Султанът стана. Усмихна се на леля си и каза:

– Можете да си починете тук няколко дни, преди да се върнете обратно.

Понечи да си тръгне, но Селджук султан му препречи пътя.

– Макар че се видяхме, все още не си чул онова, което имам да ти казвам. Не проливай братска кръв! Османската държава е голяма. Ти и Джем сте братя. Нямате по-близки роднини. Дори майките ви да са различни, и двамата сте потомци на султан Мехмед. Не опръсквайте земите, наследени от него, с кръв. Затова предлагам… – Селджук султан прочисти гърлото си. – Нека Румелия бъде за теб! Румелия да бъде за теб, но остави Анадола на Джем.

"Джем този път е съгласен да пусне половината от това, което е хванал!" – помисли си Баязид.

Приближи се усмихнат към Селджук султан. Хвана старицата за ръка. Взе сбръчканата, набраздена от вени длан в шепите си и я погали.

– Виж, лельо, знам, че пратениците нямат вина. Много те уважавам, тъй като си моята пралеля. Ето какъв е отговорът ми до брат ми.

Всички притаиха дъх. Селджук султан хвърли бърз поглед към майката на падишаха. "Ако слухът ми беше наред, със сигурност щях да чуя ударите на сърцето ти, Гюлбахар!" – помисли си тя, но собственото ѝ сърце биеше също толкова ускорено.

– Кажи на брат ми следното – изрече тържествено Баязид. – La rahime beyne'l-müluk!

Хала султан присви очи. Намръщи се.

– Какво означава това?

– Арабска поговорка. Много е подходяща за случая. Означава: Владетелите нямат роднини.

Старицата издърпа ръката си от шепата на Баязид.

– Значи племенникът ми е любител на поговорките. Аз също ги обичам. Да ти кажа и аз една. Каквото сам си направи човек, друг не може да му го направи.

Хала султан предполагаше, че думите ѝ ще ядосат падишаха. Той обаче се разсмя:

– Бог ми е свидетел, такъв пратеник като теб трябва да изпратя при неверниците. Казваш всичко точно на място. – После султанът стана сериозен. – Аллах пожела така, хала султан. И на мен не ми е приятно да се изправя срещу брат си. Не желая да воюваме. Уверен съм, че и той не иска… Но… пред това ни е изправила съдбата. Единият от нас ще падне. И не мисля, че това ще съм аз!

Баязид се обърна и тръгна към вратата. Гюлбахар се усмихна, доволна от отговора на сина си. Тръгна след него. Баязид спря на прага.

– Лельо – промълви той с приглушен глас, – предай на Джем следното: Нека се откаже от престола. Да не предявява повече претенции. Няма да прилагам братоубийствения закон. Нека живее спокойно, уверено и щастливо.


32


Дворецът в Бурса 20 юни 1481 г.

– Кого е изпратил брат ми този път? – извика гневно Джем.

Вестоносецът сведе глава. Можеше да се досети каква реакция ще предизвика името, което трябваше да съобщи.

– Казвай! Видял си, че полето на Йенишехир е почерняло от войници, а не можеш да ми кажеш кой ги предвожда!

Джем се замисли: "Да не би брат ми лично да е застанал начело на армията?".

Джем знаеше, че военните познания на брат му са недостатъчни. Вярно, той бе взел участие в битката при Отлук Бели, но надали бе възсядал коня си, за да се бие с враговете. Със сигурност пашите, които го бяха придружавали, бяха ръководили бойните действия, докато брат му ги бе наблюдавал от някой хълм.

Въпреки това Джем се притесняваше, че ако Баязид е оглавил армията, това може да се отрази на бойния дух на войниците му. "Тези, които преди двайсет дни напуснаха Аяс паша на бойното поле, сега може да изоставят мен, щом разберат, че самият Баязид ми е излязъл насреща. Щом са избягали вчера, защо да не избягат и днес?" – разсъждаваше той.

Подобни мисли можеха да го паникьосат.

Емир Джанполат, който се досети, че вестоносецът се бои да изрече името на военачалника, промълви вместо него:

– Гедик.

– Какво каза, Емир? Брат ми е изпратил срещу мен Гедик Ахмед паша?

Джанполат кимна утвърдително.

Опасността се оказа още по-голяма.

Гедик паша бе един от пълководците с най-добра репутация сред войниците. Беше си спечелил слава по време на битките на османската флота в Адриатическо море. Наричаха султан Мехмед Завоевателя на Константинопол, а Гедик паша вече бе известен като покорителя на Отранто.

Джем огледа разтревожените лица на мъжете, които се бяха събрали в стаята му. Направи усилие да се усмихне.

– Явно брат ми доста се е стреснал. Изпратил ми е истински завоевател!

Няколко души измърмориха по нещо, но никой не се разсмя.

Внезапно Джем си спомни какво съобщение му бе изпратил Баязид по хала султан: "Ако се откажеш от властта, няма защо да се страхуваш за главата си. Можеш да си живееш тихо и кротко". Думите му не бяха ли клетва, че ще забрави сблъсъка на полето край Бурса? Нима не бяха обещание, че няма да прилага братоубийствения закон и ще позволи на Джем да живее? Значи толкова държеше на думата си на падишах! Престъпи клетвата си.

Вече нямаше връщане назад. Стрелата бе изстреляна от лъка. Щеше да остане само един. Светът беше тесен за двама.

– Уважението ми към Гедик паша е безгранично – въздъхна Джем. – Не исках да вадя меча си срещу такъв велик завоевател. Но брат ми не ми оставя друг изход. Казах му да се откаже от престола – не ме послуша. Изпратих леля да му предложи да си поделим османските земи, без да проливаме братска кръв, а той ми отвърна: "Владетелите нямат роднини".

Джем замълча. Престори се на замислен. Всъщност не можеше да се концентрира. През главата му прехвърчаха хиляди мисли, но не можеше да задържи нито една от тях.

"Къде си, Руми? – попита мислено Джем. – Толкова се нуждая от теб в този момент. Заради страстта ми към властта рижият вълк се върна. Вече не мога да го контролирам. Подлудява ме. Помогни ми, Руми, помогни! Опъни лъка си като Кюл Тегин, като Текин Алп и Осман гази и ме научи как да постъпя. Убий вълка в мен, Руми!"

Дервишът обаче нямаше да се върне.

Рижият вълк се бе разлудял.

Нищо не можеше да го спре. Вече бе твърде късно.

Джем усещаше звяра във всяка фибра на тялото си. Във вените му вероятно течеше вълча кръв. "Щом е така – реши той, – нека мечът отсъди."

Джем изтри от съзнанието си призрака на Руми. Сега не беше време за равносметки. Моментът бе съдбовен. Погледна крадешком към мъжете, които очакваха заповедта му. Лицата им бяха напрегнати и тревожни.

Всички бяха наясно, че няма да е лесно да победят армия начело с Гедик Ахмед паша. Още повече, когато пашата предвождаше войска, петкратно по-голяма от тяхната.

В съзнанието на Джем отекна вълчи вой. Стана рязко.

– Щом владетелите нямат роднини, и аз прекъсвам всички роднински връзки!




Трите жени останаха заедно.

Чичек хатун се взираше през прозореца, скръстила нозе върху високото канапе, макар да нямаше нищо за гледане.

Не спираше да мисли за сина си.

Нада крачеше от единия край на стаята до другия с ръце на кръста. Беше напрегната, разтревожена и умислена.

И тя мислеше за бащата на сина си, за своя мъж, който от двадесет дни бе станал падишах.

В утробата ѝ растеше второ дете.

Нада сподели с Джем, че отново е бременна, в деня, в който той се обяви за падишах.

– Господарю, престолонаследникът скоро ще се сдобие с братче или сестриче.

В същия ден Огуз хан бе поел от Караман към Бурса. Него въобще не го бе грижа, че вече е султански наследник или че скоро ще става батко. Веднага щом пристигна, се откопчи от бавачките и започна да тича.

Феримах бе ядосана. Дъвчеше устните си от ярост.

Причината за гнева ѝ бе не толкова новата бременност на Нада, колкото постъпката на Огнения принц.

"По дяволите! – не спираше да си повтаря Феримах, като дори споменът за усмивката на Джем не успяваше да потуши яростта ѝ. – Как можа да ми причини това? Бях дала клетва, че няма да оставя любимия си да воюва сам. И ето че за втори път в живота си съм принудена да наруша обета си."

Пред очите на момичето отново и отново изникваше случката на двора преди няколко часа.

Спомняше си как още щом чу виковете, разбра, че Джем съвсем е полудял. А си мислеше, че този път най-после ще се спре. Ще приеме условията на Баязид и няма да се изправя срещу толкова голяма войска.

"Тронът е за теб, но животът си е мой!" – трябваше да каже Джем.

Той обаче послуша рижия вълк. Реши да воюва с брат си.

Щом чу решението на господаря си, Феримах веднага скочи на крака. Започна да търси синьо-белия си тюлен шал, сякаш нямаше по-спешна работа. В бързината не успя да го открие.

Когато най-после изхвръкна навън, там цареше извънредно оживление. Конете цвилеха и подскачаха, войниците тичаха, командирите раздаваха заповеди:

– Конниците да се разделят на две крила!

– Оръдията на едно място!

– Срелците, къде са стрелците?

Чичек хатун наблюдаваше суетнята, подпряна на парапета на чардака. Цялата трепереше. Устните ѝ нервно помръдваха. Отправяше молитви.

Нада стоеше до нея. Отново бе сплела русата си коса на две плитки, които бе увила около главата си. "Колко ѝ отива! – помисли си Феримах. – Ала сега ли е времето да показва женствеността и чувствеността си!"

Сръбкинята крещеше с пълно гърло:

– Султане, дай му да разбере! Смажи го! Престолът се полага на теб! Ти си падишахът. да живее султан Джем!

Никой обаче не бе в настроение да слуша или да подеме тези викове.