И ето че този момент настъпи. Ако корабът дойдеше, щеше да вземе на борда само наложниците си, без Феримах. Нямаше право да завлича и нея в неизвестността. Щеше да ѝ каже: "Върви, спасявай се!".

Внезапно Джем се почувства сякаш го изгаря огън.

– Ах, Феримах! – въздъхна той.

– Какво има, господарю?

Принцът се обърна. Не бе забелязал кога прислужницата е застанала зад гърба му.

Косите ѝ се развяваха на бурния вятър. Феримах беше тъй красива, въпреки преживените трудности и умората.

– Какво ще желаете, господарю?

Джем искаше толкова много неща, та не знаеше откъде да започне?

Загледа се отново към хоризонта.

– Дали ме излъгаха? Колко време чакаме вече, а кораб няма и няма.

– Ще дойде!

– Кога, Феримах? Гедик паша е на един хвърлей разстояние.

– Но не напада!

Джем се усмихна.

– Боен другар на баща ми. Как ще ме погуби?!

– Ще му върнете жеста, когато се възкачите на престола.

– Наистина ли все още вярваш, че е възможно да се кача на престола? – запита Джем с горчива усмивка.

Момичето нямаше време да отговори, защото в този миг часовоят от западната кула извика:

– Кораб на хоризонта!

От стълбището веднага се разнесе гласът на Демистокъл:

– Къде?

– Югоизточно от Кос! – провикна се отново часовоят.

– Кос ли? – не разбра Джем.

– Остров, който не се вижда от тази кула – поясни Демистокъл, който тъкмо бе излязъл на наблюдателната площадка. – Ето, натам трябва да гледате. Корабът ще се покаже зад този нос. Ето го!

Много, много далече на хоризонта, сред синята шир Джем съгледа малко червено петънце.

– Онова ли?

– Да.

– Кога ще пристигне?

– Трябва да се приготвяте. Има попътен вятър. Тук вече не сте в безопасност. Предполагам, че капитанът дори няма да хвърли котвата. Ще отплава веднага щом стъпите на борда.




Осемте стрелци бяха заели позиция. Осемте най-точни стрелци в цялата армия се бяха промъкнали незабелязано от рицарите достатъчно близо, за да достигнат стрелите им право в целта. Осмината държаха под око едновременно каменния пристан на крепостта и навеса на съседния хълм, под който седеше Гедик Ахмед паша. Стрелите щяха да полетят при първия знак на пашата.

Гедик паша се бе досетил за намеренията на Джем веднага щом принцът подкара коня си по посока на Ментеше.

Всъщност пашата се надяваше, че Джем ще поеме точно натам. Той вече не можеше да тръгне на изток – към мамелюшките владения. Каитбай със сигурност щеше да му отсече главата и да я изпрати на Баязид. Така че Гедик заварди всички пътища в тази посока. Принцът нямаше къде да отиде, дори да поеме на север или запад. Така че единственият път, който оставаше открит за него, бе на юг. Оставен без избор, Джем поведе останалата с него шепа хора натам.

Малко преди да достигне планините Ментеше обаче, принцът направи неочакван завой и пое на запад.

Защо избра да тръгне в тази посока?

"Хитрец!" – подсмихна се тайничко Гедик Ахмед паша.

Джем се насочи към единствената останала християнска крепост в Анадола.

Халикарнас!

Тя бе в ръцете на родоските рицари.

Оттам принцът щеше да се опита да се добере до Кипър или Родос.

Но само ако успееше да намери кораб.

"В Родос отивай, сине! – съветваше го мислено Гедик. – Тук вече няма живот за теб!"

Внезапно до пашата долетя гласът на един от войниците, които бе поставил, за да наблюдават морето:

– Кораб!

Гедик Ахмед стана от камъка, върху който седеше.

Засенчи очите си с длан и се взря в морето.

Опитното му око веднага разпозна червения кръст върху платното на плавателния съд.

Значи идваше от Родос!

"Точно както се надявах! – зарадва се Гедик. – Родоските рицари са изпратили кораб, за да вземе Джем." Пашата осъзнаваше, че извършва предателство ако не спрямо османската държава, то поне срещу Баязид, но не можеше да си представи, че ще изцапа ръцете си с кръвта на син на Мехмед Завоевателя. Дори ако това му бе възложено от друг син на покойния султан.

"Ех, нещастно дете! – мислеше си Гедик. – По-добре да се беше родил син на прост мелничар, вместо да те сполети такава злощастна съдба."

Корабът скоро щеше да достигне крепостта. Джем щеше да се озове на открито, докато се качваше на него. Точно тогава Гедик Ахмед паша трябваше да даде знак на стрелците да стрелят.

Щеше ли да събере сили да направи такова нещо?

Ако не го стореше, самият той щеше да бъде заклеймен като предател. Султан Баязид и бездруго го гледаше с лошо око заради предишния път, при който бе изпуснал Джем. Тогава обаче Баязид все още не бе укрепил добре властта си и не посмя да накаже един толкова популярен пълководец. Но сега Корабът приближаваше. Вече се различаваха моряците, които се качваха и слизаха по въжената стълба.

Осемте стрелци се подготвиха за стрелба.




Командирът на крепостта не беше сгрешил.

Родоският кораб не доближи кея. Остана в открито море. Джем трябваше да достигне до него с лодка.

Когато Демистокъл почука на вратата му, Джем бе напълно готов, но се чувстваше притеснен до безумие.

Настъпи мигът, от който се страхуваше толкова много. Моментът, когато трябваше да се раздели с Феримах.

Как ли щеше да ѝ каже, че ще я остави на брега?

Как ли щеше да живее без нея?

Рицарят се поклони дълбоко на Джем.

– Жените вече са на борда. Ако сте готов, да тръгваме!

Принцът помисли, че и Феримах се е качила на кораба.

Опита се да потисне вълната на радост, която го заля. "Трябва да спазя решението си и да не причинявам повече беди на момичето. Ако се е качила, ще слезе. Тя ще остане тук."

– Колко жени качихте? Да не е станала някоя грешка? – бавно попита Джем.

Демистокъл се постара да прикрие раздразнението си. "Вместо да си спасява кожата, този си брои жените" – ядовито си помисли той.

– Три жени, Ваше Височество – отговори рицарят със спокоен тон.

Феримах бе останала на брега. Изведнъж Джем бе завладян от съмнението, че слугинята може да се е качила на борда на мястото на някоя от наложниците. Ако бе прозряла намеренията му, със сигурност би постъпила така.

– Да тръгваме! – подкани го нетърпеливо рицарят.

Когато тръгнаха към кея, Джем с изненада видя, че двадесет рицари са се строили от двете страни на изхода, водещ към мостика. Те щяха да образуват с щитовете си заслон над главата на принца, щом той излезеше от крепостта.

– Предпазна мярка – обясни Демистокъл. – По околните хълмове може да са се скрили стрелци.

Джем тръгна прикрит от щитовете. Внезапно дочу шум от познати стъпки зад гърба си. Феримах тичаше, за да го настигне.

Не искаше да я вижда. Нямаше сили за това.

– Господарю!

Джем се престори, че не я чува. Ускори крачка.

– Господарю!

Отново не се обърна. От лодката го деляха не повече от пет крачки.

– Джем!

О, боже! За пръв път Феримах се обръщаше по име към него. Как можеше да не откликне на този отчаян вик?

Спря. Обърна се. Рицарите също.

Феримах падна на колене и протегна ръка към Джем.

– Не ме оставяйте!

Сълзите по бузите ѝ блестяха като бисери на слънцето.

– Не ме оставяйте, принце!

– Няма как!

Коремът на Джем се сви на топка. Ако рицарите не го гледаха, щеше да изтича до Феримах, да я вдигне от земята, да я прегърне, да целуне ръцете ѝ, а после да каже: "Знаеш, че няма връщане от това пътуване, нали?"

– Не ме оставяйте! – продължаваше да моли момичето с протегнати нагоре ръце.

– Дори да отивам на смърт ли?

– Дори тогава.

Джем излезе от навеса от щитове. Спусна се към Феримах. Рицарите наблюдаваха изумени действията му.




Стрелците се чудеха какво да сторят. Отдавна бяха опънали тетивата. Трябваше само да пуснат стрелите.

Чаканият знак обаче не идваше.

Ръцете им вече започнаха да треперят от голямото напрежение.

Защо се бавеше Гедик Ахмед паша?

Изменникът внезапно се показа изпод заслона на рицарските щитове. Сега вдигаше от земята някакъв човек. Една стрела бе достатъчна.

Погледнаха отново към хълма, на който стоеше Гедик паша. Не се забелязваше никакво движение.

От мястото си не можеха да видят, че завоевателят на Отранто плаче.


42


Родос, пристанището Мандраки 30 юли 1482 г.

Великият магистър Пиер Д'Обюсон се опитваше да изглежда спокоен, но напразно. Постоянно ставаше от мястото си и отиваше до прозореца, за да погледне към морето.

Дворецът на хоспиталиерите се издигаше на най-хубавото място на острова, но Д'Обюсон бе избрал да чака в една от кулите на портата на Великия магистър, която сякаш изникваше от морето. Портата бе толкова голяма, че бяха необходими поне седемдесет души, за да я обхванат. В подземията на всяка от двете кули, построени от двете страни на вратата, имаше тайни проходи, водещи до двореца, както и многобройни изби. Етажите бяха заети от складове с провизии и спалните на рицарите, а на таваните бяха разположени оръжейните. Най-горе, освен стрели и копия, стояха в готовност и няколко огромни казана, които рицарите пълнеха с вряло масло, в случай че врагове се опитваха да разбият портата. На другите места бреговата ивица около крепостта бе толкова тънка, а стените толкова високи, че бе почти невъзможно някой да се изкачи по тях.