– Само да го чуе султанът!

– Там е цялата работа! Чул го е. За такива думи ти вземат главата Бурханетин Челеби се огледа внимателно – да не би някой да ги подслушва.

– Даже твърдят – продължи той, – че самият падишах е заповядал на Махмуд да разпространява тези приказки. Дааа, челеби. Баязид и нашият принц въобще не влизат в сметката за престола.

Сюлейман Челеби само леко поклати глава в знак, че е съгласен с думите на Бурханетин.

– Видя ли принц Мустафа, когато бяхме в столицата за сюнета? – не млъкваше Бурханетин.

Сюлейман Челеби го беше видял. Бащичко! Стоеше като орел пред шатрата на султана. Същата стойка. Същите смръщени вежди и големи черни очи. Същият изпепеляващ поглед. Нямаше съмнение, че щом султанът се спомине, Мустафа, без да се мае, ще приложи бащиния закон. Ще каже: "Както е записано, така ще бъде. За да има ред в държавата, е уместно да се пролее братовата кръв".

– Чух, че Баязид поддържал добри отношения с Рум Мехмед паша и Гедик Ахмед паша. Има и такива, които казват, че Гедик паша имал добро мнение за нашия принц.

Бурханетин Челеби се засмя.

– И аз ги чух тези приказки. Но тук става въпрос за престола, Сюлейман. Днес мислят едно, а утре може да си променят мнението.

– Нашият въобще не го е грижа – продължи след малко Бурханетин. – Не мога да повярвам, Сюлейман! Наистина ли нищо не разбира? Не мисля. Ако нещо се случи с баща му, братята му няма да го оставят жив. Не знае ли какво пише в кануннамето[6] на султан Мехмед?

– Как да не знае? – въздъхна Сюлейман Челеби. – Колко пъти съм му го чел! Точка по точка. Слуша, без да гъкне!

– Е, ясно е, че не можеш да му кажеш направо: "Ако някой от братята ти се възкачи на престола, жив няма да останеш".

– Не мога. Но, кълна се, той много добре разбира, само се прави, че не разбира. От известно време ги приказва едни! Малко само да се притесни

– Знам, знам! – прекъсна го Бурханетин Челеби със смях. – "Няма да се поддавам на алчността и честолюбието! Ще пазя ума и духа си чисти и неопетнени!"

– А продължението знаеш ли? – Сюлейман Челеби си пое въздух. – Чакай, да видя как беше. А, да! "Правото е на Аллах! Той решава на кого да го даде!" Какви са тези приказки от устата на едно тринайсетгодишно дете, Бурханетин? Понякога ме налягат съмнения. Да не би някой да го подучва тайно от нас?

– Кой ще го подучва? По тези чукари той говори единствено с теб, мен и майка си.

– Само стихове са му в главата. Знаеш ли какво си мисля? Може би много добре разбира всичко, но за да забрави връхлитащата опасност, предпочита да запълва времето си с поезия и лов.

Бурханетин Челеби поклати глава:

– Забравата не носи спасение. Не може да избяга от съдбата си.

– Но поне може да вземе мерки. Нали вече не се смята за дете. Като бяхме в двореца, един от евнусите, Местан калфа, ме попита: "Как е? Зацапва ли вече чаршафите принцът?" Като не знаех какво да отговоря, кимнах само: "Да, да!" А той рече: "Изчакай да минат два месеца след сюнета и му намери няколко момичета. Нашият повелител чул, че малката дъщеря на Исфендяроглу е голяма красавица!" Е, рекох си, щом падишахът е сметнал за уместно, взех момичето и го доведох. Нищо не излезе. Нашият – дете! А онази – съвсем! Стана тя, каквато стана. Сега на принца първо заплахата за живота му ли да разяснявам, или какво да прави с жените? Не дай си боже да тръгнат приказки, че престолонаследникът се държи далеч от леглото

– Майка му не разговаря ли с него на тази тема?

Щом стана дума за Чичек хатун, бузите на Сюлейман Челеби пламнаха.

– Веднъж се опитах да поговоря с нея по въпроса.

Бурханетин Челеби забеляза притеснението на приятеля си, но въпреки всичко продължи да разпитва:

– И какво, ядоса ли се?

– Здравата ме насоли. "Ти нямаш ли си друга работа?", ме попита. Не съм ли знаел, че даже желязото се огъва в огъня. Не ставало чук от желязо, което не е влизало в огнището. Сети ли се?

– Не можеш да се мериш по приказки с жена, която е била в султанския харем. Особено с такава, която падишахът е обсипвал с ласките си, че даже и дете му е родила.

Бурханетин Челеби замълча за момент, после се сети:

– Поне да бяхте поговорили за кануннамето. Да ѝ беше разказал за страховете ни. Как се боим, че по-големите синове на султана няма да пощадят Джем.

– Не употребих точно тези думи, но ѝ намекнах. Чичек хатун се досети накъде бия. Пребледня като платно.

– Е, добре че поне тя е наясно с опасността, която дебне нея и сина ѝ.

Сюлейман Челеби избухна в смях.

– Защо се смееш? Нещо нередно ли казах?

– Не, не! Отначало и аз си помислих, че разбира

– А не е ли така?

– Работата е там, че се вбеси още повече. Подскочи като ужилена.

– Не думай!

– "Животът ли ти е омръзнал, лала? – разфуча се тя. – Чуваш ли се какви ги говориш? Да не би да се съмняваш в справедливостта и обичта на султана към синовете му? Смяташ ли, че Негово Величество Мехмед ще си отиде от този свят, без да се е погрижил за всичките си синове, без да е споменал в завещанието си всеки от тях?"

– Какво завещание? Заветът на падишаха е кануннамето. По-голямо завещание от законите има ли?

Сюлейман Челеби погледна приятеля си многозначително.

– Кажи де? – подкани го Бурханетин.

– Понякога, като гледам колко е спокойна валиде хатун[7], се чудя дали… Може би страховете ни са напразни. Може би тя знае нещо, което ние не знаем. Щом говори така самоуверено

– Стига глупости! – прекъсна го Бурханетин Челеби. – Страховете ни не са неоснователни. Пък и предпазните мерки никога не са излишни. Нима сам не видя какво става в столицата? Колелото вече се е завъртяло. В кануннамето е казано: щом се налага, трябва да си готов да пожертваш душата си, сина си, главата си за благото на османската държава. А тези, които нямат милост дори към собственото си семе, мигар ще проявят благосклонност към такива като нас?

– Тая известни надежди… – въздъхна Сюлейман.

Бурханетин Челеби ядосано се обърна към него.

– Имаме само една надежда. Да възкачим на престола нашия принц! Трябва тайно да се договорим с околните бейлици. Да изпратим доверени хора, които да искат подкрепа от владетелите на Аккоюнлу, Каракоюнлу, на мамелюците, дори на неверниците в Трабзон. Трябва да се свържем с везирите в столицата. Да подготвим многохилядна армия, която да е готова да последва Джем.

Идеята за подобни действия засили страха у Сюлейман Челеби. Докато гледаше навън преди малко, размишляваше за някаква далечна опасност, а сега му се струваше, че се е изправил очи в очи със смъртта. От уплаха не знаеше какво да каже.

Одеве, до прозореца, Бурханетин беше казал "смърт", а не "надежда". Надеждата, за която говореше сега, означаваше бунт срещу османския ред. А бунтовниците увисваха на въжето.


5


Истанбул, 1472 г. Дворецът на султана – Капалъчарши

Какъв щастливец! За колко пленници, за колко роби можеше да се каже, че са късметлии? Но ето че за него можеше. А той бе не само щастливец, но и божи избраник.

Късметът му се усмихна, когато османски пирати нападнаха генуезкия кораб, на който служеше. Така се отърва от злия капитан, на когото беше камериер. Сполучи, че не го убиха, а го отвлякоха, за да го продадат на пазар за роби. После, докато го возеха в покритата кола, отново почувства, че добрата съдба е с него, като разбра, че купувачът му е жена. Не виждаше лицето ѝ, но позна по гласа. Тя му обясни, че е щастливец, защото го отвежда в двореца, за да служи в харема.

Щом видя красивите момичета, си помисли: "Богородице, Пресвета Дево, да не би да съм умрял и да съм попаднал в рая. А тези хубавици нима не са небесни нимфи?"

Открай време беше благодарен на Господ Бог, че го е създал красив. През този ден още по-добре разбра каква благодат е хубостта му. Отдалеч го наблюдаваха прекрасни наложници от четирите краища на света. Шушукаха си и се смееха. Кой знае какво щяха да му сторят, ако бяха по-близо.

Когато спомените му стигнеха до този момент, съзнанието му всеки път се замъгляваше, усещаше ужасна болка и го обливаха горещи вълни.

Оттогава бяха изминали четири години, но той все още сънуваше в кошмарите си последвалите събития. Докато в радостно очакване си представяше, че ще живее в някоя от тъмните стаи зад каменния зид, една врата се отвори. Отгоре му се нахвърлиха четирима черни мъже, които приличаха на великани от приказките. Усилията му да се бори с тях бяха напразни. Силните им ръце го сграбчиха и го стовариха върху един камък. Набутаха в устата му някаква дрипа, за да заглушат стоповете. Завързаха ръцете и краката му. Чуваше смеховете им, докато смъкваха шалварите му. Когато се досети какво се канят да направят, искаше да изкрещи, да ги помоли да спрат, но не успя да издаде нито звук. Сълзите бликнаха в широко отворените му от ужас очи.

Явно мъжете бяха опитни в тази работа. Увиха около тестисите му конец и рязко го дръпнаха.

Стоновете отекваха в съзнанието му.

Господи! Никога преди не бе изживявал подобна болка и унижение.

Вече не беше мъж.

Вече нямаше значение, че Господ го бе дарил с извънредна красота.

Нямаше значение, че е попаднал в харем, сред толкова красавици.

Нима можеше да направи нещо с тях?!

Силните викове, които нададе, след като измъкнаха парцала от устата му, не бяха породени от болката, че вече не е мъж, а от омраза, ненавист и желание за мъст.