Гедик паша отдавна бе разбрал. Спомни си сутринта, в която Баязид го извика, за да му се скара, че се е забавил с прибирането си от Отранто.

– Така ли ми служиш? – бе попитал новият султан. – Защо пропусна церемонията по коронясването ми?

– Бях на поход, повелителю! – бе отвърнал Гедик. – Тръгнах обратно веднага щом чух вестта за кончината на баща ви. Бързах колкото мога, но морето не знае какво е бързо и бавно "Морето и вятърът не признават заповеди. Сами са си господари. Ако вятърът стихне, корабът разчита единствено на силата на гребците. Колкото силно гребат, толкова бързо се движим" – щеше да добави пашата, но Баязид му бе направил знак да замълчи.

Ето че след толкова години служба при султан Мехмед Гедик бе принуден да се поклони на един падишах, който прекъсваше по средата на изречението боен другар на баща си. Най-лошото бе, че Баязид не само прекъсваше хората, но им късаше и главите. Новият султан отдавна щеше да го е убил, ако не беше бойната слава на стария паша.

"Ех, велики завоевателю Мехмед – мислеше си Гедик Ахмед паша, – къде си да видиш двамата си сина? Нито един не прилича на теб. Единият е безкрайно нещастен, а другият – неизмеримо безочлив. Единият иска да отнеме живота на брат си, а другият – да заеме братския престол."

Внезапно на Гедик му се стори, че Коджа Давуд паша го наблюдава. Вдигна поглед. Не беше сгрешил. Давуд бе втренчил очи в него, докато си шушукаше с няколко везири. Погледите им се срещнаха.

Румелийският бейлербей се усмихна в знак на поздрав. Гедик му отвърна с леко кимване. Всъщност така се гледаха, че от погледите им сякаш излизаха искри.

Гедик Ахмед паша се обърна и отиде до великия везир Исхак паша, който с мъка се удържаше да не заспи.

– Добро утро! Аллах да ви поживи!

Белобрадото лице на Исхак се оживи.

– Добре че дойде, Гедик! Още малко и щях да заспя. Сега поне ще се поразговорим.

Великият везир се огледа наляво-надясно, а после се приведе към събеседника си.

– Кажи сега каква е тази работа?

– Коя работа?

– Тази, със стрелите. Не се прави, че не разбираш за какво ти говоря. Носят се какви ли не слухове. Вярно ли е, че принцът е бил на един хвърлей разстояние?

– Така беше! – кимна с глава Гедик.

– Казват, че и стрелецът е бил на позиция?

– Не един! Осем стрелци бяха заели позиция.

– Ами какво? Целта ли не се виждаше добре?

– Султан Джем

– Шшшт! Да не чуе някой, че го наричаш така! Веднага ще обадят на падишаха.

– Ти този падишах ли го наричаш? – просъска Ахмед паша.

Великият везир притвори очи. След малко ги отвори.

– Та какво казваше?

– Целта се виждаше прекрасно.

– Защо не даде знак за стрелба тогава?

Гедик Ахмед паша се взря в очите на Исхак, почти скрити под белите му вежди.

– Не можах да го погубя.

Исхак едва преглътна. Въздъхна дълбоко.

– Ще ме разплачеш въпреки възрастта ми. Горкото момче!

– Щом Джем попадна в ръцете на неверниците, тази работа скоро няма да приключи.

Великият везир се отдръпна леко назад.

– Така ли мислиш? Дори малкият да се откаже, май този тук няма да миряса, докато не го убие.

И Гедик беше на същото мнение.

– Ех, съдба! – продължи Исхак. – да видим какво ще се случи. А ти внимавай повече! Не си погубил принца, но заради това Баязид ще погуби теб. И не само теб, но и брат си.

– И ти се пази! – усмихна се Гедик паша, като хвърли бърз поглед към Коджа Давуд.

Всички шушукания стихнаха, когато в залата влезе един евнух. Мъжете впериха погледи в него.

Момчето се приближи към Давуд паша. Поздрави го и му прошепна нещо в ухото.

Лицето на мъжа се зачерви от вълнение. Подхвана полите на кафтана си и бързо изтича след евнуха.

– Какво ли му каза онзи?

– Ако съдя по вълнението на пашата, едва ли е нещо добро за нас – повдигна леко едната си вежда Гедик Ахмед.




Султан Баязид седеше на канапето, подпрял глава върху коляно, и гледаше морето през прозореца. Както обикновено, ритмично прехвърляше зърната на кехлибарената си броеница. Жълтите топчета грейваха като огнени на слънчевата светлина, щом излезнеха от шепата на султана.

Чат!

Чат!

Чат!

– Така ли смяташ, паша? – обърна се Баязид към коленичилия пред него Коджа Давуд паша.

– Да, повелителю. Това е мнението на недостойния ви роб. Йоанитите няма да го дадат.

– На Каитбай предложих един милион дуката. Ако на тях им кажа два милиона, пак ли няма да са съгласни?

– Не, султане.

Баязид отброи едно топче от броеницата си. Чат!

– И защо не? Нима животът на брат ми е по-ценен за неверниците от два милиона дуката?

Макар да бе очаквал този въпрос, Коджа Давуд паша с нищо не го показа.

– Ваше Величество е прав. За рицарите изменникът е по-скъп и от злато.

Баязид премести следващото кехлибарено топче. Чат!

Давуд паша погледна крадешком към султана. Въобще не беше очаквал, че Баязид ще поиска съвет от него. "Може би се опитва да ме прецени. Изпитва ме дали съм подходящ за поста велик везир" – разсъждаваше коленичилият мъж.

Трябваше да бъде изключително внимателен. Да обмисля добре всяка своя дума.

– Както Ваше Величество добре знае, за неверниците има две важни неща. Едното – да изтласкат османците от Европа, като възстановят загубените си територии, и другото – да сложат ръка на Йерусалим.

Баязид слушаше безучастно.

– Боя се – продължи Давуд, – че рицарите ще се опитат да използват изменника за постигането на тези две цели.

Чат! Чат! Чат! Потракването на броеницата отново се разнесе из стаята.

– Значи, според теб, ще ме изнудват?

– Това може да се очаква от тях, господарю.

– Да не би да смятат, че ще се оставя да ме мачкат?

– Явно са забравили, че сте син на султан Мехмед Завоевателя. Кой знае още какви вероломства замислят!

Баязид се загледа през прозореца. Помълча няколко минути.

– Добре – промълви най-после той, без да поглежда към събеседника си. – Какво да предприемем?

Коджа Давуд паша замалко да подскочи от радост. Султанът го питаше за мнението му. А всъщност би било редно да попита друг човек – Исхак паша.

За момент Давуд си помисли, че сърцето му ще спре от вълнение. Дишането му се учести. Няколко пъти разтвори и затвори уста, за да успее да си поеме въздух.

– Ферман! – извика мъжът. – Ферман, султане.

Баязид раздразнено го замери с броеницата.

– Ферманите ги издавам аз. Пашите дават само съвети. Задачата на султанските служители е да намират решение на проблемите.

Коджа Давуд отново коленичи.

– Възлагате голяма отговорност на роба си, господарю.

– Не ти възлагам отговорност, а само искам мнението ти.

Давуд реши, че не може повече да протака. Крайно време беше да даде на султана някакво предложение. Мъжът придоби тайнствено изражение и произнесе тържествено:

– Защо не опитате да го подкупите?

– Кого?

– Изменникът.

– Пашааа! – изрева Баязид гневно. От яд скочи на крака. Смяташ ли, че вече не съм го направил?

Измъкна изпод една възглавница някакъв свитък и го хвърли на Давуд.

– Ето! Чети! Писах му, че ще поема издръжката му – на него и на семейството му. Само и само да отиде да живее в Йерусалим. А той виж какво ми отговори.

Падишахът измъкна още един свитък и го подаде на Коджа Давуд. Върху листа имаше само едно двустишие:


Ти да се веселиш в розово, пухено ложе,

а аз да се въргалям в прахоляка? Не може!

– Видя ли? Видя ли какъв отговор пристигна от Родос?

Султанът отново започна да рови гневно под възглавницата.

След дълго тършуване най-после откри търсения свитък.

– Аз също измислих стихотворение. Да не би само той да може да плете рими? Чуй:


Тронът по право се полага на мен.

Защо иначе съдбата ти обръща гръб всеки ден?

Казваш, че бил си в Мека и вече си с чиста душа.

Защо продължаваш да ламтиш за власт сега?

Баязид вдигна глава и погледна към Давуд.

– Добре казано, нали?

– Много точно, султане! – отвърна пашата с угоднически тон, но Баязид въобще не му обърна внимание.

– Накрая изпратих писмо на брат ми от името на Исхак паша. Ще получите един милион акчета, а Баязид хан няма да прилага законите на кануннамето. Вие ще се откажете от претенциите си за престола – пишеше в него.

Султанът извади още един свитък и го подаде на коленичилия мъж. Той протегна ръка, за да го вземе, но падишахът го дръпна в последния момент. Разтвори го и зачете:

– Ценя високо твоята дума, но обещанията на Баязид не струват и пет пари. Чу ли, паша? Брат ми вярва на Исхак, но не и на мен. Отдавна се опитах да осъществя онова, което ти хрумна току-що. Така че трябва да измислиш нещо друго.

Когато султанът забеляза, че Коджа Давуд паша всеки момент ще припадне от страх, отиде и седна на кушетката. Зае предишната си поза. Подви единия си крак и отново се зае с броеницата.

Чат! Чат!

– Сега върви, паша. Измисли какво да сторим, та брат ми да престане да ми досажда. Ако успееш, ще те направя велик везир.

– Както наредите, повелителю – запълзя Давуд към канапето. Целуна края на кафтана на Баязид и докосна с чело земята. После се оттегли заднишком.