– Как кой? Другият. Баязид. Може да е негово дело?

Погледът на Каитбай се стрелкаше във всички посоки.

Джем също бе обмислял тази възможност. Но не можеше да намери обяснение защо брат му ще прави подобно нещо. Ако искаше да го убие, щеше да нареди да пуснат жива кобра в шатрата му.

– Не знам – отвърна Джем. – Ако османците искат да убият някого, не използват змии, а изпращат човек да свърши работата.

– Това е война, султане – усмихна се Каитбай. – Воюваш с каквото ти попадне. Меч, лък, копие, топ, пушка. Ако се налага, използваш змии и отрова. А може би… може би не Баязид е избрал да използва кобра, а човекът, който е бил натоварен със задачата да те убие. Тук змии има навсякъде. Те са тихи и смъртоносни.

Мамелюкът се замисли.

– Но ако е така – продължи след малко той, – защо не е пъхнал кобрата в спалнята ти? Защо е подхвърлил главата на лесно забележимо място? Ето това е интересното.

Втренчи се в Джем.

– Щом нещата са стигнали до това положение, султане – просъска в лицето му, – ще ти е нужна голяма войска, за да отвоюваш отново мястото си.

– Така е! – въздъхна безпомощно Джем. – Но кой би подкрепил един изгнаник?

– Аз!

"Какво?" Джем не знаеше дали да вярва на ушите си. Толкова дълго бе обмислял как да помоли Каитбай за помощ, а ето че сега султанът сам му обещаваше подкрепата си. Опита се да прикрие вълнението си.

– Ще е необходима наистина голяма войска! Нима ще успея да организирам армия, която да победи Баязидовата?

– Аз ще мога! – засмя се Каитбай.

Джем се канеше да каже нещо, но домакинът му го изпревари:

– Ще имаме достатъчно време да го обсъдим. Но първо почини няколко дни. После ще оставиш харема тук

– Какъв харем, султане? Нямам харем!

Каитбай се разсмя с пълен глас.

– А трябва да имаш. Един млад султан трябва да има на разположение многолюден харем.

Джем посърна. Мамелюкът отново започна да скача от тема на тема. Тъкмо бяха започнали да говорят за важните неща.

– Казваше да оставя тук харема, но аз те прекъснах. Извинявай! Ще довършиш ли мисълта си.

Каитбай не бе обърнал внимание.

– Жените да почиват тук, докато си на поклонническо пътешествие до Мека.

Джем вече едва издържаше. Как му хрумна на Каитбай подобно нещо?

– Мислех, че говорите за война – промърмори сконфузено Джем.

Египетският султан го погледна многозначително. Сега очите му изглеждаха още по-черни. Лицето му придоби хитровато изражение. Заприлича на лисица.

– Точно за война говоря – прошепна той. – Всеки би се присъединил към войската на първия османски султан, отишъл на поклонение в Мека.

Ами да!

"Какъв глупак съм само! – помисли си Джем. – Как не се сетих сам? Аз ще съм първият османски владетел, обърнал поглед към Мека. Всеки ще ме последва!"

Каитбай се усмихна, когато прочете притеснението в погледа на госта си.

– Не се тревожи, млади братко. Когато се върнете от Мека, войската ще те очаква готова за бой. Ще имаш и пари.

Поговориха още малко, но Джем въобще не обръщаше внимание за какво си приказват. Умът му бе във войската, която ще предвожда. Каква ще бъде армията? Мамелюшка ли? Нима ще поведе мамелюшка войска срещу османците? Нима ще дължи възкачването си на престола на мамелюците?

Още отсега се чувстваше притеснен. "И какъв ще бъда? Син на Мехмед Завоевателя или марионетка в ръцете на мамелюците? Ще мога ли да управлявам с чиста съвест?" – разсъждаваше Джем. В същото време се успокояваше: "Нека да стигна до трона, пък после ще му мисля!" В него отново се обаждаше рижият вълк.

Каитбай се изправи.

"Дали е разбрал, че мислите ми са на друго място?" – зачуди се Джем. Постара се да бъде по-съсредоточен и също стана.

– Стар съм вече – каза Каитбай. – Време е да си лягам. Слугите ще те съпроводят до покоите ти. Почини си добре. Очаква те дълъг и труден път.

Не стана ясно дали мамелюкът говори за пътуването до Мека или за войната с Баязид.

Докато се изкачваше по стълбите на подиума, върху който бе поставен тронът му, египетският султан каза:

– Имаме една поговорка: Нека надеждата да храни теб, а не ти да подхранваш надеждите!

Каитбай спря, когато изкачи и последното стъпало. Беше се задъхал. Облегна се на златния си трон, украсен със скъпоценни камъни, и си пое въздух. Впери поглед в разкошния, обсипан със златни звезди таван, сякаш се опитваше да си припомни някакви думи.

– Слушай! – обърна се той тихичко към Джем:


Действай, докато си млад,

постигни желаното навреме!

Ако се помаеш ти,

правото ти друг, ще вземе!

Това бяха последните думи на султана, преди да изчезне зад разкошната завеса, опъната зад трона му.

Джем остана загледан зад Каитбай. След малко един слуга дойде и му се поклони.

Докато вървеше към новите си покои, от ума му не излизаше стихотворението, което изрецитира египетският владетел. Думите се запечатаха в съзнанието му като дамга. Особено последният стих: …правото ти друг ще вземе!

"Така е! – призна Джем. – Докато чаках в двореца в Караман, Баязид стигна пръв до трона."

Този път нямаше да чака




Главният везир очакваше Каитбай от другата страна на завесата. Мъжът се поклони до земята.

– Ела! – процеди султанът през зъби. – Имаме много работа. Трябва да изпратим писма до кралете на всички неверници.

– А на другия османец? – усмихна се лукаво везирът.

– На Баязид ли? – Каитбай се замисли. – Нека постои малко в неизвестност.

Каитбай направи няколко крачки. Внезапно спря.

– Намериха ли тялото на змията?

– Да. Заровено в пясъка.

– В пясъка ли?

– Да, султане. Докато са лагерували, върху него е имало опъната палатка.

– Знае ли се кой е нощувал в нея?

– Жена. Прислужница на османеца.

– Гледай ти! – възкликна Каитбай.

– Торбата с кобрата явно е била пъхната в палатката ѝ. Имало е следа, която показва, че някой е допълзял до палатката ѝ.

Султанът подръпна дългата си къдрава брада.

– Кобра, подхвърлена в палатката на прислужница, и жена, която е в състояние да се справи със змия?! – зачуди се Каитбай на глас. Хвърли бърз поглед към везира. – Къде е тялото на змията?

Везирът веднага измъкна торбата с кобрата. Разтвори я леко. Султанът надникна вътре.

– Голяма е. Очевидно прислужницата е доста сръчна – прошепна Каитбай. После се обърна и пое към вратата. Докато излизаше, подвикна към везира:

– Прибери я. Някой ден ще ти я поискам.


38


Харемът в двореца на мамелюците Декември 1481 г.

Нада застана пред Чичек хатун.

– Ще полудея!

– Поседни поне за миг, момичето ми – разтърси глава Чичек. – Ако не за себе си, помисли поне за детето в корема ти. Не спираш да се въртиш в кръг. Завива ми се свят само като те гледам.

– Не мога да седя на едно място. Тишината, жегата, големият ми корем… Всичко ме подлудява!

– Права си – въздъхна Чичек. – Топлината е непоносима дори и през декември. В тази част на градината поне полъхва ветрец. А у нас по това време вече е заваляло сняг.

Жените се намираха в една от градините на двореца. Чичек хатун и Гюлизар седяха в една открита беседка под дебелите клони на широколистните дървета, а Нада обикаляше около беседката. От време на време спираше и сядаше до тях, но после бързо ставаше и продължаваше да крачи.

Внезапно Нада се плесна с все сила по бузата. Чичек и Гюлизар се спогледаха.

– Момичето ми – обади се майката на Джем, – ще си насиниш бузата.

– Какво да направя, майко? Не издържам вече! Цялата съм нахапана от тези отвратителни комари. Няма никаква полза от мрежите против насекоми. Виж ги! Летят на рояци.

Гюлизар се усмихна съчувствено на Нада.

– Ако постоим още малко тук, съвсем ще ни изпият кръвта. И мен здраво са ме надупчили.

Нада не отвърна нищо. Смяташе, че е под достойнството ѝ да разговаря със слугиня, пък била тя и личната камериерка на Чичек хатун. Погледна с присвити очи към свекърва си. "Всичко е заради теб, майко! – помисли си тя. – Навсякъде си пъхаш носа."

Понеже Нада не отговори на Гюлизар, и трите сметнаха темата за комарите за изчерпана. Настъпи мълчание.

– Най-много ме измъчва отсъствието на Джем. Той много ми липсва. Когато Огуз всяка вечер ме пита за баща си, направо ми прилошава. Ами ако родя, преди да се е върнал?

Нада изчака двете жени да кажат нещо, но те мълчаха.

– Всичко стана заради онази слугиня – просъска сръбкинята и сви гнусливо устни. – Ако не я беше послушал господарят ни, сега щеше да седи на трона в собствената си държава, вместо да идва по тези далечни земи. А аз спокойно Бебето в корема на Нада помръдна и я накара да замълчи.

– Ех, де да беше така, момичето ми! – поклати глава Чичек хатун. – Уви, Джем нямаше достатъчно сили, за да се пребори с Баязид. Как щеше да воюва?

Нада отново започна да крачи нервно около беседката.

– Народът обича моя султан. Ако не беше побягнал, щеше да го подкрепи.

На Чичек вече ѝ бе омръзнало да следи с поглед Нада.

– Джем не е избягал! – троснато отвърна тя. – Дойде тук, за да си осигури подкрепа. Щом събере войска, ще се върне да воюва. Ще видиш, че така ще направи. Добре познавам сина си!