– Феримах!

Момичето обърна поглед към звездите, сякаш някой я викаше оттам.

– Сърдита ли си ми? – попита Джем.

– Султане

– Да не би да съм те наранил неволно с дума?

– Господарю Дали Джем следваше да приеме тези отговори за "не? Не беше сигурен.

– Да не би да се сърдиш, задето не исках да те взема с мен на Родос? Аз само Този път Феримах отговори ясно:

– Не!

– Тогава защо не ми говориш през последните месеци? Не идваш при мен, без да съм те повикал. Какво се е случило?

– Вие

– Какво аз? Не мисли, че не съм забелязал. След пиршеството в градината на двореца ти внезапно се промени.

Момичето мълчеше. Сведе глава и се загледа в морските вълни.

– Заради Елена от Родос ли е?

Феримах продължаваше да стои безмълвна.

– Но с нея… само… как да кажа… нищо не Не му достигнаха думите, за да обясни, че не е имал интимна връзка с родоската красавица.

Джем обаче не попита дали причината за отчуждението на Феримах не се крие в сближаването му с Далила. Съмняваше се, че може да е заради това, но не можеше да си обясни защо. С кого да спи един султан, освен с наложниците си?

Принцът помълча известно време. Не успя да събере смелост да попита Феримах за Далила направо. Вместо това каза:

– Оставих Мурат. Вече ми липсва Феримах кимна.

– И на мен ми липсва, султане.

– Нали знаеш, че и ти си много скъп за мен човек, но по друг начин?

Момичето не отговори.

– Ееее! – извика нетърпеливо Джем. – Нищо ли няма да кажеш? Няма ли да говориш вече с мен, Феримах?

Момичето бавно се обърна към принца. Лунната светлина осветяваше лицето на Джем. То грееше също както в нощта, когато Феримах го бе видяла за първи път. Погледите им се срещнаха. Косата на момичето щеше отново да плесне принца по лицето, ако прислужницата не я бе хванала навреме. Двамата се усмихнаха един на друг. "Ще говоря – отвърна мислено Феримах. – Един ден ще ти разкажа всичко. Ще ти призная онова, което крия. Но не сега. Не сега."

– Какво искаш от мен?

И този въпрос на Джем остана без отговор.

– Знаеш ли, понякога се чудя коя си ти всъщност? Сякаш си от друг свят Феримах бързо постави длан върху устните на Джем, за да го накара да замълчи.

И двамата потръпнаха при неволното докосване.

Момичето бързо дръпна ръката си и отново впери поглед в звездното небе.

"Заради твоите игри – обърна се мислено Феримах към луната – замалко да разкрия тайната си."

Тогава щеше да стане още по-лошо.

Ако Огнения принц научеше за клетвата, която Феримах бе дала преди много години, но така и не бе изпълнила, със сигурност щеше да я намрази.

Със сигурност щеше да я пропъди.

А тя не би могла да понесе това.

– Щастлива съм просто да бъда до вас. Друго не ми трябва. Аз съм Феримах. Една пленничка. Отломка от войната. Ваша вярна слугиня. Единственото, което искам от вас, господарю, е да не ме изоставяте.

– Никога няма да те изоставя! – разтрепери се Джем. – Ще бъдем заедно, докато смъртта ни раздели.

– Докато смъртта ни раздели! – повтори като ехо момичето. Принцът се усмихна.

– Но при едно условие!

– Какво условие, господарю?

– Ще те попитам нещо и ти ще ми отговориш. Само един въпрос и един честен отговор. Става ли?

Феримах кимна.

– Кой подхвърли онази змийска глава пред шатрата ми?

– Аз.

Джем не изглеждаше изненадан.

– Ти ли я отряза?

– Аз.

– Последен въпрос. Кой пъхна кобрата в палатката ти?

Феримах погледна господаря си в очите.

– Ех, султане, преметнахте ме! Казахте един въпрос, а станаха три! После внезапно вдигна очи към звездите.

– И аз имам един въпрос – додаде тя след малко. – Накъде е Румелия? В коя посока се пада?

– На север! – посочи Джем напред.

– Защо тогава се движим накъдето залезе слънцето?


50


Виковете и крясъците на Джем не промениха нищо. Капитан Цезар отказа да промени курса на кораба и продължи да плава на запад, вместо на север.

– Невернико! – беснееше принцът. – Така ли изпълняваш дадената дума? Щом са ми казали, че отивам в Румелия, значи там трябва да ме отведеш.

Капитанът вдигна рамене. На лицето му нямаше и помен от предишното изражение, изпълнено с почит и възхита.

– Не крещи! – процеди през зъби Цезар. – Ако не престанеш да ми повишаваш тон, ще прекараш остатъка от пътуването в каютата си. А хората ти ще заключа в трюма.

Джем не можеше да си намери място от гняв. Идваше му да изкрещи: "Как смееш да ми говориш така?", но осъзнаваше, че вече нищо не е като вчера.

Отново го бяха изиграли.

Още по-лошо – отново го бяха продали.

Превърна се в никой. Капитанът можеше да му говори както пожелае.

– Аз съм само войник – обади се капитанът. – Изпълнявам поставените заповеди. Хората ви трябва да предадат оръжието си.

– Никога!

– Ако не го предадат, ще им го вземем насила.

Капитанът хвърли бърз поглед към кинжала, втъкнат в пояса на Джем.

– Разрешавам това да остане у вас. Всички останали оръжия трябва да се предадат.

Феримах подслушваше разговора между двамата мъже. Когато моряците чуха Джем да крещи на капитана им, се скупчиха около принца. Гледаха мрачно.

Огнения принц изведнъж се превърна в пленник.

И не само това. Сега животът му бе в опасност.

Сякаш осъзнал това, Джем отпусна рамене. Все пак се постара да запази гордата си осанка.

– Закъде пътуваме?

Ако бе задал този въпрос предния ден, капитан Цезар щеше да отговори: "Към желаното от вас място, Ваше Величество". Сега мъжът само се усмихна.

– Закъдето ми е наредено.




Джем събра всичките си хора в тясната си каюта. Халил, Абдулах, Кадир ага, Али Чавуш, субашията Давуд, Кара Касим, Мустафа ага и Феримах.

Преди да ги повика, мисли дълго, загледан през прозореца.

Крайно време бе да нарече съдбата си с истинското ѝ име. На практика изгнанието му започваше едва сега. Щяха да го отведат далеч, към незнайни земи.

А той нищо не можеше да направи.

Принцът изпрати Феримах да извика спътниците му по съдба. Постара се да изтрие от лицето си изражението на сломен и победен човек. Изпъна гърба си, повдигна рамене. Сложи маската на султан Джем, сина на Мехмед Завоевателя.

Обясни накратко на хората си в какво състояние са изпаднали.

Бяха ги изиграли. Водеха ги незнайно къде, не към Румелия. Капитанът бе поискал да изпълняват разпоредбите му.

– Какви разпоредби? – промърмори Кадир ага. – Какъв е този, че да дава заповеди на султана?

– Каза, че мога да се движа свободно на кораба.

– Що за наглост! – възмути се Кара Касим.

Останалите мъже също започнаха да мърморят, но когато чуха, че ще трябва да предадат оръжията си, избухна истинско брожение.

– Как така?! – възкликна субашията. – По-добре да ми вземат главата!

– Няма да ги дадем! – развикаха се и другите мъже.

– Само да дойдат! Във въздуха ще се разхвърчат ръце и крака.

Джем не се съмняваше, че спътниците му ще постъпят така, както той им нареди. Бяха готови да загинат, но не и да предадат оръжията си.

Всички впериха погледи в принца. Очакваха последната му дума.

– Ще дадете сабите си. Но не защото ви ги искат, а защото аз заповядвам така!

Пехливанинът Кадир ага разпръсна напрегнатото мълчание, което настъпи за момент.

– Какво се нацупихте бре, женчовци? За едни саби ли сте? – каза той и размаха юмрук във въздуха. – Ето го моето оръжие. Юмруците ми са здрави като стомана.

Другарите му също размахаха ръце.

– Ха така! – засмя се Кадир. – Имаме железни юмруци. С тях можем да пръснем главите на неверниците, както го е правил Хюсеин гази с боздугана си.

– Жив да си! – възкликна Али Чавуш. – Право казваш! Като няма мечове, имаме юмруци!

Джем реши да се възползва от внезапното разведряване на настроението.

– Кинжалът ми остава при мен. Капитанът ме помоли да се държа така, че да не го принуждавам да взема допълнителни мерки.

Внезапно вниманието на всички се насочи в друга посока.

– Виж, за това неверникът е прав – обади се Халил. – Трябва да се вземат мерки.

Мъжете започнаха да разговарят помежду си.

– Повече не трябва да оставяме султана сам – обади се Мустафа ага.

– Точно така! – подкрепи го Али Чавуш. – Няма да го оставяме и за секунда. Нито на палубата, нито в каютата му. От сега нататък, където е господарят – там сме и ние.

– И в каютата ли? – опита се да се усмихне Джем. – Тук с мен ли ще стоите? Бива ли такова нещо?

Мъжете се сепнаха. Султанът беше прав. Слугите нямаха работа при господаря. Пък и толкова хора нямаше как да се съберат в тясната каюта.

Спогледаха се смутено.

– Предполагам, че мъжете имаха предвид, че ще дежурят поред – обади се Феримах. – Ще се редуват.

Лицата на мъжете светнаха.

– Точно така – извикаха всички в един глас. – Ще дежурим!

– Това имахме предвид!

– Един по един, да!

– Няма да мръднем оттук!

Джем поклати неодобрително глава.

– Няма да стане! Уморих се да се страхувам. Нямам нужда от охрана. Мога да се пазя сам.

– В никакъв случай!