът му нарастваше и набъбваше.

Облегна се назад – вече е кастрат! Разтвори стиснатите си в юмрук пръсти.

Върху дланта му бе останала кървава следа.

Сякаш беше белязан с нова съдба.

"Исусе – помисли си, – прости ми за клетвата, която ще дам! Не очаквай от мен да простя. Заклевам се, ще ги накарам да си платят за стореното!"

Но как? Не разполагаше с друго оръжие освен с ноктите си. А те, както стана ясно, не му бяха от голяма полза. Беше съвсем сам и беззащитен в големия дворец. Как да отмъсти за отнетата мъжественост? Не знаеше, но щеше да го стори.

След няколко седмици усети, че въпреки изживяния ужас, отново се чувства щастливец. Натъжи се. С времето човек бе в състояние да забрави всичко.

"Не! – реши твърдо той през този ден. – Взеха ми мъжеството. Как да не отмъстя?"

Не трябваше да забравя клетвата си. Нима всеки ден не усещаше липсата на мъжкия си орган? Желанието за мъст стоеше непокътнато в сърцето и съзнанието му.

Докато дишаше, у него щеше да гори пламъкът на отмъщението.

Реши, че може да се възползва от хубостта си.

Всички го харесваха. Откакто започна да учи турски език, се разхождаше из двореца и с лекота общуваше с придворните.

"Живееш в свят, за който не си и мечтал! – гъделичкаше го вътрешното задоволство. – Храниш се с царски гозби. Тайничко опитваш най-отбрани вина. Целият си в злато, сребро, сърма и коприна. Може дори да ти се удаде възможност да се издигнеш. Какво повече искаш?"

Обслужваше най-красивите момичета на света, защото знаеха, че зад красивите му очи не ги дебне опасност. Не можеше да им стори нищо и те без притеснения се изтягаха пред него, разкопчаваха дрехите си. Дори в хамама влизаше съвсем необезпокояван.

И това ако не беше щастие!

Ако беше останал на онзи проклет генуезки кораб, можеше да му се случат и по-големи ужаси от този да ти отнемат мъжествеността. Отново започна да мисли, че Бог го обича.

Не се наложи да чака дълго, за да си отмъсти.

Под възглавницата на единия от черните гиганти, които го кастрираха, намериха златен гребен, украсен с рубини. Никой не се усъмни, че мъжът го е откраднал. Дори не им мина през ум, че някой може да го е подхвърлил. Отрязаха ръцете на крадеца, а после го хвърлиха в морето с камък на шията.

Само след шест месеца още един попадна в клопка. Беше достатъчно отмъстителят да подшушне, че въпросният човек изнудва момичетата за пари. Клюката моментално обиколи харема. Няколко наложници улесниха работата на клеветника. Те решиха да се възползват от случая, за да оправдаят липсата на различни украшения като гривни и обеци. Заклеха се в Аллах, че набеденият ги е заплашвал и им е вземал пари и скъпоценности. Изпратиха черния прислужник при палача.

Отмъстителят проследи градинаря, който трябваше да изхвърли главата на убития, увита в чувал. Градинарят излезе през една малко използвана врата в оградата. Продължи да се движи покрай крепостната стена. Когато достигна края ѝ, изтърси чувала на земята.

Скопецът съзерцаваше окървавената глава, скрит зад едно дърво, докато изчакваше градинарят да се отдалечи. Устата беше застинала в последния си предсмъртен вопъл. На мястото на едното око зееше празнина. Когато загуби градинаря от поглед, отмъстителят, разтреперан от самодоволство, приближи към кървавата топка.

– Хайде! – просъска той, докато риташе главата. – да те видим сега как ще ругаеш. Да чуя как ще се присмиваш. А ръцете къде са ти? Ръцете, с които ме пляскаше. Ами краката, с които раздаваше ритници?

С неописуемо удоволствие кастратът проследи как главата се търкулна в калната канавка.

Оказа се, че е много лесно да убиваш!

В този момент осъзна, че разполага с идеални оръжия. Умът и речта бяха достатъчни, за да се разправи с враговете си.

Докато вървеше с бавни крачки към двореца, усети, че желанието за мъст се разпалва още повече. Щом е толкова лесно, би могъл да използва ума си и за по-високи цели и интереси.

Отмъщението трябваше да е по-обхватно. Щеше да си разчисти сметките и с останалите двама, които участваха в скопяването му.

Когато влезе в двора, му хрумна, че смъртта на още двама души не би му била достатъчна и че трябва да си постави по-висока цел. Тогава за пръв път един вътрешен глас му проговори:

– Избрах теб!

Гласът прозвуча толкова силно, че го накара да се огледа наоколо.

– Кой говори?

Нямаше никого.

Когато стигна до харема, целият бе настръхнал. Господ му бе проговорил!

Така се беше унесъл в мисли, че въобще не чу присмехулното подвикване на една слугиня:

– Какво ти става? Сам ли си говориш? На кого казваш да ти заповяда?

Подмина, без дори да я погледне. Гласът в главата му не спираше да нарежда:

– Избрах теб!

За какво ли го беше избрал Господ Бог?




Разбра за какво е избран съвсем скоро. Един ден беше излязъл да пазарува за наложниците. Приближи го брадат закръглен търговец, нарамил няколко топа с платове. Известно време мъжът вървя до него, като не спираше да хвали стоката си на висок глас. Внезапно се извърна към кастрата и го запита на италиански:

– Откъде си?

Момчето толкова се изненада, че отговори, без да се замисли:

– От Венеция.

– Как се казваш?

Понечи да погледне търговеца, преди да отговори, но онзи му прошепна:

– Отговаряй, без да ме гледаш. Как се казваш?

– Анджело. Но в харема ме наричат Ахвер.

Още щом влезе в харема, една от наложниците, които стояха на дървения чардак, опасващ целия двор, се развика:

– Ехо, момичета! Тичайте бързо да видите какви очи!

Чардакът се изпълни с наложници, които го зяпаха, смееха се и говореха неразбираемо. Една от тях го посочи с пръст и извика:

– Това е Ахвер!

Всички започнаха да пляскат с ръце и да викат с пълно гърло:

– Ахвер! Ахвер! Ахвер!

Вдигнаха такъв шум, та чак главният евнух излезе да види каква е тази врява.

Продължиха да го наричат така. Няколко дни по-късно Анджело попита една прислужница от италиански произход какво означава Ахвер.

– Новото ти име означава "мъжът с хубавите очи".

Търговецът сякаш не чу втората част от отговора му и продължи с въпросите:

– Анджело, верен ли си на Бог?

Какво да отговори? Каква полза, ако тръгне да обяснява, че освен пола, са му отнели и религията. Въпреки това не се смяташе за мюсюлманин. Вечер се молеше на Исус и Дева Мария.

Тайничко показа кръста на врата си и отвърна:

– Да, разбира се!

Търговецът повървя още известно време по пътя, после се заговори с три жени, които се заинтересуваха от платовете. Дългодълго хвали стоката си:

– Погледнете само! Най-качествена коприна от Дамаск! При друг няма да намерите такава! Пипнете, пипнете!

След като жените отминаха, търговецът отново започна да шепне:

– Венецианецо, готов ли си да служиш на Бог?

Сърцето на Анджело затуптя лудо. Потайното шушукане получи опасен обрат. Кой беше този човек? Защо толкова много държеше да прикрие разговора им? Нима някой можеше да ги чуе сред шумотевицата на пазара? Търговецът едва помръдваше с устни, докато говореше, сякаш от устата му въобще не излизаха думи. Анджело се зачуди дали не е някой служител на двореца, изпратен да изпита верността му. Все пак попита търговеца какво може да стори за Бог един обикновен прислужник в харема.

Мъжът направи още няколко крачки, като не пропускаше да се увери, че Анджело го следва по петите. Докато показваше стоката си наляво-надясно, отговори почти без да движи устните си:

– Много!

После се наведе над един чувал с подправки. Загреба с голяма лъжица и подуши билката. Осведоми се за цената.

– Ще взема десет драма[8].

Посегна към пояса си. Бръкна с двата си дебели пръста в кесията и извади една медна пара. Докато продавачът на подправки отмерваше желаното количество, търговецът успя да прошепне на Анджело:

– Сведения. Светият престол има нужда от сведения за султанския двор.

В първия момент Анджело щеше да припадне.

Шпионаж!

Папата искаше от него да шпионира. Докато Анджело се мъчеше да намери подходящите думи, търговецът каза:

– Рим е много щедър! Всяка твоя услуга ще бъде богато възнаградена!

На лицето на мъжа разцъфтя широка неподправена усмивка.

– Можеш ли да излизаш лесно от двореца?

– Понякога.

– Хубаво.

Търговецът наведе тънките си устни, скрити под гъстия мустак, към ухото на Анджело:

– Всеки четвъртък. В края на тази улица, при шадравана, ще те чака мъж със зелен калпак и жълт пояс. На него ще съобщаваш вестите. Ще говориш бързо и кратко. Никога не носи нещо написано. Само съобщаваш и продължаваш пътя си.

Мъжът постави ръка на рамото на Анджело. Засмя се шумно и побутна един топ плат към момчето:

– Не се колебай! Това е китайска коприна. Достойна е за жените в двореца. А ако вземеш и тази, ще направя отстъпка специално за теб, красавецо!

Анджело пое платовете, без да се замисля. В същия момент търговецът мушна нещо в шепата му и промълви:

– Както ти казах, Бог е щедър.

Преди да се опомни, мъжът вече се бе изгубил сред тълпата.