На Гюлбахар ѝ идваше да изругае, но все пак се усмихна.

– Не се притеснявам, лельо. Права си. Синът ми е падишах. А аз вече съм валиде султан. Гюлбахар валиде султан Старицата се изкиска. Досети се защо Гюлбахар ѝ напомня, че е валиде султан. Искаше да я сплаши: "Внимавай как ми говориш, бабке! Аз не съм коя да е!".

– Е? – промълви хала султан. – Какво прави Негово Величество падишахът?

Гюлбахар се престори, че не забеляза иронията в гласа на възрастната жена. Реши, че е по-добре да прояви търпение.

– Баязид беше много зает покрай церемонията за обявяването му за падишах. А го чакат и толкова държавни дела. Съвещания, срещи, решения… Има много грижи, знаеш.

– Е? Какво означава това?

– Означава, че много ще се радва да види старата си леля, но няма да стане веднага, още днес.

– А утре?

– Именно за това одеве рекох, че не знам какво да ти кажа.

– Така, така… А ти не си ли му майка? Нали се биеш в гърдите, че вече си Гюлбахар валиде султан? Баязид ще послуша майка си.

Гюлбахар подскочи от мястото си от гняв и злоба.

– Не съм сигурна дали синът ми ще има време да се срещне дори с мен.

– Като не можеш да видиш сина си, говори с жена му!

– Ах, хала султан! Бива ли такова нещо?

– Щом не бива, намери начин да се срещнеш с него.

– Ами ако Негово Величество падишахът нареди да чакаш, какво да му кажа?

Хала султан спусна и другия си крак на земята. Изправи се с неочаквана пъргавина.

– Гюлбахар, кажи на сина си: "Дошла е да те види седемдесет и четири годишната Селджук султан – дъщеря на прадядо ти Мехмед Челеби, сестра на дядо ти султан Мурад, леля на баща ти Мехмед Завоевателя. Иска да ти каже няколко приказки". Да видим дали Баязид ще ме кара да чакам.

На Гюлбахар ѝ омръзна да прикрива нервността си.

– Онази жена ли те изпраща? – извика тя в лицето на старицата. – Ако си изпратена от така наречената Чичек хатун да пълниш с глупости главата на падишаха, не чакай помощ от мен. На която и врата да почукаш в този дворец, няма да ти отворят!

Селджук султан не се трогна от думите ѝ.

– Ти кажи на сина си, каквото ти рекох. Вратите остави на мен. Ще отворя, която поискам, Гюлбахар. Не бери грижа!




Баязид прекъсна майка си още по средата на изречението:

– Майко! Какъв смисъл има да карам леля да чака?

Гюлбахар смръщи вежди.

– Не казва защо е дошла. Едва ли е била толкова път, за да ти целуне краката и да те поздрави.

Падишахът се разсмя.

– Сама каза, че леля е на седемдесет и четири години. Какво значение има защо е дошла една старица?

Внезапно Баязид се замисли. Прокара дебелите си пръсти през кехлибарената броеница.

– Явно брат ми иска да ми каже нещо

– Ха! Какво толкова може да ти каже синът на онази сръбска развратница? И той иска да бъде падишах.

Баязид я изгледа сърдито.

– Извинете, султане – измърмори Гюлбахар. – Не можах да се сдържа. Като се сетя за онази никаквица, не знам какво приказвам. Всичко друго ми изхвърча от ума.

– Дори и покойният ми баща, нали, майко?

– Естествено, че падишахът не знае какво ми е причиняла. – Гюлбахар се взря в лицето на сина си, преизпълнена от обич. – Още докато беше съвсем малък, скъпи мой султане. Онази жена не миряса, докато не ме отдели от баща ти.

Баязид отегчено извърна глава. В Амасия беше слушал тази история поне хиляда пъти. Гюлбахар обвиняваше майката на Джем за раздялата си със султан Мехмед и дворцовия живот. Тя смяташе, че именно Чичек хатун я е изместила от мястото на фаворитка на падишаха. Всеки път, когато слушаше тази история, Баязид си казваше: "Дълбоко грешиш, майко, но как да ти го кажа?" Никога не се и опита да ѝ обясни, че така се случва в харема. Самата Чичек хатун бе принудена да напусне отделението за наложници на султана няколко месеца след като роди сина си, защото тогава сърцето на Мехмед Завоевателя бе пленено от друга хубавица – Ефлак. Майката на Баязид обаче не спираше да твърди: "Ако този сръбски бурен не беше поникнал между нас, Мехмед хан никога нямаше да се отдели от мен".

Гюлбахар все пак реши, че е по-добре да спазва официалния тон в разговора с падишаха, макар той да ѝ бе син.

– Ако питате мен, султане, само онази жена е способна да изпрати тук леля Селджук, въпреки напредналата ѝ възраст.

– Така ли мислиш?

Баязид се надяваше, че старицата е пратеник на брат му, защото за бъдещето на османската държава бе важно какво казва Джем, а не майка му.

Когато видя замисления поглед на сина си, Гюлбахар стана рязко. Подът се разлюля под краката ѝ.

– Онази жена няма срам! Кой знае какво ще поиска, за да се откаже от трона. Изглежда, мисли да се установи в Бурса за постоянно. Вече са довели и внука ѝ Огуз от Караман.

– Леля сама ли е дошла от Бурса до тук? – внезапно попита Баязид.

Гюлбахар много се учуди, че синът ѝ въобще не обръща внимание на думите ѝ, а я пита за съвсем други неща.

– Дошли са някакви хора с нея. Казаха ми имената им, но не ги познавам. Какво ме интересува? Разговарях с нея насаме.

"Значи е дошла от името на брат ми" – заключи Баязид. Нямаше съмнение. От всички Мехмедови синове Селджук султан обичаше най-много Джем. Когато бяха деца и играеха в градината, тя непрекъснато правеше забележки на Мустафа да пази тишина. Самият Баязид се боеше от леля си. Не смееше да шукне от страх да не попадне пред взора ѝ. Когато Джем вдигаше олелия в харема или градината, Селджук султан казваше само: "Гледай го този как здраво стиска, каквото е хванал!", и цялата се тресеше от смях.

"Този път обаче няма да можеш да стиснеш здраво, Джем! – помисли си падишахът. – Не мога да отрека, добър пратеник си избрал, но този път аз първи сграбчих онова, което искаше да хванеш!"

Баязид се изправи.

– Да не караме възрастната ни леля да чака повече!

Гюлбахар понечи да убеди сина си в своята правота:

– Ваше Величество, вие знаете най-добре, но все пак… – едва изрече тя, но забеляза, че падишахът излиза през вратата.

"Къде ли тръгна сега?" – ядоса се Гюлбахар, която очакваше, че Баязид ще нареди на слугите да повикат Селджук султан.

– Може ли да попитам накъде се е запътил Негово Величество? Султан Баязид се обърна и изгледа майка си с удивление.

– При леля, майко! Това, че вече съм падишах, не означава, че ще я карам да идва при мен и да ми целува ръка. Ще покажа уважението си към Селджук султан и ще я изслушам.

Гюлбахар остана като попарена. Измърмори тихо под носа си: "Не е редно така!", и заситни след сина си.




Селджук султан разговаряше в стаята си с придружителите, които Джем изпрати с нея – Мевляна Аяс и Ахмед Челеби. Щом чуха как е протекла срещата с Гюлбахар валиде султан, Ахмед Челеби въздъхна:

– Значи Баязид ще ни приеме чак след седмица.

В този миг вратата се отвори с трясък. Слугинята беше полужива от вълнение.

– Падишахът! – извика тя. – Султан Баязид идва!

Двамата мъже се спогледаха озадачени. Селджук султан обаче не изглеждаше никак изненадана. Сякаш очакваше да стане точно това.

Когато султан Баязид влезе, Мевляна Аяс и Ахмед Челеби се изправиха на крака. Султанът познаваше и двамата придружители на леля си. Мевляна Аяс бе един от възпитателите на баща му, преди да се възкачи на престола, уважаван човек в средите на ислямското духовенство. Ахмед Челеби бе син на дворцовия летописец Мюверих Шюкрулах.

"Виж го ти, малкия ми брат! – помисли си Баязид. – Пратениците му са кой от кой по-знатни."

Настани се на дивана и протегна ръка към Селджук султан с усмивка на лице:

– Хала султан!

Старицата леко сведе глава и на лицето ѝ също разцъфтя престорена усмивка.

– Виж ти, Гюлбахар! – обърна се тя към валиде султан, която тъкмо влизаше през вратата. – Когато се видях с теб, очаквах Баязид хан да ме приеме с "Добре дошла", но ето че сега на мен се пада да му кажа "Добре дошъл"! Радвам се да те видя, племеннико!

Селджук султан не нарече Баязид нито падишах, нито принц. Опитваше се да придаде на посещението си неофициален, семеен характер. Като любезна домакиня посочи на племенника си къде да седне.

Баязид се настани.

– Сигурно си изморена – каза той и на свой ред посочи на Селджук султан място за сядане. – Защо си била този дълъг път, хала султан?

Старицата предпочете да остане права.

– За да не пролеете братска кръв.

Усмивката върху лицето на Баязид замръзна. Ако нямаше брада, всички щяха да видят как бузите му се наляха с кръв. Гюлбахар понечи да каже нещо, но султанът ѝ направи знак да мълчи.

– И кой смяташ, че е способен да пролее братска кръв? Аз ли? Не е ли онзи, който те праща?

Селджук султан се взря в очите на племенника си. Лицето му бе като сковано и не издаваше мислите му.

– Не съм говорила за проливането на кръв. Точно обратното. Казах: "За да не пролеете братска кръв!". Думите ми се отнасят еднакво и за този, който е в столицата, и за онзи, който е в Бурса.

– Защо брат ми не ме признава за владетел на държавата? Вие също не ме нарекохте падишах нито веднъж. Не ме поздравихте!

Гюлбахар поклащаше глава одобрително при всяка дума на сина си.

– Ако се държа с теб като с падишах, това означава да постъпя нечестно спрямо другия си племенник, който ме е изпратил тук. Пратеникът няма право да изразява мнение, а само да предаде думите, които са му казали.

Баязид не остана доволен от отговора. "Добре – помисли си той, – изпълних задължението си да посрещна гостоприемно старата си леля. Стига толкова…"