Мамелюшката слугиня се поклони. Феримах стори същото. Успя да различи очертанията на жената зад надиплените тюлени пердета. Тя се бе излегнала на кушетка, поставена върху издигната площадка. Единият ѝ крак се виждаше съвсем ясно. Четири полуголи момичета усърдно я разхлаждаха с ветрила.

Придружителката на Феримах разтвори леко тюлените завеси.

Феримах едва не извика от учудване.

Очакваше да види някоя старица. Срещу нея лежеше може би най-красивата жена, която бе срещала през живота си.

Тя бе не само прекрасна, но и млада.

Феримах не бе виждала египетския султан, но бе чула, че е много възрастен. Учуди се, че един старец си е взел толкова младо момиче за жена.

"А защо да не си вземе? – хрумна ѝ тутакси. – Все пак не е кой да е."

Жената върху кушетката се размърда. Спря погледа си на Феримах.

Слугинята си припомни думите на Лайла: "По-добре не я поглеждай!".

Бързо заби поглед в пода и коленичи.

– Значи ти си слугинята Феримах?

Феримах кимна леко с глава.

– Сега разбирам защо баща ми пожела да те видя.

"Какво, баща ѝ ли?" – удивено си помисли Феримах.

– Какво те учудва? – обади се господарката.

Слугинята се стресна още повече, като разбра, че не е успяла да прикрие удивлението си. Загуби ума и дума.

"Защо султанът е поискала дъщеря му да ме види? – недоумяваше Феримах. Предчувстваше, че предстои нещо лошо.

– Никой ли не те предупреди, че съм дъщеря на Каитбай?

– Никой.

– И какво, ти си помисли, че съм наложница на султана?

Жената се разсмя, но слугинята продължаваше да стои с наведена глава.

– Защо не поглеждаш към мен?

Феримах бе твърдо решена, че няма да вдига поглед от пода.

– Нека видя очите ти!

Слугинята промърмори нещо неясно в отговор. Зад тюлените пердета се разнесе смях. Жената се изправи. Беше облечена единствено с фина туника без ръкави със заоблено изрязано деколте. Дрехата ѝ имаше дълга цепка от едната страна. При всяка нейна стъпка кракът ѝ се оголваше.

Приближи се към Феримах. Хвана лекичко брадичката ѝ и я повдигна нагоре. Слугинята бързо стисна очи.

– Защо се държиш така?

Феримах усети, че няма как да се измъкне. Трябваше да отговори.

– Казаха ми да не ви поглеждам.

Жената се засмя. Четирите слугини с ветрилата също се разкискаха.

– Защо?

– Ами… защото вие избирате наложниците.

– Така е. Ти си тук, за да бъдеш избрана. Баща ми приема единствено момичета с красиви очи.

Дъщерята на Каитбай мина покрай Феримах.

– Ела с мен!

Феримах се изправи и последва нежния аромат, който оставяше след себе си жената.

– Баща ми ти е хвърлил око. Каза ми и аз да те видя.

Феримах усети, че ѝ прилошава. "Султанът е поне на шестдесет години – мина ѝ през ума. – Може да ми е баща. Ужас! Ужас!"

– Ако те одобря и аз – продължи да говори жената, докато вървеше, – баща ми ще те поиска за подарък от султан Джем. Той няма как да му откаже. Ще заживееш тук.

Феримах потръпна. Не можеше да си представи живота далеч от Огнения принц.

– Така че по-добре ме погледни. Искам да видя очите ти на светлината.

Слугинята продължи да държи главата си наведена.

– Нима не искаш да влезеш в харема на баща ми?

Феримах осъзнаваше, че ще извърши нечувана грубост, заради която можеше сериозно да пострада, но отвърна смело:

– Не искам!

– Ти си глупаво момиче! – процеди през зъби жената. Въпреки това тонът ѝ не бе нито подигравателен, нито злобен или заплашителен.

– Само една глупачка би отказала да влезе в мамелюшкия харем. Нима цял живот ще бъдеш слугиня на османеца? Тук ще имаш много по-големи възможности.

Дъщерята на Каитбай спря пред последната ниша.

– Ела!

Феримах застана до нея. Завесите на тази ниша бяха кадифени.

– Та какво казвах… – продължи жената. – Ако станеш наложница на баща ми… – Внезапно се разсмя. – Хайде, стига съм те плашила. Въобще нямам такива намерения. Но нима ще ти е лошо, ако те направим жена на някой благородник, с когото взаимно се харесате? Сега вече можеш да ме погледнеш спокойно.

Феримах осъзна, че трябва да прекрати намеренията на жената още в зародиш.

– Моля ви! – коленичи тя пред дъщерята на Каитбай. – Не ми причинявайте това! Аз… аз

– Какво ти? – възкликна жената ядосано, като се стараеше да не изглежда твърде сурова. – Кажи де… Какво има?

"Това момиче изглежда твърде фино, за да бъде слугиня!" – мислеше си господарката в същото време.

Феримах вдигна глава. Погледна нагоре към жената. Черните ѝ очи сякаш горяха.

Дъщерята на Каитбай дълго се взираше в очите на слугинята. Но не за да оцени хубостта им, а защото се опитваше да надникне в душата на Феримах. "Баща ми ще излезе прав, тази глупачка е влюбена в османеца!" – размишляваше тя.

– Умоляваш ме да не те отделям от султан Джем ли?

– Да – едва чуто прошепна Феримах.

– Не чух! Говори по-силно!

– Да!

– Няма да се отделиш от него, така ли?

– Няма.

– Какво? Говори по-силно! Няма да се отделиш от Джем?

"Защо тази жена изведнъж се разкрещя?" – недоумяваше Феримах.

– Няма да се отделя! – извика силно тя. – Бих предпочела да умра.

Внезапно слугинята се сепна от вика си. "Какви ги върша? – притесни се тя. – Защо разкривам чувствата си? Ами ако научи Чичек хатун? Ами ако достигне до ушите на Джем? Кой знае как ще се смеят и ще ми се подиграват! Трябваше да помисля по-рано за това!"

– А ако османецът реши да се отърве от теб?

Феримах посърна. Въобще не ѝ бе хрумнала подобна мисъл. Какво ли щеше да прави, ако Джем реши, че не я иска повече за прислужница? Нада постоянно се опитваше да я изхвърли. "Не, няма да го направи! – обади се сърцето ѝ. – Огнения принц винаги ще иска да съм до него!"

– Не ме ли чу какво те питам? Ако той реши да се отърве от теб?

Главата на Феримах клюмна.

– Пак бих предпочела да умра – простена тя.

– Какво каза?

– Пак бих предпочела да умра! – изкрещя Феримах извън себе си от ужас. – да умра! Разбрахте ли? Да умра!

Дъщерята на Каитбай постави ръце на кръста и се обърна към кадифените завеси.

– Може и да умреш! Веднъж вече си се разминала на косъм от смъртта. Последната вечер преди да пристигнете тук.

"О, боже!" – Феримах така се разтрепери, че чак зъбите ѝ затракаха от страх. Не можеше да се овладее. Опита се да каже нещо, но напразно. "Тя знае! Знае!" – блъскаше се в гърдите ѝ мълчалив вик.

– Успокой се! Няма смисъл да ме залъгваш с лъжи!

Дъщерята на Каитбай плесна с ръце.

– Донесете я!

Една придворна дама се приближи с голяма дървена кутия в ръцете. Спря пред господарката си.

– Ако знаеш какво има вътре, ще разбереш защо исках да те направя наложница. – Жената впери поглед във Феримах. – Ще бъде несправедливо, ако не знаеш подбудите ми. Не можеш да се досетиш, така че най-добре да ти кажа!

Господарката протегна ръка към капака на кутията.

– Искаш ли да надникнеш вътре?

Феримах завъртя глава в знак на отрицание.

– Не искаш. Права си. Гледката е отвратителна.

Жената плесна с ръце и разпореди:

– Отнесете обезглавеното тяло.

Дъщерята на Каитбай помълча известно време, после продължи:

– Знаеш кой е пъхнал змията в палатката ти, нали?

Разбрала, че няма смисъл да отрича, слугинята кимна утвърдително.

– Не искаш да напуснеш османеца и да дойдеш при мен, въпреки че си наясно колко опасен враг имаш?

– Да.

– Нали не се съмняваш, че тя отново ще опита да те убие?

– Да.

– Следващия път може да не си такава късметлийка.

Феримах кимна с глава в знак на съгласие.

– Следващия път оръжието, с което ще те нападне, може да е съвсем различно. Вероятно въобще няма да разбереш как си умряла. Представи си Слугинята отчаяно разтърси глава. Разпитът беше започнал да се превръща в мъчение. Идваше ѝ да извика: "Стига вече! Какво искаш от мен?"

– Много добре знаеш, че тази жена е твърдо решена да те унищожи, и въпреки това искаш да останеш при господаря си?

– Да, искам.

Жената погледна към кадифените пердета с тайнствено изражение.

– Е, щом е така, спокойно можеш да ме погледнеш! Мамелюшкият харем вече не те иска. Върви си!

Феримах погледна с благодарност дъщерята на Каитбай в очите. Поколеба се дали да не целуне накичената ѝ с многобройни пръстени и гривни ръка, но бързо се отказа. Вместо това стори дълбок поклон.

– Върви! – прошепна ѝ жената. – Той скоро ще се върне.

Слугинята извървя разстоянието до басейна заднишком. После се обърна и хукна. Взе четирите стъпала с един скок. В главата ѝ се въртяха хиляди въпроси. Чудеше се дали дъщерята на султана ѝ е приятел или враг.

Изведнъж разтърси рамене. Това нямаше никакво значение. Най-важното бе, че Джем скоро се връща. Той бе целият ѝ свят.




След като Феримах си тръгна, дъщерята на султана постоя известно време замислена. После промълви:

– Чу ли?

Разтвори кадифените завеси и мина зад тях. Върху една кушетка в нишата се бе разположил султан Каитбай. Лицето му имаше загадъчно изражение. Леко подръпваше брадата си.

– Чух! – отвърна той.

– Точно като в приказките – въздъхна дъщеря му. – Готова е да умре за него.