Очакваше го заточение.

Сам се обрече на изгнание, като побягна от войската на Баязид.

Внезапно Джем се досети защо Гедик Ахмед паша го преследва. Пашата въобще нямаше намерение да го залавя. Целта му бе да го прогони от Османската империя. Лека-полека, стъпка по стъпка, везирът го принуждаваше да бяга.

Ако Гедик искаше, досега все щеше да го настигне и нападне. Дори нямаше нужда да го залавя и да го води в престолния град. Всичко можеше да приключи с една стрела. Джем се изпълни с мрачна благодарност. Това бе един вид подарък от стария боен другар на баща му. Той бе пощадил живота му, а вероятно му даваше възможност отново да се бори за престола.

Принцът въздъхна тихо.

– Дали ще видя отново бащините си земи някога? – прошепна той.

– Господарю!

Джем се сепна от предупредителното прошепване на Феримах. Незабелязано изтри сълзите от очите си.

– Спокойно! Никой не забеляза – тихо каза момичето.

Джем се обърна. Погледна към земите, които останаха зад граничните камъни.

– Дали ще се върна тук някога?

– Със сигурност ще се върнете!

– Когато стана лавина?

– Тогава.

"Добре че е това момиче!" – помисли си Джем – може би за стотен път през този ден. Коя бе тя? Откъде идваше? Не беше сигурен. Всеки път, когато принцът се опитваше да научи нещо повече за произхода ѝ, Феримах отбягваше въпросите му:

– Коя да съм? Най-обикновена слугиня.

Джем усещаше, че тя не му казва истината. Феримах криеше неразгадаема тайна.

Тя беше едновременно придворна дама, вярна слугиня, другар, мъдър учител. И скъп приятел, в чиито черни очи понякога Джем намираше тайно убежище.

А може би бе любима, за която Джем не смееше да признае дори пред себе си.

"Сигурно греша – казваше си принцът. – Толкова съм самотен, че възприемам привързаността ми към нея за любов."

Джем не се бе влюбвал в момиче след кончината на Дилрюба. Бе дал клетва да не се влюбва. Но ето че Феримах бе успяла да вземе късче от разбитото му и покрусено сърце.


35


Владенията на мамелюците Юли 1481 г.

Джем не се застоя в бейлика[32] на Рамазаноглу.

Беят прояви гостоприемство, но не скри, че не желае да разваля отношенията си с османския владетел в Истанбул.

Гедик Ахмед паша спря на границата, но изпрати вест, че ще държи под око граничната межда. Пашата остави войската да лагерува. Вероятно се съмняваше, че Джем може да се върне обратно. Или пък се надяваше, че Рамазаноглу ще реши да предаде принца.

След двудневна почивка, за да се отмори Нада и да се съвземат войниците, Джем и приближените му продължиха към владенията на мамелюците. Три дни по-късно прекосиха границата. Само час след като бяха навлезли в мамелюшките земи, се натъкнаха на голяма изненада. Султан Каитбай бе изпратил главния си везир и дворцови слуги да посрещнат Джем и да го съпроводят до Кайро. По този начин показваше едновременно могъществото си и важността, която отдаваше на османския принц. Мамелюшките войници изглеждаха ослепително с жълточерните си униформи, червените кърпи, привързани над острите шлемове, и издължените си щитове.

Бяха разпънали разкошна шатра за Джем и палатки за приближените му. Отношението на слугите, ястията и питиетата бяха като за най-висша особа. Цялото това изобилие бе на разположение на принца, изменил на Османската империя, която бе най-големият враг на египетското султанство. Мамелюшкият везир се обръщаше към Джем със "султане". Посланието на Каитбай бе ясно. Египетският владетел считаше Джем не за принц, а за султан, но не го изричаше сам, а бе разпоредил това на подчинените си.

– Владетелят на тези земи, великият Каитбай, ви поздравява – каза везирът.

Тези думи също носеха послание: "Моят ранг е по-висок от този на османския султан" – искаше да каже Каитбай. Висшият египетски сановник следеше внимателно реакцията на Джем. Искаше да бъде сигурен, че османецът е изтълкувал правилно думите му.

Джем даде да се разбере, че е наясно с посланието на събеседника си.

– Нашият повелител, великият Каитбай, ви приканва да се чувствате като у дома си – продължи везирът. – Иска да знаете, че сте на сигурно място, сред приятели. Всички тук сме на ваше разпореждане. Ако кажете, тръгваме, ако пожелаете – почиваме.

– Почиваме! – заяви Джем.

Принцът даде знак за тръгване след тридневен престой. Поеха към Кайро под звуците на зурни и тъпани.

Яркото слънце ги изгаряше като жарава. Дори повеите на ветрилата, които двама конници постоянно размахваха около Джем, не смогваха да намалят августовската жега.

"Значи това била пустинята" – мислеше си османският принц.

През първата вечер, в която спряха за почивка на път за Кайро, Феримах подготви разхладително питие и тъкмо го поднасяше на Джем, когато той ѝ се усмихна:

– Съвсем загубих надежда, че снежинката може да стане на лавина.

– Защо, господарю?

– В тази жега снегът се топи.

Двамата се разсмяха. След страховете, напрежението и умората от последните дни това бе първата вечер, през която се почувстваха спокойни и доколкото може – в добро настроение.

Внезапно Феримах усети нечий поглед върху себе си.

Обърна глава към спалното отделение в шатрата на Джем. Зад тюлената преграда имаше някой. Феримах разпозна силуета.

Нада тайно наблюдаваше зад завесата.

Слугинята почувства хладния ѝ взор и потръпна от студ.




Феримах отиде при палатката си, но не легна да спи веднага. През нощта в пустинята ставаше леденостудено. Въпреки това тя се отпусна на земята и впери поглед в трепкащите сред черното небе звезди. Стори ѝ се, че отново чува гласа на майка си:

– Всеки човек има своя звезда, момичето ми.

Коя ли бе нейната?

Онази там или някоя, която въобще не се вижда от Земята?

Феримах усети, че нощният студ започва да я пронизва. Очите ѝ се затваряха. Клепачите ѝ натежаха. Слугинята влезе в палатката. Изтегна се на постелката си и затвори очи.

Кошмарът веднага я връхлетя. Планината гореше. Планината пукаше и трещеше. Планината се свличаше. По склоновете ѝ като порой се изливаше многохилядна тълпа. Впрегнати в колесници и каруци коне с изранени тела препускаха бясно. Търкаляха се по стръмнината – някои, защото краката им се подгъваха, други – защото рухваха мъртви. Прииждащите зад тях стотици коне се препъваха в предните и също падаха. Сините знамена горяха. Войниците от бойните колесници бяха възседнали конете. Колесниците се преобръщаха, откопчаните хамути политаха във въздуха. Животните отчаяно се мятаха наляво-надясно. Блъскаха колесниците в скалите и се мъчеха да се освободят от тях. Търкаляха се колела. Едно от тях разби главата на войник, който смяташе, че е намерил спасение зад ръба на голяма скала.

Стотици пламнали като факли хора и коне бягаха от планината. Двойно повече товарни коли също бяха обхванати от пламъци.

Истина беше. Планината гореше.

Планината бучеше.

Планината трещеше.

Планината трепереше.

Огънят унищожаваше всичко, което се изпречваше на пътя му.

А Феримах стоеше в подножието на планината, точно на пътя на огъня. Пламъците заплашваха да я погълнат.

Воплите и стенанията бяха оглушителни.

Внезапно Феримах долови скрито потрепване.

Съвсем тихо шумолене, което не идваше от кошмара. Сякаш човек пълзи на колене и влачи след себе си торба или малък сандък. После се разнесе един малко по-различен звук. Звук, който те кара да настръхнеш.

Феримах усети студен повей. Дали само ѝ се струваше, или някой наистина бе открехнал палатката ѝ, за да пъхне нещо вътре?

За момент настъпи пълна тишина. Момичето долови припълзяване по пясъка. Студеният повей изчезна и се чу шум, който подсказваше, че пълзящият се отдалечава. Този път не влачеше нищо. Къде ли бе оставил товара си?

Феримах отвори очи. Изби я гореща пот. Осъзна напълно какво се бе случило. Някой бе пъхнал нещо в палатката ѝ.

Цялата настръхна.

Вече не бе сама. Веднага се досети кой е дошъл да я навести.

Смъртта!

Феримах долови раздвижване в платнената торба, подхвърлена в ъгъла на палатката.

Слугинята разбра, че няма друго спасение, освен да действа първа. Мушна ръка във вътрешния джоб на шалварите си. Пръстите ѝ се плъзнаха внимателно по стоманеното острие и сграбчиха дръжката на кинжала, който криеше толкова много години.

Дали щеше да има време да го извади?

Дори да лежеше неподвижно като мъртвец, шансът ѝ за оцеляване не бе голям. Феримах знаеше как действат тези убийци. Първо намират жертвата. Надушват я. Следят за най-дребното потрепване. Щом жертвата помръдне, те действат светкавично.

Слугинята долови тихо плъзгане по пясъка. Чу звука от съприкосновението на люспите с песъчинките.

"Приближава!" – помисли си тя.

Ускореният ѝ пулс можеше да издаде намеренията ѝ.

Внезапно шумоленето по пясъка спря. Змията бе спряла, за да се ослуша или Изведнъж в съзнанието на Феримах изникна лицето на един отдавна забравен човек. "Ако тя се свие на кравай, и ти се свий, Перишер!" – учеше я той.

Перишер ли?

Перишер!

Перишер!

Цялата пламна. Бяха минали толкова много години, откакто бе чула тези думи. "Папак! – помисли си Феримах. – Скъпи Папак!"

Папак винаги се шегуваше с разминаването между името му и външния му вид. Макар името му да означаваше "младокът", той бе побелял в ранните години на живота си.