Джем си припомни как пламна лицето му, когато чу тези думи. Какво означаваше това? Защо този човек искаше да го отдели от семейството му? Най-после османският принц прозря коварните намерения на Каитбай.

Султанът щеше да задържи майка му, Огуз, Нада и все още нероденото бебе като заложници. Едва тогава Джем осъзна, че и той самият е пленник. Пленник, който струва един милион златни дуката.

Каитбай му бе казал съвсем открито: "Върви да воюваш, иначе – лошо!".

Нада не оставаше по-назад с увещанията си. Сякаш двамата се бяха съюзили. "По-добре да умреш, вместо да живееш като страхливец! – непрекъснато повтаряше тя. – Сега дори слугините в мамелюшкия дворец те смятат за пъзльо. Далила чула да те наричат така. Момичето плака толкова горчиво."

Защо Далила е плакала, когато са го нарекли страхливец, като двамата дори не бяха заставали лице в лице! Ето това не разбираше Джем.

– Аз ще замина, но ти ще трябва да останеш тук. Ще бъдеш заложница. И то в твоето състояние! – опита се да обясни той на Нада.

– Какво ми е на състоянието? Тук няма ли акушерки? Все ще изродят бебето. Ти мен не ме мисли. Защо ще ме държи за заложница? Аз каква власт имам? По-скоро Негово Величество султанът иска да си спокоен за близките си, докато воюваш.

Но дали бе така?




Още от началото Джем се бе досетил, че лека-полека ще прекършат упорството му.

Един месец след като се върна от поклонническото пътуване принцът отново чу воя на рижия вълк.

– Майко, как да постъпя според теб? – попита той Чичек хатун. – При мамелюците вече не съм в безопасност. Баязид е обещал един милион дуката за главата ми. Имам съмнение, че Каитбай е намислил да ме продаде.

– Това съмнение чак сега ли се пробуди у теб? Ако се смяташ за падишах, бори се за престола. Ако не – остави се на съдбата. Но трябва да вземеш решение, сине. Вече е крайно време.

През този ден Джем си припомни, че майка му отдавна не го нарича нито "султане", нито "принце", а просто "сине".

"Дали да го смятам за обида? – замисли се Джем. – Всъщност кой съм аз?"

Нима беше престъпление да бъдеш обикновен син? Не знаеше.

– Пожелавам ти да не се разкайваш за решението си, сине! – му бе казала в заключение Чичек хатун.

Но сега Джем се разкайваше. Съжаляваше, че е послушал другите и е избрал да воюва. Упрекваше се, че е съживил рижия вълк.




Отначало всичко вървеше според плановете на Джем.

Влетя в Анадола като вихър, начело на войската, създадена с парите на султан Каитбай.

Военнатата армия бе предшествана от една друга войска.

Войска от глашатаи с тъпани.

Те ходеха от село на село, от град на град, удряха по тъпаните и викаха, колкото им глас държи.

Дум! Дум! Дум!

– Слушай, народе Дум! Дум! Дум!

– Любимият син и наследник на Мехмед Завоевателя, султан Джем, извърши поклонение в Мека Дум! Дум! Дум!

– Разгласявайте навсякъде тази новина… Нека целият свят да научи.

Дум! Дум! Дум!

– Първият османски владетел хаджия султан Джем се завърна в родината си.

Каитбай се оказа прав. Поклонението пред гроба на пророка Мохамед бе възприето от населението като признак за набожност и святост. Хората зарязваха нивите и дюкяните си и се присъединяваха към войската на Джем.

Принцът достигна до Коня, без да срещне никаква съпротива, и обсади града. Смяташе, че за четири-пет дни ще успее да го превземе.

Не успя.

Пристигна вест, че Гедик Ахмед паша идва на помощ на града, начело на петдесетхилядна войска. Тази новина повдигна духа на бранителите на крепостта.

Приближаването на Гедик сериозно разтревожи Джем. Той не мигна цяла нощ. "Няма отърване от теб, Гедик" – мислеше си принцът.

На следващия ден вдигна обсадата и пое към Анкара.

"Съдба! – обаждаше се рижият вълк. – Тимур победи Баязид Йълдъръм на полето край Анкара. Нима се надяваш да победиш Баязид II на същото поле?"

Три поредни нощи Джем сънува дервиша Руми.

В съня му Руми не пожела да говори с него.

Джем искаше да се прибере в Кайро, но усещаше, че няма да успее. Това бе най-големият му страх. Още на тръгване от Египет го налегна болезненото предчувствие, че повече никога няма да види сина си Огуз, да погали косите му и да го притисне към себе си. Предусещаше, че целува ръката на майка си за последен път. Повече нямаше да срещне нито нея, нито Нада. Никога нямаше да докосне нероденото бебе. Дали отново щеше да му се роди син? Надяваше се този път да бъде дъщеря.

Каитбай застави Джем да остави семейството си в Кайро, но настоя принцът да вземе със себе си трите нови наложници. Когато османецът го погледна с удивление, султанът подръпна брадата си и заяви:

– Един султан не бива да тръгва на поход без харем. Жените разпалват мъжествеността и така воинът държи по-уверено меча си.

Джем се чудеше защо Каитбай му прикачи тези момичета. Дали бяха шпиони на мамелюшкия владетел? Със сигурност. Но може би имаха и друго задължение.

Например да убият Джем.

Най-големите страхове на принца се сбъднаха.

На бойното поле край Анкара този път победителят се наричаше Баязид. Всъщност победата извоюва Гедик Ахмед паша. Гедик отново тръгна по петите на Джем. Не беше нито прекалено близо, нито далеч, но неотлъчно следваше претендента за османския престол.

Преди една година Джем първо се надяваше да намери спасение при Рамазаноглу. После сметна, че мамелюшкият султан му дава шанс за ново начало. Но сега? Сега нямаше нито къде да отиде, нито доверен приятел, при когото да се прислони.

Джем бе потънал в подобни размисли, когато една вечер слугите известиха:

– Един неверник иска да говори с вас.

В палатката му влезе мъж, облечен в броня. Под мишницата си държеше сваления си шлем. Джем видя за пръв път през живота си шлем с капак на процепа за очите. Как ли виждаше този човек през малките отвори, които бяха оставени за гледане? На Джем му стана смешно, въпреки отчаяното му положение в момента.

На какво заприличва човек от страх? А нима той самият не бе допуснал най-големите си грешки от страх?

От пояса на рицаря висеше дълъг меч. Върху бронята си бе облякъл риза без ръкави, която отдавна бе загубила белия си цвят. В средата ѝ бе избродиран червен кръст.

Мъжът коленичи и заяви тържествено:

– Аз съм пратеник на Пиер Д'Обюсон, Велик магистър на родоските рицари[34]. Великият магистър пожела да ви известя, че за него ще бъде чест да ви приеме на остров Родос.

Родос!

"Първо Египет, а сега Родос" – размишляваше Джем, докато слушаше предложението на рицаря.

Мястото на новото му заточение.

"Не бъди такъв песимист – веднага чу гласа на рижия вълк в главата си. – Нямаш време да умуваш, приеми веднага! Тръгвай, без да вдигаш много шум. Какво повече можеш да искаш? Пред теб се отваря нова врата. Нова възможност. Нима не виждаш? Това е лъч на надежда."

Да, Родос наистина му предлагаше нова надежда. Ако не друго, поне бе намерил някакво убежище.

– Рицарят Пиер Д'Обюсон заявява готовността си да постави под ваше командване военните си сили, за да продължите борбата си. Ако приемете поканата му, ще изпрати специален кораб, който да превози вас и придружителите ви до Родос.

– Кораб ли? А откъде ще се вземе корабът?

– От крепостта Халикарнас. Командирът на крепостта – рицарят Демистокъл, ще бъде на ваше разпореждане.

Рижият вълк у Джем се развълнува: "На острова ще се подготвиш за война, принце. Всички християнски крале ще бъдат под твое командване. Когато си готов, отново ще нападнеш Баязид и този път ще го смажеш!"


41


Джем усещаше, че е крайно време да се разправи с рижия звяр. "Махай се! – пое дълбоко въздух принцът. – Остави ме на мира! Не те искам!"

Сякаш чу присмех в съзнанието си. Вълкът се смееше. "Не се самозалъгвай, султане! Ще бъдем заедно, докато смъртта ни раздели."

Звярът беше прав. Джем усещаше, че се заблуждава. Вече нямаше отърване. Вълкът бе неговият съдник, господар и повелител. Щеше да постъпи така, както му заповяда той. Звярът се роди в съзнанието на Джем още когато той беше съвсем малко момче. Създаде го страхът от законите на кануннамето на баща му. Вълкът беше безсмъртен.

В момента обаче принцът не мислеше за война, а за Феримах. Вече бе разбрал, че победата не му е спътник. Нямаше смисъл да отрича ориста си. Вероятно щеше да направи още един опит да отнеме престола от брат си, но едва ли щеше да стигне далеч. Можеше да спаси поне Феримах.

Спомни си деня, в който я видя за пръв път. Сутринта, в която тръгваха от Истанбул, след злополучното свикване на Дивана. Погледът му попадна случайно на нея, докато тя се опитваше да си пробие път, за да се приближи към него. После много се учуди, когато я съгледа по пътя за Кастамону да носи вода към каретата на майка му.

"Може да се каже, че сме израснали заедно – размишляваше Джем. – И двамата бяхме деца."

Колко ли години бяха изминали оттогава? Пет? Десет? Или сто? Спомни си как заедно бяха оплаквали Дилрюба.

Не можеше да остави предаността и смелостта ѝ без отплата. Колко мъже го изоставиха по средата на пътя. Джем с очите си бе видял как хората му се разбягват като пилци и в полето при Йенишехир, и в Коня, и край Анкара… Дълго време Феримах бе воювала рамо до рамо с него. Имаше право на свобода и собствен живот. Джем реши, че ще освободи момичето на първото безопасно място, на което пристигнат.