"Да – каза си Джем, – аз съм един изгнаник. Съдбата ме подхвърля, както вятърът носи есенните листа. Двамата ми сина са далеч от мен, единият не е между живите. Въпреки това трябва да продължа да спазвам османските обичаи. Дори да съм в ръцете на неверниците, не трябва да забравям, че съм османски падишах. Не бива да им позволявам да ме сломят или да ме накарат да заприличам на тях."

Макар смеховете да помрачиха донякъде настроението на Джем, той продължаваше да се радва на глътката свобода, която му предоставяше балконът. Харесваше му да си представя, че би могъл да полети като птица към Румелия.

Но дори това удоволствие не продължи дълго.

Жак Д'Арманяк дотича разтревожен и накара Джем да се прибере бързо вътре. Затвори двукрилата врата.

– Повече никога не правете така, Ваше Величество! Много е опасно.

– Защо да е опасно?

Мъжът го изгледа удивен от въпроса му.

– Заради шпионите… Ами ако ви убият?

"Така значи – помисли си принцът. – Не стига че Баязид ага ме запрати в другия край на света, но на всичкото отгоре е насъскал и копои след мен!"

Баязид ага!

"Добре го измислих! – каза си Джем. – Това е най-доброто прозвище за брат ми, който се провъзгласи за падишах без одобрението ми."

И така османецът остана вътре, без да възразява на Жак Д'Арманяк.

Вече му бе омръзнало да премисля миналото си, както и да прави планове за бъдещето си. Зад гърба си бе натрупал толкова болка, страхове, загуби и беди. Очаквания вече нямаше. "Какво ми остава, освен да се наслаждавам на изгнанието си?" – въздъхна той.

– Не искам нищо друго, освен спокойствие – сподели един ден Джем на Феримах. – Сега разбирам, че най-голямото щастие за човека е спокойствието.

Вгледа се в момичето.

– Какво се умълча пак? – попита той. – Нима не си на същото мнение?

– Разбира се – прошепна Феримах, но вътрешно си каза, че най-голямото щастие за нея е да бъде до любимия си.




Феримах отново се чувстваше щастлива. Все по-често сияеше. Усмивката, която изплуваше на лицето ѝ, ясно показваше, че тръпчинките на бузите ѝ са на мястото си.

Настаниха момичето в малка стая в подпокривното пространство на кулата. Таванът беше доста нисък. Човек трудно можеше да стои изправен. Феримах обаче не се оплакваше. Стаята имаше два прозореца. Единият гледаше към безкрайната морска шир, а другият – към красива зелена горичка. Момичето обичаше да се настанява на един фотьойл пред по-големия прозорец и с часове наблюдаваше прилива и отлива на морето. В ума ѝ се въртяха всякакви щуротии. Мислеше за Нада. За кобрата. Понякога ѝ се струваше, че отново чува кискането на Елена от Родос. Спомняше си нощта, в която Джем тихо бе прошепнал на Далила: "Шшт! Не се бой! Аз съм!". После в съзнанието ѝ изплува раждането на Мурат. Тогава, заради безкрайните страхове и напрежение, не бе успяла да оцени значимостта на това важно събитие. Но сега, когато имаше време да размишлява, загледана в морските вълни, споменът за появата на бебето предизвикваше у нея различни емоции. Припомни си как бе поела в ръцете си мокрото голо телце на момченцето. То ревна с пълен глас. Сякаш искаше да ѝ каже: "Това е животът, мило лелче! Да поемеш въздух! Да отвориш очи! Да видиш света. Когато някой ти изгука, да му се усмихнеш. А когато ти хрумне, да изревеш с всичка сила, без да се притесняваш и срамуваш! Да си поплачеш!"

В Ница Феримах намери време да помисли за преживяното дотук. Усмихна се горчиво. С какво ли не се бе сблъскала! ... Страх. Война. Битки. Кръв. Интриги. Лъжи. Предателства. Съперничество и любов Несподелена, невъзможна, луда, зашеметяваща, безмилостна, безплодна любов.


53


Една нощ шум от стъпки събуди Феримах. Някой се качваше по стълбата към стаята ѝ.

Момичето бързо протегна ръка към кинжала под възглавницата си.

Последното стъпало изскърца по-силно от останалите.

Сърцето на момичето щеше да се пръсне от ужас.

Кой ли я дебнеше отвън?

Разнесе се тихо почукване.

– Кой е? – попита Феримах със задавен глас.

– Шшш! Аз съм. Не се бой!

Джем!

Момичето отново си спомни нощта в Родос, когато принцът бе избрал вратата на една от наложниците си. Сякаш все още чуваше уплашения глас на Далила: "Кой е?", отговора на Джем: "Аз съм. Не се бой!", почти безшумното открехване на вратата… Този път Огнения принц стоеше на нейния праг. А тя не му отваряше! Но все пак не беше заключено.

"Каква глупачка съм! – сепна се Феримах. – Редно е аз да му отворя!"

Момичето се притесни още повече, когато се досети, че е почти голо. Опита се да намери някаква дреха в тъмното, но не успя заради обхваналото я вълнение. Спусна се към вратата.

– Султане?

– Аз съм, Феримах. Отвори!

Слугинята изтича до леглото и взе горния чаршаф. Уви го около тялото си.

Имаше чувството, че ще припадне от притеснение.

– Господарю, не е заключено.

Бравата се завъртя надолу. Вратата се открехна и Джем подаде глава.

Сърцето на Феримах биеше като лудо. Сякаш всеки момент щеше да изхвръкне от гърдите ѝ. Тя сведе глава.

Огнения принц вече бе в стаята ѝ.

Като се изключи чаршафът, с който се бе прикрила, Феримах стоеше съвсем гола пред него.

Момичето повдигна леко глава, за да види как е облечен Джем.

Той стоеше гологлав и разрошен, само по дълга бяла риза. Под нея прозираха мъжествената му гръд и силните му рамене.

– Феримах! – прошепна принцът.

– Господарю! – отвърна тя и в същия миг се прокле. Трябваше просто да извика "Джем!" и да се хвърли в обятията му.

За щастие принцът направи онова, което Феримах не можа. Приближи се към момичето и постави ръце върху двете ѝ рамене. А тя все още не можеше да събере смелост да вдигне глава и да го погледне в очите. Усети дъха му. Доиска ѝ се да отпусне глава върху рамото му. Да вдъхне от мириса му Само след миг обаче опиянението ѝ се изпари.

– Феримах! – заяви тържествено Джем. – Вълкът си отиде!

Сякаш някой поля Феримах със студена вода. Внезапно принцът я пусна и се отдалечи от нея.

– Вълкът ли, господарю? – едва намери сили да отвърне тя.

– Да! – въздъхна щастливо Джем. – Нали ти разказвах. Рижият вълк, който постоянно смущаваше мислите и сънищата ми.

"Каква глупачка съм! – каза си момичето. – Как можах да си помисля, че султанът ще ме вземе в обятията си като Далила.

– Въ… вълкът – започна да пелтечи слугинята. – Как стана?

– Не знам. Просто си тръгна. Изостави ме. Няма го.

Джем бе толкова развълнуван, че въобще не забелязваше разочарованието на момичето.

– Преди малко си дадох сметка, че откакто съм в Ница, рижият вълк не се е мяркал нито в сънищата ми, нито в представите ми. Направо не мога да повярвам! Дори затворих очи и го повиках. Но него го няма и няма. Сега никой не ме подстрекава да се боря за трона и короната.

На принца му идваше да заподскача от щастие.

Дори за миг не му направи впечатление, че чаршафът, с който се бе прикрила Феримах, се е смъкнал и тя стои съвсем гола.

Джем изтича до прозореца и извика към морето:

– Чуйте, вълни! Събудете чайките! Нека станат свидетели на чудото! Султан Джем се раздели с жаждата за власт. Отърва се от рижия вълк!

Принцът излезе от стаята на Феримах така ненадейно, както се бе появил.

– Спасих се! Отървах се! Рижкото си отиде! – припяваше си доволно Джем, докато слизаше надолу по стълбите.




Джем нямаше време да се порадва на освобождаването си от вълка, защото върху него се стовари тежестта на друг плен. Жак Д'Арманяк бе казал, че престоят на принца в Ница няма да продължи дълго, но ето че минаваха дни, седмици и месеци, а заповед за отпътуване към Лион все не идваше. На всичко отгоре Д'Арманяк пазеше причината за забавянето в дълбока тайна.

Принцът се опитваше да забрави миналото и да се отърси от плановете си за бъдещето. В Ница почти нищо не му липсваше, но все пак имаше право да знае какво се случва. Постоянната неизвестност го изнервяше.

Най-вече го измъчваше това, че не му позволяваха дори да се поразходи по морския бряг. За излизане на балкона – не можеше и да помисли. Когато Джем възропта срещу тези ограничения, Д'Арманяк предложи да му организира разходка с карета.

– Естествено, аз ще дойда с вас! – заяви мъжът и постави допълнително условие: Джем в никакъв случай да не слиза от каретата.

– Нали знаете! – прошепна французинът. – Пълно е с шпиони и убийци.

Когато видя каретата за разходка, Джем се усмихна тъжно. Прозорците ѝ бяха закрити с пердета от черен тюл. Д'Арманяк го предупреди, че завесите трябва да бъдат спуснати през цялото време. Принцът се подчини и на това изискване.

"Така или иначе през целия си живот гледам света през черен тюл" – помисли си той.

– Да тръгваме! Час по-скоро! – извика нетърпеливо.

Потеглиха, охранявани от няколко конници. През целия път Д'Арманяк не млъкна. Обясняваше на Джем откъде минават. Това се повтори и през следващите разходки. Присъствието на французина се превърна в истинско изтезание за принца.

Той обаче търпеше.

Веднъж Джем се възползва от разсеяността на спътника си и дръпна леко перденцето на прозореца. Докато Д'Арманяк забележи и спусне отново завеската, няколко случайни минувачи съзряха височайшия пътник.

– Джем! Джем! – спуснаха се след каретата те.

– Злото е сторено! – възкликна Д'Арманяк разтревожено.