Кипеше усилена подготовка. Феримах също нямаше време да обръща внимание на Нада. Отнякъде вече се чуваха ударите на бойните тъпани.

Дум!

Дум! Дум!

Дум! Дум! Дум!

"Джем! – простена Феримах. – Къде ли е той?"

Ето го там! Оседлаваше коня си. Феримах веднага хукна към стълбата, която слизаше към двора. В края на стълбата стояха поне десетима стражари. Защо се бяха разположили точно там?

Феримах не разбра веднага. Стресна се, когато осъзна, че вместо да се отдръпнат, за да ѝ сторят път, те ѝ препречиха пътя, като кръстосаха пиките си. О, боже! Нима Огнения принц бе решил този път да воюва без нея?

Докато момичето се опитваше да си пробие път през стражарите, Джем вече бе на седлото.

Феримах изкрещя с все сила:

– Не ме оставяй тук!

Съжаляваше, че не извика "Не тръгвай!", за да спре Джем.

Но вече нямаше как да бъде спряна войната между двамата братя. Нямаше кой да го стори.

Феримах бе сама. Трябваше да изкрещи с пълно гърло:

– Не отивай! Планината ще се ядоса!

Но тя замълча. Помисли, че Джем отново ще се разсмее. Не събра смелост да изрече:

– Не отивай, султане! Планината ще рукне! Но щом си тръгнал, вземи и мен. Ако ще умираме, да умрем заедно, ако останем тук, да останем заедно!

Остави го да тръгне.

Феримах бе погазила още една от клетвите си.

Затова сега се страхуваше. Трепереше. В нея бушуваше истинска буря.

"О, Аллах! – питаше тя. – Защо причиняваш на рабинята си същата болка за втори път? Какъв грях съм сторила?"

Внезапно се стресна, че се опълчва на Аллах с въпросите си. "Прости ми! – прошепна едва чуто тя. – Моля те, нека този път завършекът бъде различен. Моля те!"

Огледа се наоколо с надеждата да се разсее от черните си мисли.

Не ѝ помогна!

Точно обратното – сърцето ѝ започна да бие лудо.

Докато Огнения принц водеше битка, тя тук се боеше, че планината отново ще се срине.

А ако наистина се срине?

А ако отново избухне в пламъци?

А ако отново започне да трещи?

А ако бедствието отново я застигне като тъмен облак?

Не, този път не може да чака. Трябва да се спусне и да грабне Огнения принц. Няма да допусне планината да го премаже.

– Господарке Чичек! – прошепна Феримах.

– Какво! – стресна се Чичек, като внезапно пробудена от дълбок унес.

– Може ли да ви попитам нещо?

Нада изгледа Феримах накриво. Чичек хатун протегна ръка.

– Ела! Кажи, случило ли се е нещо?

Момичето припълзя на колене и приседна до дивана. Чичек я гледаше отгоре.

– По-добре да не чакаме.

– Да не чакаме? А какво друго можем да направим, момичето ми?

Феримах се приближи още малко. Без да усети, Чичек хатун се наведе.

Нада, която наблюдаваше тази сцена, внезапно извика:

– Само това не! Не слушайте глупостите на тази слугиня, майко!

Чичек хатун и Феримах бяха вперили погледи една в друга. Очите на момичето горяха.

– Ако планината рукне ли? Полудя ли, момиче? Нима планината тече?

– Тече!

– Луда е! – спусна се Нада към тях. – Съвсем луда! Трябва да я държат вързана на синджир.

Феримах не ѝ обърна внимание. Гледаше настойчиво майката на Джем, без да мига, защото Чичек хатун вземаше решенията в отсъствието на Джем.

– Погледни ме! – изкрещя Нада и бутна Феримах.

Момичето загуби равновесие и политна, но в последния момент се хвана за канапето.

Нада плесна с ръце.

– Бързо изхвърлете тази слугиня! – разпореди тя. – Ще се разправям с нея после. Когато султанът се завърне с победа

– Няма победа – промълви Феримах с разтреперан глас. – Този път няма да има победа. Планината ще се срине.

– Какви ги говориш, момиче… Гледай я ти, усойницата! Султанът ще победи. Когато се върне, ще го накарам да те изхвърли. Но преди това ще ти отрежат езика.

Когато забеляза, че придворните дами на Чичек хатун гледат с широко отворени очи, без да предприемат каквото и да било, Нада тропна с крак:

– Не ме ли чухте? Веднага изхвърлете тази слугиня навън! Тази безсрамница!

Едно-две от момичетата се изправиха и тръгнаха към Феримах, но Чичек хатун им направи знак да спрат.

Нада обаче нямаше намерение да се откаже.

– Слушайте ѝ глупостите! Планината щяла да потече! – замълча за момент, но после добави подигравателно: – Ами да, разбира се! Но не планината. Войската на моя султан ще потече към столицата, когато той победи Баязид.

Феримах не погледна към Нада нито за миг. Не откъсваше очи от Чичек хатун.

– Трябва да сме предпазливи. Да го убедим да се спасява. Трябва да бягаме.

– Да бягаме? – Погледът на Чичек помръкна.

Нада се разгневи още повече.

– Не я слушайте, майко! Тази… шпионка. Предателка! Тя служи на Баязид. Първо подбуждаше султана да се обяви за падишах, а сега смята, че тронът трябва да остане за Баязид.

– Нада! – сряза я ясно и отсечено Чичек.

Зачервеното лице на Нада изведнъж пребледня. Никой не я наричаше Надиде султан, въпреки че тя постоянно настояваше за това. Чичек хатун се отнасяше към нея както преди.

Майката на Джем изгледа Нада строго.

– Може би е права. Трябва да сме подготвени.

– Проклета кучка! – хвърли се сръбкинята към Феримах.

Чичек хатун ѝ препречи пътя.

– Не ми минават тези номера! – крещеше Нада, докато размахваше безпомощно ръце. – Майко, не я слушайте! Султанът… бащата на сина ми… султан Джем… Той е падишахът. Няма да остави трона и да побегне. А тази… тази Сръбкинята заекваше от яд и не можа да довърши изречението си. Закри лицето си с ръце и избухна в сълзи.

– Майко, майко… – зарида тя. – Не позволявайте това да се случи! Моят падишах няма да избяга.

Чичек хатун прегърна Нада, за да я успокои, но в същото време отправи поглед към Феримах.

– Лесно е да се каже, но е трудно да се направи. В джамията отслужиха специална служба в чест на сина ми. Той раздаде монети на бедните. Знаеш ли какво означава това? От принц Джем той стана султан Джем. Хиляди хора му се поклониха и го признаха за свой владетел. Какъв падишах ще бъде онзи, който само след двайсетдневно властване зареже трона и короната и побегне?

– Точно така – промълви Феримах от ъгъла, в който се бе свила. – И аз това казвам. Именно защото е падишах, трябва да бяга. Ако не избяга, ще го убият. А какъв падишах може да бъде един мъртвец? Но ако избяга, може да настоява за правата си от друго място. Да се подготви по-добре. Да събере по-голяма войска. И тогава може да каже – правото и законът са с мен, аз съм падишахът.

Момичето можеше да говори още, но внезапно се изправи върху коленете си и наостри уши. Стана и дотича до прозореца. Отвори го. Внимателно се ослуша. Обърна се към двете жени, които я гледаха учудено.

– Чувате ли?

Чичек хатун поклати глава. Не чуваше нищо.

– О, Аллах! – промълви Феримах. – Планината потече!


33


Полето край Йенишехир 21 юни 1481 г.

Джем не можеше да повярва на очите си. Планината потече като порой.

В този миг си припомни думите на Феримах: "Когато планината потече, не се изпречвай на пътя ѝ".

Тогава се бе присмял на момичето: "Планините не текат!".

Но ето че тази потече.

"Ако планината простене, ако се разтрепери – бе казала тя, – бягай, без да се маеш, султане!"

"Стига глупости!" – помисли си Джем.

Но ето че планината стенеше и трепереше.

Когато преди час достигнаха тесния проход между високите отвесни скали, Иваз ага и Емир Джанполат спряха.

– Какво става? Видяхте ли нещо?

Двамата мъже оглеждаха тревожно стръмните скали.

– Не ми харесват тези склонове – промълви тихо Иваз. – Ако минем през прохода, можем да попаднем в клопка.

– Каква клопка?

– Боя се, че Гедик паша може да е укрил войниците си по стръмните склонове. Ще изчакат да навлезем в прохода и ще ни ударят.

– По тези скали дива коза не може да пристъпи, какво остава за човек? Доколкото съм чувал, Гедик Ахмед паша обича откритите битки, за да може да разгърне двете крила на конницата като ветрило.

Тези думи обаче не успокоиха пълководците. Те засенчиха очите си с длан и продължиха да оглеждат скалите. Надяваха се да забележат някое блестящо на слънцето острие на меч или копие. Никъде обаче не се виждаха отблясъци. Дори по склоновете да се бяха скрили войници, техните оръжия не отразяваха слънчевата светлина.

– Хайде! – Джем се опита да успокои двамата командири. – да не губим време в съмнения. Гедик паша ни очаква на полето.

Щом даде знак с дясната си ръка, седемте хиляди войници зад гърба му започнаха да се престрояват в по-тесен боен ред, за да навлязат в пролома.

Джем тъкмо се канеше да сръчка коня си, когато Емир Джанполат хвана повода на Шимшек.

– По-добре да останете тук, султане.

– Ще предвождам войниците си, Джанполат!

От настойчивостта на Джем нямаше полза. И Иваз ага, и Емир Джанполат, както и останалите пълководци, бяха непреклонни.

– Владетелят трябва да изчака отзад. Аллах да ни е на помощ, ако ви се случи нещо. После как ще удържим войниците?

Споровете в този момент бяха безсмислени и опасни. "Може би са прави – помисли си Джем. – Предпазливостта не е излишна!"