Стаята на Великия магистър се намираше на последния етаж на дясната кула. Сега Пиер Д'Обюсон размишляваше, докато наблюдаваше морето. Трябваше да посрещне дългоочаквания гост подобаващо. Първото впечатление бе от изключителна важност, за да проработи планът му. Османецът трябваше да повярва, че е намерил съюзник, на когото може да има доверие. Нямаше да бърза. Щеше да действа внимателно. Стъпка по стъпка.

Съвсем точно щеше да изпълни инструкциите от писмото на папа Сикст IV.

Бъди щедър. Не се скъпи. Дървото трябва да бъде добре поливано, за да даде сочни плодове – пишеше му папата.

Д'Обюсон отново погледна към морето. За кой ли път през този ден. Пред очите му се разстилаше единствено необятна синя шир. Не се задаваше никакъв кораб.

– Нищо ли не се вижда?

Въпросът на кардинал Георгис Димитриус подразни Пиер Д'Обюсон. Кардиналът знаеше отговора много добре, но питаше само за да изнерви допълнително Великия магистър.

Самият Димитриус се дразнеше от шума, който вдигаше Д'Обюсон с железните си ботуши при постоянното си разхождане от стола до прозореца и обратно.

Пиер спря. Сключи ръце зад гърба си и погледна към кардинала. "Какъв глупак! – помисли си магистърът. – Щях ли да вися тук, ако се задаваше кораб!"

– Не се вижда.

– Дали… – Силна кашлица задави кардинала и той не можа да изрази мислите си.

Изчака малко пристъпът да отмине, после недоволно промърмори:

– По дяволите! Тази кашлица ще ме убие.

Великият магистър се приближи към малката маса и седна до нея. Постави ръце на плота.

– Какво казват лекарите? – попита той от учтивост.

– Какво могат да кажат? Предписват ми нови и нови сиропи, кой от кой по-горчив. Поне да имаше полза от тях! Напротив – по-зле става! Понякога се чудя дали не ме тровят. Дано Господ им прости!

Рицарят се засмя.

Кардинал Димитриус обърна към него искрящите си очи. Много добре знаеше, че Пиер Д'Обюсон го мрази, но този факт не го впечатляваше. Той носеше на плещите си петвековно наследство в името на Бога. Димитриус бе свещеник към Ордена на хоспиталиерите, чиято мисия бе да възкреси християнската власт по Светите земи.

Всъщност тази задача се отнасяше преди всичко за Пиер Д'Обюсон. Само че настоящият Велик магистър на хоспиталиерите бе подчинил почти напълно ордена на папата, тъй като смяташе, че само римският първосвещеник е в състояние да освободи Божи гроб от варварите неверници.

Георгис Димитриус много искаше Рим да успее, но отдавна не вярваше, че е възможно. Вече хиляда години всички опити се проваляха. От тази идея остана само Орденът на хоспиталиерите.

– Ами ако корабът въобще не е стигнал до Халикарнас? – подхвърли кардиналът.

"Затваряй си гадната уста!" – помисли си рицарят. Въобще не му се слушаха подобни приказки. Изправи се ядосано. Ботушите му затрополиха по каменния под. Отново заби поглед в прозореца.

Морето бе пусто. Също като преди пет минути.

– Сигурно са се натъкнали на вражески кораб.

Пиер Д'Обюсон настръхна. "Глупав дърдорко!" – идеше му да изкрещи, но вместо това, без да откъсва очи от прозореца, отвърна:

– Да не дава Господ, отче! Как ви минават през ума подобни неща?

– Корабът закъснява. Какво друго да мисля?

– Османската флота не се е мяркала скоро наоколо.

– Още по-лошо. Те са като призраци. Не е ясно откъде ще изникнат. Казват, че малоазийските брегове са пълни със заливчета, в които османските кораби могат да се скрият.

Пиер Д'Обюсон знаеше това много добре. Познаваше отлично всяко заливче, заветно място или пещера на сушата срещу острова. Ако няколко леки османски галери се бяха скрили в някой залив, те много бързо щяха да излязат и да пресекат пътя на кораба. Наистина можеше да се има доверие на капитан Цезар и топовете, но малките османски галери бяха много по-леки и маневрени.

– Да не дава Господ! – повтори отново Д'Обюсон.

Димитриус стана и се запъти към прозореца.

– И вие се притеснявате, нали?

Пиер Д'Обюсон го изгледа свирепо.

– Притеснявам се, че парите, които платихме на султан Каитбай, ще отидат на вятъра.

Кардиналът замислено кимна.

– Естествено! Един милион златни дуката не са малко пари. Ако с османеца се случи нещо, сърцето на Светия отец ще се пръсне.

Кардиналът погледна изпитателно Д'Обюсон, за да провери дали думите му са оказали очакваното въздействие. "Всъщност твоето сърце ще се пръсне" – помисли си рицарят и се зачуди дали Франческо дела Ровере би оставил жив човек, заради когото е загубил един милион златни дуката.

Магистърът се канеше отново да каже: "Да не дава Господ!", но после се отказа. Винаги му бе толкова трудно да разговаря с кардинал Димитриус. Този човек все си мислеше най-лошото.

Димитриус също се приближи към прозореца. Навря главата си в малкия отвор. Брадата му почти щеше да докосне бузата на Д'Обюсон.

– Накъде гледате, отче?

– Към пристанището.

– Корабът няма да се появи там изведнъж.

Кардиналът сви небрежно рамене.

– За друго си мисля. Колко жалко – поде той, – че родоският колос вече не съществува.

– Отче! – промълви възмутено Пиер Д'Обюсон.

– Представете си само как щеше да изглежда пристанището с тази огромна статуя, издигната в чест на Хелиос.

Великият магистър гледаше изумено кардинала.

– Отче, колосът е бил езически идол. Вие Мъжът небрежно махна с ръка.

– Не е грешно човек да си помечтае. Или и това вече е забранено? Помислете само. Корабът навлиза в пристанището между двата бронзови крака на Хелиос. Дори най-големият плавателен съд ще изглежда като малка лодка пред статуята. Корабът акостира във вътрешността на залива и кралят на Йерусалим слиза на сушата.

– Кралят на Йерусалим ли?

Кардиналът се усмихна лукаво. Отдалечи се от прозореца и седна отново на стола си.

– Е, няма да бъде крал само на Йерусалим. Трябва да го накараме да повярва, че ще бъде крал на всички християни.

"Пак глупости!" – Великият магистър вече едва прикриваше раздразнението си. Отиде и седна до масата.

– Не ви ли омръзна да обсъждаме този въпрос? Принцът е мюсюлманин. Султан Каитбай ни извести, че дори е ходил на поклонение до Мека. Няма как да го накараме да промени религията си.

Димитриус кимна с глава, сякаш искаше да покаже, че разбира. Лицето му посърна.

– Но все пак… Поне можем да помечтаем! Представете си само, ако този османски беглец внезапно го споходи божествено прозрение и приеме християнството! Естествено, вие и аз ще подпомогнем този процес. Тогава рицарите йоанити ще го обявят за крал на Йерусалим тук, на Родос. И понеже не върви кралят да е тук, а кралството му другаде, той ще свика нов кръстоносен поход. Всички владетели, селяни, занаятчии, жени, деца, млади и стари ще се отзоват на призива му. Тази грандиозна войска ще успее да освободи Йерусалим след толкова много години.

– Вие кроите планове как един неверник ще отвоюва Йерусалим в името на християнството? Извинете, но подобна идея дори не би ми хрумнала.

– Казах само "представете си". Това е една съвсем невинна, обикновена дума. Но великите дела започват с обикновени думи, Д'Обюсон. "Представете си" е най-магичната божия дума.

"Не е божия дума, а брътвеж на луд човек" – помисли си Великият магистър. Стана, отегчен, и за пореден път отиде до прозореца. Погледна към морето.

– О, боже!

Кардиналът не вдигна поглед от масата.

– Идва! Корабът идва! – извика още по-силно Д'Обюсон.

Георгис Димитриус продължаваше да изглежда незаинтересован.

– Да видим дали неверникът е на борда, преди да се радваме.

– Каквито и да ги говорите, не можете да помрачите щастието ми, отче – просъска Пиер Д'Обюсон. – От мачтата се вее зелена кърпа.

– Зелена ли?

Кардиналът внезапно бе обзет от паника. Прихвана полите на червеното си расо и се втурна към прозореца.

– Боже мой! Д'Обюсон, само не ми казвайте, че на кораба се развява знамето на неверниците.

– Не е знаме, а зелена дрипа – заяви рицарят с доволство. – Наредих на капитан Цезар да върже зелена кърпа на мачтата, ако османецът е на борда. Така отдалеч да разбера дали е успял да го вземе или не. Идва, отче! Джем идва! ... Тук, на Родос, ще отворим нова страница в историята на християнството.

Пиер Д'Обюсон излезе, без да изчака отговора на кардинала.




Джем бе очарован от великолепието на острова.

От високите вятърни мелници с бели перки.

От боровата гора, която покриваше Родос.

От рицарите с метални брони, които го посрещнаха.

От най-непревземаемата крепост, която бе виждал.

От оръдейните изстрели, дадени в негова чест.

От аплодисментите и възгласите на тълпата, която се бе събрала, за да го приветства.

От знамената, които сякаш се прегръщаха, развявани от силния вятър.

Всичко, наистина всичко, беше прекрасно.

Спомни си влизането си в Кайро. Празните улици, бързото преминаване през града, дворецът на брега на Нил.

Родос не го посрещаше като беглец, а като господар.

Докато пътуваха, Джем свали военната си униформа. Слезе от кораба пременен в най-хубавите си дрехи. Приличаше на истински османски падишах.

Феримах се зае да подготвя костюма му веднага щом се качиха на борда.

Извади от сандъците тюрбана, дрехите и обувките.

– Златистото и червеното много ви отиват! – каза тя на Джем.

– Така ли?

– Да. Придават ви мощ. Реших, че тази извезана със златни конци червена риза много ще приляга на кафтана ви. Надолу ще сложите зелените копринени шалвари – подаваше му дрехите една след друга Феримах. – Ето и белия кожен кафтан. Приготвила съм червените мокасини и златистия пояс.