Накрая слугинята подаде на Джем кинжала, подарък от баща му, за да го втъкне в пояса си. Сякаш бяха изминали хиляда години от деня, през който в Гебзе султан Мехмед целуна сина си по челото и му връчи кинжала, преди да поеме на поход срещу Узун Хасан.

Принцът си спомни лицето на баща си. Очите му се напълниха със сълзи и той веднага се обърна, за да не го види Феримах.

Момичето се престори, че е заето със закопчалките за пояс, подредени на масата.

– Какво ще кажете за тази с четирите реда бисери? – обърна се след малко тя към принца. – А пък на тюрбана ви ще закачим елмазената брошка с изумруди и рубини. Те блестят така силно на слънцето, че ще заслепите всички!

На Джем му бе приятно да усеща Феримах толкова близо до себе си, докато тя му закачваше брошката.

– Значи съм ослепителен само когато се накича със скъпоценности?

Феримах се изчерви. Сведе глава.

– Господарю! – прошепна тя, а толкова ѝ се искаше да промълви "Джем!" Както бе изкрещяла на крепостта в Халикарнас.

Феримах бе навивала и подшивала тюрбана на Джем в продължение на часове.

Накрая отстъпи няколко крачки назад, за да се наслади на резултата. От изражението на лицето ѝ личеше, че е доволна от работата си.

Момичето постави на масата ятаган, чиито дръжка и ножница бяха украсени с диаманти и рубини.

Джем щеше да го запаше, преди да слезе на брега.

Принцът грееше в пълния си блясък, когато капитан Цезар дойде да го повика. Мъжът едва го разпозна – сега Джем нямаше нищо общо със сломения мъж, който се бе качил на борда в Халикарнас.

Принцът се изкачи тежкотежко по дървената стълба към палубата. Феримах вървеше след него и оправяше кафтана му.

На главната палуба го очакваха строени най-верните му пълководци, последвали го на кораба – Халил, Абдулах, Кадир ага, Али Чавуш, както и субашията Давуд и Кара Касим, които не се отделяха от него, след като го спасиха от смъртоносната клопка край Бурса.

Кимна на мъжете за поздрав и вдигна глава.

Родос бе пред очите му.

Залязващото слънце заливаше острова с мека светлина.

За момент Джем си помисли: "Ето го новия ми затвор!", но после реши да прогони песимизма. Слънцето приличаше на червена топка, която потъва в морето. Оцветяваше крепостта и морето в огнени тонове. Бива ли да се предаде на лоши мисли, когато пред погледа му се разкриваше такава красота?

Светлината го изпълваше с надежда.

Предстоеше му ново начало.

Моряците бяха заети с пускането на котвата. Сновяха напред-назад, корабът бе изпълнен с живот.

От сушата долетяха силни викове:

– Урааа! Урааа!

Когато принцът слезе в лодката, която щеше да го отведе до брега, предпочете да остане прав, въпреки всички увещания и въпреки клатушкането на вълните. Зае разкрачен стоеж, стъпил здраво на двата си крака. Постави лявата си ръка върху дръжката на ятагана. Впери поглед в брега като орел, тръгнал на лов. Никой не можеше да предположи, че през цялото време, докато бе в лодката, Джем се моли да не загуби равновесие.

Феримах бе седнала на кърмата. Изглеждаше доста притеснена. Личеше си, че се бои да не падне в морето. Мястото ѝ бе тясно, защото до нея се бе настанил, субашията Давуд. Този смел воин, преживял толкова битки, сега стискаше здраво борда на лодката и гледаше с ужас тъмната вода, защото не можеше да плува.

На Джем му идваше да се разсмее с глас при тази гледка, но успя да се въздържи. Все пак не беше редно. Впери поглед към посрещачите на брега.

В задните лодки се качиха останалите членове на свитата му.

Първият човек на брега, който направи впечатление на Джем, бе мъж с шарено перо на шапката си. "Какви са тези пера? – зачуди се принцът. – Нима това е домакинът ми Пиер Д'Обюсон?" Като се изключи тази чудатост, мъжът изглеждаше красив и внушителен. Носеше шарена риза под металния си нагръдник. Панталонът му бе от черна кожа. Ботушите му стигаха чак до коленете.

До него стоеше мъж с червено расо. Дори шапката му, която приличаше на обърната паница, бе червена. Внезапно този човек се наведе към рицаря и прошепна нещо в ухото му.

Думите на Димитриус, които Джем нямаше как да чуе, бяха: "Ето го новия родоски колос!".

Когато приближиха брега, един от гребците се изправи. Привърза лодката за голяма желязна халка. Един рицар подаде ръка на Джем, за да му помогне да слезе от клатещата се лодка.

Принцът нямаше друг избор. Прие подадената ръка. Рицарят го издърпа нагоре. Така синът на Мехмед Завоевателя, брат на османския падишах Баязид, султан Джем, стъпи на родоска земя.

В този миг се разнесе камбанен звън.

Бим! Бам! Бум! ...


43


Родос, дворецът на хоспиталиерите

Спалнята на Джем гледаше към морето. Принцът имаше чувството, че водата е навсякъде около него. А толкова му се искаше да е далеч оттук – в родината си. Огромното разстояние до бащините му земи сякаш още повече намаляваше шанса му да се върне в тях.

Дадоха му два дни за почивка. Джем и придружителите му посрещнаха предложението с благодарност. Несвикнали на морски пътешествия, по-голямата част от османците се бяха разболели от морска болест.

През тези два дни Джем не излезе от стаята си. Първо спа и мисли. После отново спа и отново мисли. В главата му се зароди нов план. Никой от приближените му, дори Феримах, не го потърси през тези дни, обявени за почивка.

Очевидно всички лежаха и спяха.

От покоите на Джем влизаха и излизаха единствено местните слуги. Носеха му готвени блюда и плодове. Когато един от слугите донесе месо и забеляза колебание в погледа на османеца, изврещя силно: "Меее!", като не знаеше по какъв друг начина да обясни, че печеното не е свинско, а еленско.

Джем не посегна към виното.

– Няма ли вода? – попита той слугата.

– Ваше Величество, това е родоско вино! – отвърна прислужникът удивен, че някой отказва да пие еликсира на местните лозя.

При други обстоятелства Джем би се разгневил, но сега нямаше настроение за това. Сякаш главата му бе изпразнена от мисли, а сърцето – от емоции. Надяваше се да задържи това усещане за празнота поне още известно време. Имаше отчайваща нужда да избяга от себе си.

Така че само се усмихна на слугата и нареди:

– Донеси ми родоска вода!




На третия ден на вратата на Джем почука мъж, целият облечен в черно. Принцът бе впечатлен от странния поклон, с който го поздрави посетителят му. После забеляза, че всички мъже на острова се поздравяваха по същия начин. Когато се срещаха, те вдигаха рязко едната си ръка, изнасяха напред и единия си крак, прегъваха се леко в кръста и размахваха вдигната във въздуха ръка, сякаш косят с коса.

Какво сложно действие!

"У нас е достатъчно просто да се приведеш – размишляваше Джем. – Защо са тези излишни чупки?"

Мъжът в черно заговори, сякаш декламираше стихотворение:

– Ако Ваше Величество няма нищо против, Великият магистър Пиер Д'Обюсон би желал да го посети.

Как можеше да има нещо против? Все пак Д'Обюсон бе домакинът. Можеше да ходи където поиска в дома си.

Джем бе просто гост. Днес е тук, утре го няма.

Родос бе мястото, на което принцът се отби, за да планира бъдещето си. Възнамеряваше скоро да поеме към Румелия. Очевидно щастливата му звезда не светеше над Анадола. Сега бе решил да опита късмета си, като подходи от запад. Най-после сръбският произход на майка му и Нада щеше да бъде от полза. Първи щяха да го подкрепят сърбите, а после хърватите, черногорците и албанците. Принцът бе убеден, че ще успее да привлече и власите. Наистина в момента Джем беше без пукнат грош, но можеше да обещае, че ще плати по-късно, след като свали Баязид и стане падишах. Щеше да приеме всички условия на съюзниците си. Или поне да се престори, че ги приема. Щом седнеше на престола, лесно можеше да забрави обещанията си.

– Нека дойде – отвърна Джем на мъжа. – Аз самият нямам търпение да разговарям с Великия магистър.

При влизането си Пиер Д'Обюсон направи първо превзетия поклон, какъвто бе обичаят тук, а след това прегърна Джем и го целуна по бузите. Държеше се така, сякаш двамата са стари приятели.

Шпагата на рицаря веднага привлече погледа на Джем. Ножницата ѝ бе толкова тънка, че принцът въобще не можеше да си представи оръжието в нея. Християнските саби изглеждаха твърде неблагонадеждни на Джем. Според него оръжието на един мъж трябваше да бъде стабилно, за да може да реже глави и да посича ръце и крака. Тази тънка сабичка вероятно бе в състояние единствено да пробива дупки.

Великият магистър забеляза, че османецът гледа шпагата му с любопитство.

– Виждам, че се интересувате от оръжия, Ваше Величество.

– Воинът винаги се интересува от оръжия. Само че не мога да си представя как се биете с тази сабя. Нашите са доста

– Да, така е. Вашите са доста по-страшни! – прекъсна го Д'Обюсон. – Аз пък не мога да си представя да използвам толкова тежък меч. Изглежда ми твърде уморително.

– Не знам – отвърна Джем. – Не съм се замислял. С времето човек привиква с тежестта.

Пиер Д'Обюсон се изправи. С едно рязко движение извади шпагата от ножницата ѝ. Подаде дръжката на Джем. Приличаше на търговец, който се опитва да продаде стоката си.

– Опитайте! Уверете се колко е лека.

Джем стана. Хвана дръжката на шпагата. Направи няколко движения. Острието засвистя във въздуха.

– Прав сте – съгласи се принцът. – Изглежда практична, но по време на сериозна битка