Феримах си припомни ведрата усмивка на Папак. У нея се пробуди малкото момиченце, което весело тичаше сред зелените степи. Тя гонеше беловласия мъж с диви викове, а той се заливаше от смях. Почувства отново тогавашното си щастие. Зарадва се, че дори да умре, ще си отиде от живота, възкресила този хубав спомен.

"Папак! – мислеше си Феримах. – Жив ли си? Или вече си на оня свят? Аз… може би скоро ще умра. Но ще направя онова, на което си ме учил!"

Слугинята скочи бърза като светкавица и застана очи в очи с кобрата.

Змията бе дълга поне метър. Стоеше изправена на опашката си. Жълтите ѝ безмилостни очи горяха като огнени пламъци. Отвори уста. Показа раздвоения си език, който излъчваше отвратителна смрад. Отровните ѝ зъби проблясваха като ками.

Змията се спусна напред.

Момичето се хвърли срещу нея с малкия си закривен кинжал.




Феримах скочи като котка върху постелката си. Цялата трепереше. Изчака да се успокои. И без да проверява, беше убедена, че е убила кобрата. Излезе от палатката, за да подиша свеж въздух. След малко се прибра и се приведе над змията. Кинжалът стърчеше забит във врата ѝ, точно на мястото, на което ѝ бе показвал Папак. Бузите на влечугото бяха набъбнали от отровата, която щеше да изхвърли. Така грозната глава приличаше на прилеп с разперени крила. Феримах застина за миг, загледана в кобрата. Змията бе дълга над метър и половина.

Момичето дръпна лекичко края на опашката ѝ. Тялото на кобрата лежеше безжизнено.

"Време е да довърша работата си" – каза си Феримах. Измъкна внимателно кинжала. Сряза месото по врата на змията, а после с две ръце прекърши вратното сухожилие. Хвърли главата на пясъка.

После намери торбата, от която бе изпълзяла кобрата. Постави главата на влечугото вътре. Направи дупка в пясъка и зарови останалата част от тялото.

Изправи се. С опакото на дланта си избърса потта от челото си. Взе торбата.

– Сега да те върна на господарката ти – просъска тихичко Феримах. – Сигурна съм, че ѝ липсваш.

Излезле от палатката. Всички вече спяха, с изключение на няколко стражи. Слугинята внимателно се промъкна между шатрите. Заобиколи покоите на Джем. Хвърли торбата до входа, на лесно забележимо място, а после бързо се отдалечи.

Най-после можеше да заспи.




Събуди се от силен писък.

Веднага разпозна гласа на Нада.

Хвърли поглед към мястото, на което бе заровила тялото на кобрата, и се усмихна.

– Не се тревожи. Твоята господарка намери главата ти.

Излезе от палатката. Както и предполагаше, навън бе доста оживено. Всички викаха и се суетяха.

– Случило ли се е нещо? – попита Феримах с престорена загриженост един от тичащите войници.

– Жената на султана намерила торба пред шатрата им.

– И затова ли е цялата тази олелия?

Войникът я изгледа многозначително.

– В торбата имало огромна глава на кобра!

– О, господи! – извика ужасено Феримах. – Кой ли е направил тази страхотия?

Слугинята си проби път между войниците. Джем изглеждаше силно притеснен. Разговаряше оживено с околните. Няколко придворни дами се опитваха да вдигнат Нада от земята. "Е, какво толкова страшно се е случило? – помисли си с насмешка Феримах. – Та това е само главата на една мъртва кобра!"

Лицето на Нада бе прежълтяло, досущ като цвета на змийска отрова. Погледите на Феримах и сръбкинята се срещнаха. Слугинята се усмихна.

Всички бяха разтревожени. Така и не успяха да установят кой е хвърлил отрязаната змийска глава пред шатрата на султана. Никой нямаше никакви предположения.

Притесненият Джем даде заповед да тръгват час по-скоро. Не знаеше какво да си мисли. През целия път случката с кобрата не излизаше от ума му. Какво ли можеше да означава отрязаната глава на влечугото? Защо я бяха подхвърлили близо до неговата палатка? И кой бе сторил това? Дали бе някой от неговите хора? Или пък бе дело на мамелюшките войници? Дали бе случайност или нарочно послание?

"Съдбата ми ще се реши в Кайро" – размишляваше той.


36


Кайро Август 1481 г.

В столицата на мамелюците цареше тишина. Улиците бяха безлюдни.

Водачът на процесията ускори темпото. Войниците и останалите пътници го последваха.

Неочаквано от минаретата долетя призив за заупокойна молитва.

Османците се смутиха. Джем спря коня си. Личеше си, че е притеснен. Обърна се и погледна към хората си. И те не знаеха как да реагират.

Какво ли означаваше това?

Заупокойна молитва се четеше единствено в петък преди основната служба или когато някой почине. Днес не бе петък. А и вече се смрачаваше.

Дали тук обичаите бяха други?

Или може би това бе поредното скрито послание на Каитбай?

Вероятно египетският владетел бе решил да не показва еднозначно отношение към Джем.

След разкошното посрещане на границата в столицата ги очакваха безлюдни улици. Сякаш трябваше да преминат тайно през града. Къде ли бяха хората? Нима не бяха любопитни да видят един османски владетел?

Пък и тази молитва по никое време!

Джем, който и бездруго бе изнервен след случката с кобрата, бе на път съвсем да изгуби присъствие на духа. Обърна се към главния везир, който яздеше до него.

– Да не би някой да е починал?

– Вероятно – опита се да се усмихне мъжът. – В града върлува болест. Някои от болните умират. Наистина е неприятно, че се случи Кайро да ви посрещне със заупокойна молитва.

Думите на везира не прозвучаха убедително.

– Болестта сериозна ли е? Да не би да има епидемия? Да не е черната

– Не, не! Не е черната смърт. Голямата горещина отравя водата. Болестта покосява онези, които пият застояла вода. – Мъжът се обърна към Джем. – Не се тревожете! В двореца ще бъдете в безопасност.

"Дали? – помисли си Джем. – Доколко може да е в безопасност човек далеч от родната си страна?"

– Продължаваме! – извика главният везир към водача на процесията.

Продължиха, като се движеха чевръсто.

Скоро излязоха от града.

След малко везирът се обади:

– А ето го и извора на живот за мамелюшката държава. Нил.

До този момент не бяха видели реката заради високите скали, покрай които минаваха. Тя се виеше от лявата им страна.

– Докато съществува Нил, ще съществува и Египет – продължи мъжът. – Реката е като жена. Носи живот, но е ревнива и капризна. Понякога полудява и прелива. Причинява смърт и глад. Но както в живота не може без жени, така и Египет не може без Нил.

Джем се преструваше, че слуша внимателно думите на везира, но погледът му бе привлечен от сградата, разположена върху хълма над реката. Събеседникът му разбра накъде гледа османецът.

– А това е сърцето на мамелюшките владения. Дворецът на султана на султаните Каитбай.

Цялата процесия спря. Дворецът, изграден от варовик и кирпич, се издигаше под хладните сенки на палми, фурми и смокини. Четиринадесет колони от шарен мрамор опасваха сградата и поддържаха фронтоните на високия покрив. Те бяха толкова дебели, че сигурно трима души трудно можеха да ги обхванат. Капителите им бяха изваяни във формата на венец от смокинови листа. Между колоните стояха стражи – някои държаха пики, а други – лъкове. Техните униформи бяха различни от тези на войниците, които съпровождаха Джем. Бяха облечени изцяло в черно, с изключение на червените им пояси.

Двете централни колони, които поддържаха парадния фронтон, бяха още по-големи и впечатляващи. До всяка от колоните се бяха подредили по петима стражи, а сред тях се разхождаха два мъжки лъва. Страховитите животни накараха османците да притаят дъх.

Джем бе слушал много за мощта на тези хищници, но за първи път ги виждаше на живо. Разкошните им гриви предизвикваха страхопочитание. За щастие лъвовете бяха завързани със здрави синджири за колоните.

Входът на двореца очевидно бе между двете дебели колони, защото мраморната стъпаловидна алея, която тръгваше от брега на Нил и се изкачваше плавно нагоре, свършваше между тях. От двете страни на алеята бяха разположени каменни статуи на лъвове.

Слуги и коняри заприиждаха към процесията. Джем скочи от коня. Прислужниците помогнаха на Нада и Чичек хатун да слязат от каретите. Нада прошепна нещо на Чичек, докато оправяше покривалото на главата си. Джем не чу какво казва тя, но бе почти сигурен, че сръбкинята е изтъкнала колко този разкошен дворец подхожда на нейния мъж – султана. Османският принц съзнаваше, че жена му всъщност смята палата подходящ за себе си.

Джем потърси с очи Феримах. Тя бе сред ездачите, които тъкмо бяха слезли от конете. Момичето наблюдаваше двореца с ръце на кръста. В очите ѝ грееше особена светлина, но тя не изглеждаше много впечатлена от разкоша на султанския дворец. По-скоро поведението ѝ напомняше на човек, който вижда нещо познато.

Внезапно се разнесе шум от маршови стъпки. Сред дърветата се зададоха строени в редица войници, облечени в червени роби и въоръжени с копия. Предвождаше ги мъж, който държеше гол меч. Всеки втори войник в редицата удряше силно с копието и десния си крак по земята, като по този начин поддържаше ритъма на движение.

Джем бе завладян от безпокойство. Страхуваше се. Сякаш войниците идваха да отведат него. Знаеше, че никога вече нямаше да се отърве от това натрапчиво усещане. Нима можеше да стори нещо, ако бяха решили да го оковат и хвърлят в тъмница? Намираше се в чужда държава. Приятелското посрещане не бе в състояние да го убеди в добрите намерения на домакините. Той бе заточен далеч от родината си.