– Хей, турци! – подвикваха някои.

Подигравките им обаче бързо стихнаха. Макар да не разбираха нито думичка, ясният глас на Джем и мелодичният напев докоснаха сърцата им. Спряха да се смеят и да си шушукат. Безмълвно изпратиха Касим ага.

– Нека почива в мир! – произнесе Джем три пъти.

– Нека почива в мир! – повториха три пъти след него другарите му.

– Нека почива в мир! – нежното женско гласче на Феримах долетя от стълбището към долната палуба и се сля с тъжния хор от плътни мъжки гласове.

Капитан Цезар стоеше на кърмата на кораба с ръце върху руля. Слушаше молитвата на османците. Мислеше си, че след като приключи с опелото, Джем ще се прибере в каютата си или ще поиска помощ, за да спусне трупа в морето.

Принцът не направи нито едно от двете.

Той вдигна ръце към лицето си и произнесе заключителното:

– Амин!

Останалите мъже направиха същото.

После всички заедно се приближиха към дъската и повдигнаха бавно единия ѝ край.

– О, Аллах! – провикна се Джем.

– Бисмилях! – извикаха останалите.

Тялото на Касим ага се заплъзга по дъската. Отначало бавно, а после все по-бързо, докато накрая полетя към морето.

Вълните сякаш не бързаха да го залеят. Трупът се носеше над бялата пяна. Сякаш Касим ага се беше излегнал върху водата и гледаше към принца и другарите си. После водата бавно го погълна. Османците изчакаха, докато тялото съвсем се изгуби от поглед. Когато тръгна към каютата си, Джем вдигна очи към капитана.

Цезар се смути.

Очакваше да види по страните на принца да се търкалят сълзи.

Вместо това срещна огнения му поглед.

– Емануел! – прошепна той на помощник-капитана. – Отмени второто убийство. Край с морската треска!




Джем повече не излезе от каютата си. Всички увещания и молби на Феримах към него да се покаже поне за малко на палубата, за да подиша чист въздух, останаха без резултат. Принцът прекарваше деня в компанията на този, който дежуреше зад вратата.

Феримах също бе неотлъчно до Джем. Нощем лягаше да спи където свари.

На третия ден хвърлиха котва край някакъв бряг.

Принцът не показа да е развълнуван от този факт. Не се интересуваше къде е, щом не е Румелия. Феримах му описа какво се вижда през тясното прозорче на каютата.

– Намираме се в залив, обграден с високи скали.

Капитан Цезар дойде да ги извести, че са акостирали край бреговете на Сицилия.

– Ако искате, може да се поразходите – додаде той. – Разбира се, само ако ви придружи някой от рицарите.

Джем не отговори.

– Ако искате да попитате колко дни ще останем

– Не искам.

– И по-добре – отвърна иронично капитанът. – Нямаше да мога да ви отговоря. Аз самият не знам. Чакам заповед къде да ви отведа. Не е ясно кога ще дойде.

Мъжът се обърна и излезе от каютата.




Минаха десет дни, преди Джем да чуе отново дрънкането на веригата на котвата.

Капитанът въобще не си направи труда да съобщи на принца, че очакваната заповед е пристигнала и корабът потегля. Откакто разбра, че пътуват на запад, вместо на север, Джем отброяваше всяко денонощие, което го отдалечаваше от желаната посока. Като видя, че отново потеглят на запад вече се отказа да го прави. Пътуването му се струваше безкрайно. Явно брат му бе решил да го изпрати на другия край на света.

Три дни след като преживяха една силна буря, най-после достигнаха до някакво пристанище. Този път корабът приближи кея.

Когато капитанът дойде да вземе Джем, видя, че османските му придружители вече се бяха строили в коридора пред каютата му. Цезар мълчаливо отвори вратата. Принцът го очакваше напълно готов за слизане.

– Дойде време да се разделим – усмихна се под мустак капитанът.

Джем направи няколко крачки.

– Ще можете ли най-после да ми кажете къде съм?

– О, разбира се, та вие все още не знаете. Намирате се във Франция. На брега на Ница.

– Тук ли ще остана?

Капитанът повдигна рамена.

– Аз не знам. Но този господин ще може да отговори на въпроса ви.

Цезар се отдръпна към стената и зад него се показа мъж със смешна козя брадичка и още по-комична шапка с перо. Той бе облечен в тесен жакет с широки, издути като балон ръкави. Дрехата му изглеждаше толкова впита, сякаш всеки момент ще се пръсне по шевовете. Надолу носеше три четвърти панталон, червени чорапи и обувки на токове.

"Одеждите му биха стояли по-добре на някоя дама" – помисли си Феримах.

Мъжът пристъпи към Джем. Свали шапката си, разтвори ръце и се поклони на принца.

Абдулах, който в този момент дежуреше зад вратата, очакваше, че при навеждането жакетът на новодошлия ще изпращи и ще се нацепи. Опасенията му не се сбъднаха.

Мъжът обаче не спираше да изненадва османците.

След като приключи с поздрава си към Джем, той се завъртя към Феримах и отново се поклони доземи.

– Мадам! – промълви той.

Всички зяпнаха. Феримах се изчерви. За първи път мъж ѝ поднасяше поклон.

"Да не би да ме помисли за жената на Огнения принц?" – зачуди се слугинята.

Най-накрая чужденецът се обърна към капитана.

– А как ще се разбираме с него? Доколкото знам

– Лесно – отвърна Джем вместо капитана. – Разбирам езика ви.

– Ваше Величество ме изненада! – отвърна мъжът с искрено учудване. Усмихна се любезно. После тържествено заяви: – Приветствам ви с добре дошли от името на Негово Превъзходителство краля на Франция Луи, Негово Височество принц Шарл и домакина ви Марки Марсо.

– Сред толкова много имена не успях да разбера вие кой сте – усмихна се Джем.

– Името ми е Жак Д'Арманяк, султане. Аз съм личен секретар на Марки Марсо.

– Предполагам, това не е единствената ви функция.

Жак Д'Арманяк се поклони леко.

– Натоварен съм със задачата да организирам по възможно най-добрия начин престоя ви в Ница.

– Ха, нима тук не е краят на света?

Д'Арманяк бе смутен от въпроса на Джем.

– Простете, Ваше Величество, не ви разбрах

– Исках да попитам дали това не е крайната точка на пътуването ми?

Личният секретар на Марки Марсо се опита да се усмихне.

– Ваше Величество обича шегите. Та какво казвах? Ще се грижа за вас по време на престоя ви в Ница, а после ще ви придружа до Лион.

– Колко време ще останем тук?

– Нямам представа – разтвори ръце Д'Арманяк, – но предполагам, че няма да е дълго. Чакам заповед.


52


Ница, Франция

Като се изключи лекият инцидент при слизането от кораба, пристигането в Ница мина без сериозни произшествия.

Напрежението възникна заради желанието на субашията Давуд да получи обратно оръжието си. Той се изправи пред помощник-капитана и заяви с изпълнен с решимост поглед:

– Ятаганът ми!

– Оръжието си ли искаш? – разсмя се Емануел.

Давуд хвана помощник-капитана за яката и го вдигна във въздуха.

– Спрете! – спусна се стоящият встрани Д'Арманяк. Османците въобще не очакваха, че женственият мъж може да нададе толкова силен вик.

Д'Арманяк се поклони на Джем и възкликна:

– Ако ви потрябват оръжия, Ваше Величество, цялото въоръжение на Франция е на ваше разположение.

Османците знаеха, че това са празни думи, но нямаше как. Слязоха на пристанището в Ница без сабите си, с които бяха воювали в толкова битки и които неведнъж бяха спасявали животите им. Остана, им само кинжалът, запасан в пояса на Джем. Както и малкият закривен нож на Феримах, за чието съществуване никой не подозираше. Дори на родоските рицари не бе хрумнало да претърсват жени за оръжие.




След трудните седмици в морето Джем се почувства малко по-добре на сушата в Ница.

Спътниците му също възвърнаха доброто си настроение. Разбира се, нищо не можеше да заличи болката от загубата на Касим ага, но животът трябваше да продължи.

Ако не беше недовършеното изречение на Д'Арманяк: "Ваше Величество, ето тази кула…", Джем щеше да се чувства още по-спокоен.

Настаниха османския принц на последния етаж във въпросната триетажна кула. Жилището му се състоеше от два големи салона. Имаше и малък балкон, на който се излизаше през една двукрила врата. Избата на сградата разполагаше с богата колекция от напитки, макар да нямаше родоско вино. Д'Арманяк показа на Джем една покрита с прах и паяжини бутилка.

– Задължително трябва да опитате това вино. Бордо от специално подбрано грозде. Реколта 1471-ва.

– Не е ли вкиснало? – пошегува се Джем.

Една сутрин принцът се събуди и излезе на балкона. Имаше чувството, че е застанал буквално над морето.

Един изгнаник, облят от слънчева светлина и морски вълни.

"Не е чак толкова зле!" – помисли си Джем. Вдиша дълбоко соления въздух. Внезапно покоят му бе смутен от долитаща отдолу глъчка. Принцът погледна към минаващия край кулата път и съгледа няколко души, които го сочеха с пръст и се смееха.

"Толкова окаян ли изглеждам?" – помисли си Джем. Не след дълго обаче се досети за причината на присмеха.

Очевидно тукашните хора не бяха виждали османска чалма.

Принцът помаха с ръка на зяпачите, после свали чалмата си и я метна на леглото. Можеше да мине и без нея, така или иначе бе далеч от родината си. "А защо да не пробвам и някоя от смешните шапки с пера на Д'Арманяк?!" – мислено се разсмя той. Не, нямаше да стигне чак дотам.