Рицарят бе решил да подхване темата по време на днешната вечеря.

Обмисляше да накара Елена да помогне.

Пиер Д'Обюсон виждаше, че османецът изгаря от желание по красивата млада жена, но между тях все още нищо не се бе случило. Може би тази вечер тя щеше да го обсипе със страстни ласки и да му съобщи желанието си: "Моля ви, султане! Заради мен! Заради любовта си към Елена Родоска".

Само че една неочаквана вест така разтърси Джем, че дори Елена да се бе появила гола в стаята му, пак нямаше да го впечатли.




Джем много се тревожеше за майка си и сина си, които бяха останали в Кайро. Жена му също бе там. Вече няколко месеца не бе получавал вести от семейството си. Преди това Чичек хатун му бе писала два пъти. В първото си писмо съобщаваше, че Нада е родила момиченце. Султан Каитбай го нарекъл Гевхер Мелике[35].

Очите на Джем се насълзиха. Вече бе баща и на женска рожба. Името му хареса. Той самият би я нарекъл Торис. Или пък Гюлчичек.

Във второто писмо майка му описваше живота им в мамелюшкия дворец, разказваше за лудориите на Огуз, а в края съобщаваше:


Изпратих човек до един от роднините ми в Сърбия. Там ври и кипи. Има един много влиятелен бей на име Брегорович. Другият важен мъж се казва Слободан. Ако успееш да стигнеш по онези места, търси тях. Готови са да те подкрепят. Като казвам бей, имам предвид княз.


Тази вест подейства опияняващо на Джем.

Почвата бе подготвена.

Румелия го очакваше, а той бе принуден да стои на този остров, обграден отвсякъде от море. Нямаше как да се измъкне оттук без кораб на рицарите хоспиталиери.

Писа на майка си да му обясни къде да намери Брегорович и Слободан.

Чакаше отговора с нетърпение, но вест не идваше и не идваше. Принцът се чувстваше изнервен и напрегнат.

Щом видеше Великия магистър, не пропускаше да се пошегува: "Когато търпението ми се изчерпи, става лошо!".

Пиер Д'Обюсон надушваше заплахата, която се криеше зад тези думи, и се чудеше какво да измисли, за да спечели още време и да залъже принца. Изпрати рицаря Жан-Филип Дескамп до двореца на Каитбай. Капитан Цезар превози Дескамп до Александрия. Оттам рицарят достигна до Кайро, за да опита да се срещне с Чичек хатун.

И ето че корабът, с който пътуваше Дескамп, се завърна.

Д'Обюсон разбра, че пратеникът му носи лоши вести, веднага щом влезе в стаята. Бе изпратил да известят Джем за пристигането на Дескамп още като зърна кораба на капитан Цезар на пристанището.

– Нещо лошо ли се е случило? – попита Д'Обюсон разтревожено.

Дескамп кимна с глава и му подаде един свитък.

– Писмо от майката на Джем.

Великият магистър взе писмото и докато отиваше към покоите на принца, разпореди:

– Отменете пиршеството довечера. Кажете на Елена, че ще свършим друг път онова, за което сме говорили.




Великият магистър намери Джем в стаята му. Феримах тъкмо приготвяше одеждите му за вечерното пиршество.

Пиер Д'Обюсон подаде безмълвно писмото на османеца. Погледите им се срещнаха. Рицарят отвърна очи, но Феримах долови притеснението му и се досети, че носи лоши вести.

Джем разви свитъка. Веднага разпозна почерка на майка си. Върху лицето му се изписа особено изражение. Сякаш се досети, че му предстои да научи нещо ужасно.

Още първите редове му подсказаха, че се е случила голяма беда:


Скъпи и прескъпи мой сине! Храбри наследнико на султан Мехмед! Знам, че сторих голям грях, като не ти писах толкова време. Не можех да събера сили. Сърце не ми даваше да ти съобщя ужасната новина…


Феримах не откъсваше очи от Огнения принц. Наблюдаваше как очите му жадно поглъщат написаното.


…Как да ти кажа, че едно тригодишно дете стана жертва на османските закони?


Джем изпусна писмото и впи поглед в прозореца.

Феримах се досети, че принцът е сполетян от голямо нещастие. От гърдите ѝ се изтръгна вик:

– О, Аллах!

Втурна се към Джем. Понечи да попита: "Лоши новини ли има?" но личеше съвсем ясно, че новината е не само лоша, но и ужасяваща.

– Чети! – нареди с треперещ глас принцът на момичето, без да отвръща поглед от прозореца. – Прочети ми писмото докрай!

Феримах вдигна писмото. Междувременно погледна крадешком към Пиер Д'Обюсон. Той стоеше с наведена глава.

– Чети, Феримах!

Прислужницата започна да чете:

– Как да ти кажа…

– Това го прочетох. Чети по-нататък.

Феримах подхвана следващото изречение, но очите ѝ се замъглиха от сълзи. Едва различаваше буквите.

– Една сутрин взех дъщеричката ти Гевхер и тръгнах към стаята на Нада и Огуз. Беше време за кърмене. Там обаче ги нямаше. Попитах един от слугите къде са. Той ми каза, че са заминали. Късно предната вечер Каитбай предал на османски посланик внучето ми заедно с майка му, тъй като Баязид изпратил войска на границата. Казаха ми, че ще ги изпратят в столицата. Ах, сине! ...

Феримах нямаше сили да продължи. Спря. Преглътна едва-едва и избърса сълзите си с опакото на ръката.

– Чети! – просъска Джем. – Не жали сърцето на този безполезен баща, изоставил сина си Огуз в чужда страна, погълнат от жаждата за власт. Нека сега сърцето, умът и душата му се пръснат от мъка!

Феримах пое въздух и продължи:

– По заповед на Баязид по пътя са отнели живота на твоя наследник и син Огуз хан.

Феримах усети, че ѝ прилошава. Сякаш някаква буца заседна в гърлото ѝ. Хвана се за масата.

– Чети! – заповяда рязко Джем.

С огромно усилие на волята момичето продължи да чете:

– Нека почива в мир. Дано Аллах ти даде сила да понесеш болката. Дъщеря ти Гевхер е при мен. Чувства се добре. Намерих ѝ дойка, тя я храни… Чуй ме, синко! За мен вече няма значение дали ще бъдеш султан или не. Ще стане каквото е писано. Но знай, че ако умра, без да е отмъстено за внука ми, душата ми никога няма да намери покой.

Феримах вече не можеше да сдържи риданията си.

Какво ли щяха да правят сега?

Нямаше думи, които да го утешат, нито сила, която да заличи болката от загубата на едно ненавършило четири години дете.

В стаята цареше пълна тишина. Чуваха се единствено хлипанията на Феримах.

– А какво е станало с майка му? – Гласът на Джем сякаш долетя от друг свят. – Нали и тя е била с него? И нея ли е погубил великият падишах?

Феримах отново взе писмото и се опита да го дочете.

– Чичек хатун не казва нищо по този въпрос.

След малко Джем се обърна. Приближи се към Пиер Д'Обюсон. Гледаше мрачно. Лицето му сякаш се бе състарило.

– Рицарю – каза той с дрезгав глас, – ще ме извините тази вечер. Няма да дойда на пиршеството. В траур съм.




Към два часа следобед за първи път на остров Родос се разнесе езан[36].

Кардинал Димитриус отвори прозореца си. Плътен и ясен мъжки глас нахлу в стаята му:

– Аллах е велик… Аллах е велик… Аллах е велик Султан Джем бе застанал на една от кулите. Стоеше обърнат на югоизток към морето, поставил дясната си ръка върху ухото. Около него стояха няколко души.

"Какво му стана на този човек? – зачуди се Димитриус. – да не е решил да се хвърля от горе?"

Кардиналът веднага се втурна към коридора.

– Д'Обюсон, Д'Обюсон! – развика се той.

Стигна запъхтян до стаята на Великия магистър.

– Джем е полудял! – продължи да вика кардиналът. – Трябва да направиш нещо. Намислил е да се хвърля от кулата.

Рицарят продължи да седи спокойно, загледан в отворения прозорец. Тук гласът на Джем се чуваше още по-ясно.

– Спокойно – отвърна Великият магистър. – Не се бой! Няма да се хвърли.

– Ако няма да се хвърля, защо се е покачил на кулата? И каква е тази песен?

– Не е песен, Димитриус, а призив. Призив за молитва. Слушай!

– Какво? Господи Исусе, прости ни! Веднага дайте заповед да ударят камбаните. Трябва да заглушим този глас час по-скоро. Незабавно да го накараме да млъкне.

Кардиналът тръгна към вратата.

– Спри! – извика Пиер Д'Обюсон. – Остави го на мира!

– Но защо?

– Какво друго може да направи един баща, загубил тригодишния си син, освен да се моли? Точно това прави Джем.




Джем повика Феримах късно същата вечер.

В стаята му бе полутъмно.

Принцът въобще не забеляза, че очите на момичето са подути от плач.

– Запали свещ! – тихичко нареди той. – Вземи хартия и запиши думите ми.

Феримах веднага изпълни желанието на Джем. Когато подготви всичко за писане, тя впери поглед в господаря си, стиснала гъше перо в ръка.

Сърцето ѝ се късаше, докато гледаше Огнения принц. Той сякаш се бе превърнал в пепел.

– Пиши! – прошепна Джем.

Под перото излязоха следните думи:


Хей, Баязид, я излез, изправи се срещу съдбата, която сам си избра.

Ако някой ти каже, че ще управляваш дълго, знай – ще е лъжа!

47


Poдос, три месеца по-късно

– Велики магистре!

Пиер Д'Обюсон се събуди от напрегнат шепот. Адютантът му бе застанал до леглото. Още сънен, рицарят се стресна:

– Да не би с Джем да се е случило нещо?

Това бе най-голямата тревога на Великия магистър през последните месеци.