Главният везир недвусмислено показа, че трябва да изчакат войниците да се строят. Те застанаха точно пред него. Предводителят им вдигна меча си на нивото на очите и произнесе дълга реч, от която османецът не разбра нищо.

– Приветства ви с "Добре дошли" – поясни главният везир.

"Нима цялото това многословие може да се събере в три думи?" – запита се разтревожено Джем.

Най-после командирът свали меча си и се обърна с гръб към госта. Войниците оформиха кордон, който водеше към двореца.

Нада мигом се спусна към Джем. "Мястото ми е до мъжа ми – смяташе тя. – Надиде валиде султан трябва да стои до султан Джем."

Опита се да си пробие път между войниците.

– Жените да изчакат – прошепна везирът на османския си гост. – Алеята с лъвовете се възкачва до тронната зала. Тя е свещена. Забранено е за жени.

Чичек хатун веднага дръпна назад почервенялата Нада.

– Вразуми се! – просъска майката на Джем. – На непознато място сме. Прави това, което ти се казва.

Когато командирът на войниците пое по мраморната алея, се разнесоха страховити звуци. Тръбачи надуваха дълги жълти тръби към небето.

– Във ваша чест – прошепна тихичко на Джем везирът.

Джем пое с тежки стъпки между войниците, строени по протежение на мраморната алея.

Чувстваше се като осъден, когото водят в затвора.


37


Дворецът на мамелюците Август 1481 г.

Силният звук на гонг стресна Джем, докато изчакваше двете крила на вратата да се разтворят. Ехото от удара още отекваше, когато някакъв невидим за османеца слуга извести със силен глас:

– Господарят на света, великият и вездесъщ Каитбай!

"Е, най-после ще го видя" – помисли си Джем.

Главният везир се хвърли на земята. Опита се да накара и Джем да коленичи, но не успя. Везирът се захлупи по очи, а османецът остана прав. Не беше сигурен как трябва да се държи със султана на мамелюците. Дали беше редно да му се поклони? В съзнанието му изплува съветът, който му даде Феримах, когато се канеше да отиде при Баязид: "Той е падишах, но и вие сте падишах! Той е султан Баязид, а вие сте султан Джем!"

"Точно така! – каза си османецът. – Той е Каитбай, а аз съм Джем. И двамата сме султани."

Вратата се разтвори. Джем предполагаше, че египетският владетел ще го посрещне седнал на трона си и ще очаква гостът му да го приближи и да му се поклони. Вместо това видя Каитбай да стои прав между двама черни исполини, които държаха ветрила.

"Поне на седемдесет години е!" – помисли си Джем. Независимо от това египетският султан изглеждаше силен и жизнен. Целият бе в позлата и скъпоценности. Огромният му тюрбан бе обсипан с розови перли. Дрехите му бяха бели – както робата, така и шалварите. Нямаше съмнение, че одеждите му са изработени от най-фини материи, за да го предпазват от горещината. Дори украсената с елмази дръжка на кинжала, закачен на кръста му, бе бяла. Мустакът и гъстата му брада също бяха побелели. Иначе кожата на султана бе доста мургава. Смуглото му лице изпъкваше на фона на цялата белота около него и му придаваше вид на силен и корав мъж, въпреки възрастта. Черните му очи наблюдаваха внимателно хората пред него.

На краката си Каитбай носеше изключително изящни червени кожени еминии, извезани със златна сърма.

Египетският султан разтвори ръце, с което приканваше Джем да се хвърли в прегръдките му.

– Добре дошъл в двореца ми, османски сине! – произнесе той с усмивка на лице. Гласът му бе плътен и топъл.

Джем леко кимна с глава. И той разтвори ръце, без да помръдва от мястото си.

Султан Каитбай се поколеба за момент. Ясно беше показал, че очаква османецът да се приближи към него, но като видя, че Джем стои неподвижно, се видя принуден той да направи първата крачка.

– Надявам се да намериш сигурност и спокойствие във втората си родина, синко.

Джем се досети, че с обръщението "синко" Каитбай искаше да му напомни къде му е мястото. "И по възраст, и по власт съм по-голям от теб!" – казваше египетският владетел. Османецът се престори, че не разбира посланието на домакина си.

– Уверен съм, че се намираме сред приятели, султане!

Каитбай погледна с любопитство Джем. Бяха му казали: "Като дете е. Още е млад и наивен!" Да, наистина беше млад, но не и наивен. Държеше се достойно и по никакъв начин не бе склонен да признае превъзходството на египетския владетел.

– Тук си сред истински приятели, султан Джем – каза Каитбай и постави ръка върху рамото на госта си.

Османецът направи същия жест. Погледнаха се в очите с премерени усмивки. После се прегърнаха за миг и се пуснаха.

Взаимно се признаха за равни.

Султан Каитбай по никакъв начин не показа да е обиден от подценяването на мощта му. Той бе владетелят, при когото мамелюшката държава бе постигнала най-голям разцвет и могъщество. Добре осъзнаваше, че понякога се налага да правиш жертви за доброто на страната.

Докато траеше здрависването между двамата султани, везирът продължаваше да седи, коленичил на земята. Каитбай докосна леко с върха на обувката си ръката му.

Везирът вдигна глава. Поклони се три пъти, както беше застанал на колене. Каитбай размаха ръка, сякаш да пропъди досадна муха.

– Оставете ме насаме с брат ми.

Докато мъжът се оттегляше заднишком, египетският владетел се обърна към Джем с приветлив глас:

– Ела, султане, да хапнем, да пийнем и да поговорим. Имате много да ми разказвате.

Тръгнаха рамо до рамо към двата черни исполина с ветрилата. Когато Джем чу звука на затварящата се зад него врата, си каза: "Затворническата порта хлопна зад мен".

– Благодаря ви за гостоприемството, султан Каитбай.

– Ти не си гост, синко – засмя се египетският владетел. – Мамелюшките земи са твое отечество. Моят дом е и твой.

Думите му звучаха искрено. Джем обаче не беше сигурен, че сърцето на домакина му наистина е толкова благородно.

– Смятам османците за братя – продължи Каитбай. – Тук празнуваме всяка османска победа. Изпращах поздравления на Мехмед Завоевателя при всеки негов боен успех.

Двамата мъже седнаха почти едновременно на дебелите дюшеци. Веднага се появи един слуга, който им поднесе разхладително питие в стъклени чаши.

– Ако трябва да съм честен – подхвърли Каитбай небрежно, – с тези грижи, които постоянно ми създават Дулкадироглу и Рамазаноглу Султанът прекъсна изречението си, за да отпие. В същото време гледаше изпитателно Джем и се опитваше да установи дали гостът е разбрал намека му – османците постоянно подстрекаваха владетелите на двата бейлика срещу Египет и Каитбай бе силно подразнен от този факт. Джем се стараеше да прикрива емоциите си. Клатеше разбиращо глава с лека усмивка на лицето.

"Гледай ти, хлапето се опитва да ме заблуди!" – проблясна едно пламъче в очите на мамелюшкия султан. Този миг невнимание помогна на Джем да се досети какви мисли минават през главата на събеседника му. Каитбай разбра това. Докато отпиваше от питието, си помисли: "Хитър е османецът, всичко разбира!". Внезапно у египетския султан пропълзя съмнение: "Дали се досеща за истинските ми намерения?".

Каитбай се усмихна, когато усети, че Джем внимателно го наблюдава. "Надали – успокои се египтянинът. – Аз самият не съм съвсем сигурен какво точно ще правя с него.

– Ех – въздъхна изведнъж той, – дори и в най-доброто семейство между членовете му понякога възникват разногласия, нали така, синко?

Джем бе възхитен от майсторството, с което Каитбай смени темата и насочи разговора към спора му с Баязид за османския престол.

– Така е! – отвърна Джем. – Виждам, че вече всичко знаеш. Няма защо да губим време да ти разказвам.

Лицето на мамелюка доби сериозен вид.

– Знам, знам. Бъди сигурен, че тези, които са проявили немарливост, ще бъдат наказани.

– Каква немарливост? – Джем не успя да прикрие учудването си.

Каитбай разтърси глава. Очите му гледаха гневно.

– Говоря за змийската глава Джем започна да се изнервя. "Змийската глава ли? Къде пък за нея се сети? Този човек постоянно променя темата!" – ядовито си помисли той. От изумление дори спря да слуша събеседника си. Когато отново бе в състояние да възприема, до ухото му долетяха думите:

– …работа е на някой шпионин.

– На шпионин ли?

– А на кого другиго? Все още не е ясно кой е приятел и кой враг. Отрязаната змийска глава не е подхвърлена случайно пред шатрата ви.

Джем поклати глава:

– Не виждам кой може да го е сторил?

Каитбай започна да размишлява на висок глас:

– Защо е била там тази глава? Може би шпионинът е искал да бъде намерена точно там? А къде е тялото на кобрата? Няма го. Защо?

И Джем намираше всички тези обстоятелства за смущаващи, но нямаше отговори на въпросите.

Египетският султан наблюдаваше госта си, докато късаше зърна от гроздето, сервирано в златна чиния. Надяваше се да прочете нещо в очите на Джем.

– Този, който го е сторил, има железни нерви.

Каитбай поднесе към устата си още няколко гроздови зърна.

– Вземай си и ти! – подкани той Джем. – Носят ми го от Александрия.

Джем най-после разбра, че трябва много да внимава с този човек. Той скачаше от тема на тема не от старческа разсеяност, а защото искаше да обърка събеседника си.

Каитбай поднесе чинията към Джем. На лицето му грееше хитра усмивка.

– Как мислиш, дали османецът е замесен?

– Кой османец?

Мамелюкът плесна с ръце.