– Дали е ясна месечина

– Какво има, господарю?

Джем я гледаше отнесено, сякаш не говореше на нея. Въпреки това не откъсваше очи от лицето ѝ.


Гайтанивежди, лице – ясна месечина,

душата си бих пожертвал, за да ви имам…

"О, господи! – едва не извика Феримах. Дали не ѝ се причуваше? Нима Джем редеше рими, докато я гледаше? Почувства се като замаяна. Принцът съчиняваше стихове за нея.

– Нежни устни… – промълви отнесено той. Замълча за миг, после изрече на един дъх:


А тези нежни устни отвеждат ме към вечността,

блестят страните ѝ, по-чисти и от утринна роса.

– Господарю Джем разтърси глава, сякаш се сепна от дълбок сън. Изгледа Феримах като че ли я видя едва сега.

– Дали има нещо за писане в каретата? – попита той с рязък глас, който нямаше нищо общо с нежния му шепот преди малко. – Ще взема да го забравя. Ти ще можеш ли да го запомниш, Феримах?

"Ще го помня цял живот! – помисли си момичето. – До последния си дъх!" Вдигна очи към принца.

– Ще мога, господарю! – отвърна тя, без да прикрива разочарованието си.




Джем не можеше да намери покой заради постоянните противоречия в поведението на домакините си. Засвидетелстваха му уважение като на падишах, но в същото време го държаха затворен като пленник. И точно когато виждаха, че той вече трудно понася това състояние, отново го караха да си мисли, че сам е господар на живота си. А после внезапно казваха или правеха нещо, което го караше да се чувства като натрапник.

Именно това беше истината. Той бе натрапник, попаднал в чужди ръце.

Марки Марсо посрещна османския си гост радушно. Но колко ли щеше да продължи това?

Марсо бе добродушен шишко, който се отнасяше бащински към Джем. Вървеше с малки стъпчици и жестикулираше бурно, докато разговаряше с някого. Бялата перука, която носеше, подчертаваше допълнително розовите му бузи. На лицето му грееше тъжната усмивка на човек, преживял много мъка.

– Добре дошли в Лион, мосю Зизим!

Марки Марсо подаде бузата си на Джем. Когато мустаците на принца го боцнаха, той подскочи с вик:

– Ой! Как гъделичкат мустаците ви, Зизим!

Мъжът се държеше толкова мило и непринудено с Джем, че той не можа да възнегодува срещу обръщението "Зизим". А му се искаше да каже: "Наричайте ме султан Джем или просто Джем, но не и Зизим!".

Марки Марсо даваше приеми в чест на османския си гост почти всяка вечер. Разхождаше го в разкошната градина на имението си. Организираше му плавания със сал по реката. Въпреки това никога не попита принца: "Какви са намеренията ви за бъдещето?". Няколко пъти Джем се опита да насочи разговора им към борбата за османския престол, но Марсо се преструваше, че не разбира.

В крайна сметка принцът се отказа да повдига тази тема. Какво ли щеше да постигне? Вече нямаше как да отиде в Румелия. Баязид се оказа победител.

Джем тъжеше за майка си и дъщеря си, останали в Египет, както и за сина си, когото бе оставил на Родос. Често се питаше дали Гевхер е красива, дали е русокоса като майка си Нада, или пък прилича повече на него. В първото си писмо Чичек хатун бе написала, че момиченцето прилича на току-що разцъфнало цвете и цялото ухае на рози.

Джем въобще не бе вдъхвал аромата ѝ. "Кой знае колко е пораснала" – казваше си той и се усмихваше тъжно. "А Мурат сигурно вече е започнал да свива ръце в юмручета!" – разнежваше се още повече той и очите му се пълнеха с влага. На кого ли приличаше синът му? Налягаше го тъга. Семейството му живееше разпръснато в чужди страни. Щеше ли да се събере някога? Само бъдещето щеше да покаже. А дали той и децата му щяха да останат живи, ако бе избрал да не напуска османските земи? Не беше сигурен.

Принцът обикна Лион. Заснежените върхове на Алпите, които се виждаха през прозореца, му напомняха за планината Кюре. Мечтаеше да доведе тук майка си, Гевхер, както и Мурат с Далила. Мисълта, че на света едва ли има по-хубаво място за изгнание, го успокояваше.

Феримах се чувстваше щастлива. Можеше да се разхожда в градината заедно с останалите османци от малобройната свита на Джем. Научи няколко думи на френски и охотно ги използваше, за да се шегува със слугините от двора на Марки Марсо. Приятно ѝ бе да разговаря с тях.

– Е, господа! – каза Джем един ден на другарите си. – Явно тук ще е крайната точка на пътуването ни. Това е най-далечното място, което е успял да намери Баязид за заточение.

На следващата сутрин Феримах извика развълнувано:

– Господарю!

Беше застанала до прозореца и наблюдаваше двора разтревожено.

Джем веднага изтича до нея.

– Какво има? Какво Не довърши изречението си. Разбра какво е обезпокоило Феримах веднага щом надникна през прозореца. В двора бяха спрели две карети. Четирима мъже с чалми разтоварваха някакви сандъци от задната карета. Френските слуги им помагаха. Внезапно Джем разпозна едната карета – същата, която го бе докарала от Ница до Лион. Тя служеше за превоз на специалните гости на Марки Марсо. Вратата ѝ беше затворена. Отвори се едва след като един от френските слуги спусна стълбичката пред нея.

Кой ли щеше да се покаже оттам?

"Да не би да е пратеник на Каитбай?" – запита се Феримах, но после бързо отхвърли тази мисъл. Мамелюците не носеха такива чалми. Тези мъже бяха османци.

Докато френският слуга наместваше стълбичката пред каретата, от изхода на двореца към новодошлите се спусна Жак Д'Арманяк – личният секретар на Марки Марсо. Държеше в ръце смешната си шапка с перо.

Малко след като вратата на каретата се отвори, от нея се показа кардинал Георгис Димитриус.

Джем и Феримах бяха смаяни.

Слугинята не успя да сподави възклицанието си.

Джем нямаше думи от изненада. Какво търсеше този човек тук?

Най-интересното обаче тепърва предстоеше. Кардиналът застана до Д'Арманяк, който вече се бе привел в нисък поклон. Очевидно важният човек щеше да слезе всеки момент от каретата.

Първо се показа един крак със заострена обувка, после – огромна черна чалма, и накрая – едрото тяло на някакъв мъж.

Д'Арманяк продължаваше да стои приведен. Кардиналът стоеше до него с безизразно лице.

Най-после високопоставеният гост стъпи на земята и вдигна глава.

– Ахмед паша! – прошепна слисано Джем.

Феримах го изгледа въпросително.

– Ахмед паша от Херцеговина. Главният шпионин на Баязид.

– Защо ли е дошъл тук?

– Едва ли е за нещо добро.

– Ами онзи, с червеното расо?

Джем повдигна рамене.

Феримах гледаше мъжа с ужас. Когато видя изражението ѝ, безпокойството на принца прерасна в уплаха.

– Да не би рицарите да са ме изиграли още от самото начало? – прошепна сякаш на себе си Джем.




Два дни по-късно един от служителите в двореца дойде да съобщи на Джем, че пратеник на султан Баязид би желал да се срещне с него.

Принцът се досети, че Ахмед паша вече чака в коридора пред открехнатата врата.

– Нямам какво да кажа на слугата на брат ми – извика силно Джем. – Особено щом се е сдушил с християнските попове.

– Ха! – дочу се глас от коридора.

– Наслушал съм се на приказките на Баязид! – продължи принцът. – Сега няма да си губя времето и със слугата му. Скоро ще се върна в столицата. Ще изслушам Баязид едва след като коленичи пред мен. А сега предай на слугата да си взима попа и да се маха час по-скоро оттук.

Французинът не разбра и думичка от казаното. Стоеше срещу Джем в недоумение.

Този, който трябваше, обаче разбра всичко.

– Гледай го ти изменника! – проехтя гласът на Ахмед паша от коридора. – Много си самоуверен! Нима не знаеш, че всичките ти приятели си отидоха от този свят един по един. Гедик Ахмед паша си плати за предателството. Баязид хан му взе главата, задето не пусна стрелата навреме.

Мъжът замълча. Изчака да види дали Джем ще каже нещо в отговор.

Принцът беше смаян, но не продума.

Ахмед паша изчака малко и продължи жестокия си монолог. Знаеше, че всяка дума ще нарани дълбоко Джем.

– И на румелийската ти мечта сложихме край. Босна вече е напълно завладяна. А сърбите, на които разчиташе – Брегорович и Слободан, – вече са мъртви. Единият бе поразен от стрела, а другият се удави в река Сава, докато бягаше.

Принцът се почувства сразен от тази вест. Сега вече нямаше да има към кого да се обърне, ако въобще успееше да достигне Румелия.

Пратеникът успя да предаде съобщението на Баязид, въпреки отказа на Джем да го приеме. От коридора долетя шум от бързо отдалечаващи се стъпки. Принцът се досети, че Ахмед паша си е тръгнал.

Дали Баязид бе изпратил специален човек чак дотук само за да съобщи на брат си, че Гедик Ахмед паша и двамата сръбски князе са мъртви? Едва ли! Целта на посещението на пашата бе съвсем друга.

Тя стана ясна за Джем няколко дни по-късно. Марки Марсо не се бе мяркал пред принца, откакто Ахмед паша се появи в двореца. Но ето че около седмица след разговора на двамата османци една вечер французинът се втурна в покоите на Джем.

– Ах, Зизим, Зизим, така ще ми липсвате! – възкликна Марсо още с влизането си.

– Ще ви липсвам? Нима заминавате някъде?

– Вие заминавате! О-лала! Ще ми е мъчно за вас, но какво да се прави? Кралска заповед. Негово Величество е на мнение, че тук вече не сте в безопасност.

– Кралска заповед или заповед на Великия магистър Пиер Д'Обюсон? – спокойно попита Джем.