– Какво толкова е станало?

– Вече знаят, че вие се разхождате с тази карета. От сега нататък при всяко излизане ще ни се лепват всички просяци и бедняци в Ница.

– Защо?

– Ще се надяват да им подхвърлите някоя монета.

– Но аз нямам пари!

Секретарят на Марки Марсо се взря в Джем, но замълча.

Това бе последната разходка на Джем. Д'Арманяк не му позволи да излезе повече.

С всеки изминал ден османецът все повече и повече придобиваше усещането, че е пленник.

Единствената разлика между него и един обикновен затворник бе, че Джем спеше в пухени завивки, пиеше отбрани вина и хапваше скъпи ястия.

Явно във Франция така се грижеха за кралските пленници.




Една вечер по залез-слънце от близката катедрала се разнесе силен и плътен звън.

Бим! ...

Звукът отекна наоколо. Малко преди да заглъхне напълно, последва втори удар.

Бим! ...

Джем вече бе свикнал с камбанния звън. Не му обърна внимание.

След малко се чу звън от камбаната на друга, по-далечна църква.

Бум!

Не след дълго целият град се разтресе от ехото на десетки камбани.

Бим!

Бам!

Бууум!

Джем си спомни, че когато хоспиталиерите го посрещаха на Родос, всички църкви удариха камбаните си в негова чест.

Техният звън обаче беше жизнерадостен, мелодичен и екзалтиран. А този бе бавен, тежък и страховит.

Хората се стичаха към църквите.

– Май нещо лошо се е случило – промълви Джем.

– Да отида ли да проверя какво става? – веднага попита Феримах.

Принцът поклати отрицателно глава.

Беше му омръзнало от лоши новини.

Жак Д'Арманяк се появи чак след три дни. Поздрави Джем с посърнало лице.

– Най-сетне! След дългото ви отсъствие дали най-после ще поемем към Лион?

– Не – отвърна рязко Д'Арманяк.

– Защо?

– Крал Луи е умрял. Нима не чухте камбанния звън?

Феримах, която се преструваше, че бърше праха в стаята, веднага долови, че нещо не е наред. Не разбираше френски, но по изражението на Джем се досети, че французинът му съобщи неприятна вест.

– И сега?

– Ще чакаме заповед от новия крал.

– Докога?

– Няма как да стане преди церемонията по коронясването на принц Шарл Церемония Коронясване Тези думи отекнаха в съзнанието на Джем.

– Значи името на новия ми собственик е Шарл. И кога ще бъде церемонията?

– Още не е обявена датата. Предполагам, че до месец

– Омръзна ми вече!

От силния вик на Джем стъклата на прозорците зазвънтяха. Принцът скочи на крака. С опакото на ръката си събори няколко чаши, подредени на една полица. Те се разбиха със звън на земята.

– Успокойте се, Ваше Величество! – разтревожено извика Д'Арманяк.

– Няма да се успокоя! – просъска османецът. – Вече ми писна да чакам, да стоя в неизвестност и да не мога да си подам дори носа през прозореца!

– Ваше ве

– И престанете с тази престорена любезност! Аз не съм никакво величество! Дори гост не съм. Бях пленник на починалия крал. Сега ще бъда пленник на новия крал!

В очите на Джем светеха гневни пламъци. Внезапно пред погледа му попадна една здрава чаша. Беше ясно, че се кани да я разбие в стената.

– Господарю! – простена Феримах.

Принцът се обърна към нея.

– Какво има?

– Кървите.

Джем не успя да разбере какво се опитва да му каже слугинята. Тя уплашено се спусна към него.

– Ръката ви кърви.

Османецът погледна дясната си длан. От нея бликаше кръв.


54


Лион, Франция

След като прегледа ръката на Джем, повиканият по спешност лекар прошепна на Жак Д'Арманяк:

– Веднага трябва да го зашия. В противен случай може да умре от загуба на кръв.

После се обърна към пациента си:

– Мосю Джем, ще трябва да зашия раната ви. Ще боли. Дали ще можете да изтърпите?

– Ще боли ли? Колко ще боли? Дали едно дете би могло да издържи?

Принцът хвърли бърз поглед към Феримах. Момичето плачеше.

– Донеси ми вино! – заповяда той.

Изгълта две чаши една след друга. После протегна ръка към доктора.

– Не се страхувам от болката. Привикнал съм с нея. Тя е мой вечен другар. Спокойно си вършете работата.

Джем не издаде нито стон, докато лекарят шиеше ръката му. Само от очите му се стичаха сълзи.

Феримах попиваше сълзите с копринена кърпичка. Внимателно избърса една от тях с пръст. Обърна се към прозореца и тайно целуна солената капка.

"Ех, ако можех аз да изтърпя болката вместо теб!" – въздъхна безмълвно момичето.




Един ден, когато раната на ръката на Джем бе почти заздравяла, от църквите се разнесе радостен камбанен звън.

Бимбамбум! Бимбамбум! ...

"Също като при посрещането ми на Родос! – помисли си принцът. – Камбаните бият празнично. Какъв ли е поводът за радост?"

– Шарл! – прошепна внезапно той. – Коронясали са го. Възкачил се е на престола!

"За някои животът е толкова лесен! – продължи да разсъждава Джем. – Вземат властта, без да полагат никакви усилия. Без да са принудени да заплащат висока цена."

В съзнанието му изникна един от стиховете, които му бе изпратил Баязид:


Тронът по право се полага на мен.

Защо иначе съдбата ти обръща гръб всеки ден?

"Какво чудно има, Баязид, че съдбата ми обръща гръб?" – помисли си иронично принцът. Всъщност той се присмиваше не на брат си, а на самия себе си. "Всичко стана заради рижия вълк. Дали Баязид се е срещал с него?" – зачуди се Джем.

Със сигурност не беше. И за него, както и за Шарл, бе предопределено да се възкачат на трона.

Джем се опитваше да промени онова, което му е отредила съдбата. Сам да напише историята на живота си. Толкова безсънни нощи бе прекарал в размисъл: "Нима това не е бунт срещу Аллах?!".

"Не е! – успокояваше го рижият вълк. – Тронът се полага на теб."

Сега вече вълкът го нямаше, но Джем продължаваше да плаща за бунта срещу съдбата си.




След коронацията на Шарл щастието най-после се усмихна на Джем.

Един ден Жак Д'Арманяк влетя през вратата с думите:

– Утре тръгваме!

Принцът се опита да прикрие въодушевлението си, но едва не подскочи от радост.

– Негово Превъзходителство Шарл е изпратил вестоносец до Лион преди два дни. "Приятелите на баща ми са и мои приятели. Нека Зизим ви погостува в Лион!" – написал кралят на господаря ми Марки Марсо.

Джем не можа да схване в първия момент.

– Кой е този Зизим?

Д'Арманяк не успя да сподави усмивката си.

– Вие, Ваше Величество. Народът ви нарича така – Зизим.

"Също като клоуните по панаирите" – додаде мислено французинът.

Джем не хареса това название. Долавяше някакъв скрит присмех и пренебрежение. Радостта му бе помрачена.

– Какво означава "Зизим"?

– Ааа, нищо! Просто име – обърна се към прозореца Д'Арманяк и приключи темата, като заяви: – Утре тръгваме рано.

На следващата сутрин голяма пищна карета очакваше Джем пред входа на кулата.

– Марки Марсо ви изпраща специалната си карета, Зизим – посрещна го Д'Арманяк и отвори вратата.

– Името ми е Джем, господине. Не го забравяйте!

Мъжът замълча, но се усмихна лъчезарно.

Принцът понечи да се качи в каретата, но внезапно спря. Отзад имаше още няколко коли. Всичките с черни тюлени пердета.

– В коя карета е Феримах?

Д'Арманяк не го разбра.

– Кой?

На Джем не му се искаше да нарича момичето "прислужница", затова само стисна устни.

Сигурен бе, че тя вече е в някоя от каретите, така че и той се качи в своята. Докато стоеше на стълбичката, се обърна към Д'Арманяк:

– А вие?

– Аз ще пътувам в задната кола, Ваше Величество.

– Защо? Нали нямаше да се отделяте от мен. Да не би опасността за живота ми да е отминала?

– Точно обратното. Повиши се. По пътя ще ви охранява цял отряд войници. А в каретата ви ще се возя не аз, а друг човек.

Джем нямаше време да попита кой ще бъде спътникът му. Другата врата на каретата се отвори и оттам се появи Феримах.

Момичето щеше да полудее от щастие, когато научи, че ще пътува заедно с принца. Където и да отиваха, тя щеше да е до него.

Това не ѝ се бе случвало, откакто заедно заведоха покойната Дилрюба на разходка в планината.

Пътят до Лион бе дълъг.

Няколко часа след като напуснаха Ница, пейзажът около тях напълно се промени. Миванаха през една дълбока долина, през която течеше буйна река. По реката плаваха салове. Всичко бе потънало в зеленина. А над извисяващите се дървета белееха заснежени хребети.

На Феримах ѝ се искаше пътуването никога да не свършва.

От дълги часове бяха на път, но тя продължаваше да седи със сведена глава, без да поглежда към Джем.

– Феримах! – повика я тихо принцът.

"О, боже! – развълнува се момичето. – Надявам се поне този път да не ми говори за рижия вълк."

Аллах чу молитвите ѝ.

Джем погледна за миг към покрива на каретата, сякаш се опитваше да се сети нещо. Устните му помръдваха едва-едва. Дали се молеше? Внезапно той прошепна: