Чичек хатун бе на същото мнение.

– Но първо трябва да проучиш кой ще те подкрепи.

– И аз така мисля, майко. Трябва да разбера дали всички везири са на страната на Баязид. Както и войниците. Трябва да проуча какви са настроенията в еничарския корпус и сред спахиите, след като се обявих за падишах. Трябва да знам и мнението на духовниците. Едва след това ще действам.

Нада изгледа кръвнишки Феримах, която седеше на срещуположния миндер. "Змия – помисли си сръбкинята. – Тя му пълни главата с тези врели-некипели!"

Джем се изправи. Започна да се разхожда припряно из стаята.

– Трябва да се посъветвам и с дервиша Руми. После ще взема решение.

Дервишът обаче бе изчезнал. Никой не го бе виждал. Джем си спомни, че го мярна за последно, когато няколко младежи от Бурса пресъздаваха някаква бойна сцена, като кръстосваха мечовете си. Не се появи на вечеря. Нямаше го и на сутрешната молитва.

Джем нареди да претърсят цяла Бурса. Хората му потропаха на почти всички порти.

Дервишът сякаш бе пропаднал вдън земя. Докато глашатаите разгласяваха по улиците на Бурса новината за възкачването на новия падишах, Руми изчезна така внезапно, както се бе появил в двореца в Караман.

Джем си спомни горчивия разговор с Руми, преди да влезе в Бурса. Дервишът съвсем откровено го бе посъветвал да не прибързва с обявяването си за падишах. После, когато разбра, че за Джем вече няма връщане назад, сякаш се примири с желанието на принца.

И ето, дервишът Руми, който разказваше историята на Саръ Салтук, май бе предпочел да излезе от живота на новия султан.

Когато си припомни недоверчивия поглед на Руми, за Джем не бе трудно да се досети, че повече няма да види наставника си.

Пътищата им се бяха разделили.

Джем се почувства наранен. Излезе в градината да се поразхлади и да подиша свеж въздух.

Навън съгледа Феримах. Тя стоеше неподвижно в тъмнината под клоните на една акация.

Джем доближи момичето. Феримах се стресна и разтревожено сведе глава.

– Господарю, простете. Не усетих, че приближавате.

Джем се озадачи от поведението на момичето. После си припомни, че вече е провъзгласен за падишах. Може би на това се дължеше промяната у Феримах. Нима от сега нататък тя щеше да му се кланя, без да го поглежда в очите, както подобава на слугите? Точно както искаше Нада

– Разбра ли?

Феримах мълчеше, свела глава към земята. А точно сега Джем имаше огромна нужда да срещне погледа ѝ.

– Руми ме изостави.

Момичето леко кимна.

Джем въздъхна дълбоко и продължи:

– И то точно днес.

Слугинята продължаваше да мълчи.

– Няма ли да ме погледнеш?

Феримах не бързаше да наруши безмълвието си. Най-после продума, без да вдига глава:

– Не е редно една слугиня да поглежда към лицето на падишаха.

Джем се ядоса.

– Стига, Феримах! Знаеш, че това не се отнася за теб.

"Кое не се отнася за мен? – помисли си момичето. – Та аз съм слугиня." Въпреки това предпочете да замълчи.

– Знаеш ли, че Руми не одобри провъзгласяването ми за падишах? – неохотно каза Джем.

– Знам.

– А защо? Именно той бе човекът, който събуди вълка в мен. Ако не ми беше разказал за Саръ Салтук, въобще нямаше да помисля нито за престола, нито за короната. Той разпали у мен желанието да бъда властник. А сега защо не иска да бъда падишах?

– Защото ви обича, султане.

Джем се олюля. Обърна се към момичето.

– Но ти искаш да бъда падишах, нали? Винаги си искала. Признателен съм ти, задето ме подкрепяш. Защо го правиш?

– Защото… – започна Феримах, но спря дотам.

Отдалечи се на няколко крачки от принца. В този момент ѝ се прииска да изчезне в нощната тъма или земята да се разтвори и да я погълне.

– Феримах?

Момичето спря.

– Бива ли да тръгваш, без да отговориш на падишаха? – рязко попита Джем, сякаш бе много ядосан.

Феримах много добре знаеше, че не е така.

– В двореца в Караман, когато научихме вестта за смъртта на баща ми – продължи Джем, – ти първа извика: "Да живее султанът!". Щом дервишът Руми не иска да стана падишах, тъй като ме обича, тогава ти защо искаш да стана владетел? Довърши думите си.

– Защото… защото… – едва-едва прошепна слугинята.

Искаше ѝ се да извика "Защото те обичам!", но успя да се въздържи. Въздъхна и промълви:

– Защото не искам да умрете.

Феримах усещаше, че падишахът не откъсва очи от нея. Дали бе усетил какво изпитва към него? Чудеше се дали да добави: "Ако брат ви стане падишах…, но после се отказа. Вече нямаше значение.

Джем промърмори нещо неясно. Обърна се към Феримах, сякаш искаше да ѝ каже нещо. После внезапно се завъртя и си тръгна, скръстил ръце зад гърба си. В душата на Огнения принц бушуваше буря.

Феримах се сви, сякаш нещо я прободе. Огнен принц ли? Джем вече бе падишах. А тя бе обикновена слугиня. Двамата бяха безкрайно далеч един от друг.

Макар да беше красива като Нада, а може би дори и по-красива, Феримах не бе попаднала в харема.

Тя щеше да седи на постелката до вратата като прислужница на падишаха.

Феримах почувства как очите ѝ се замъгляват от сълзи. "Нищо, и на това съм доволна!" – помисли си тя.

– Султане! – прошепна слугинята.

Джем тутакси се обърна.

Феримах видя в очите му светлина и надежда.

– Забравих да ви кажа. Вървящият трябва да може да се спре.

Джем я изгледа учудено. Очите му помръкнаха.

– Да спре ли?

– Да, да спре!

Феримах се приближи към Джем. Вдигна глава и го погледна в очите.

– Простете дързостта ми! Ако желаете, ме ударете. Ще го понеса. Но ако не ви кажа това, което имам да ви казвам, а после ни сполетят беди, все едно ще умра.

– Стига недомлъвки. Казвай направо!

– Господарю, планината проговори.

Джем се втренчи в нея с почуда.

– Планината ли?

– Правилно ме чухте, султане. За първи път се случи преди седем-осем години. Може да ви се стори, че говоря глупости, но аз съм сигурна в думите си. Снощи планината проговори.

Джем вдигна глава и погледна към заснежените склонове на Улудаг, които изглеждаха като посребрени в спускащия се мрак.

– Може ли планината да говори, Феримах? Какви ги приказваш? Да не би битката да ти е размътила ума? Сънувала си.

Нямаше връщане назад.

– Да, планината проговори в съня ми – отвърна Феримах, за да си спести останалите въпроси.

Джем не можа да прикрие усмивката си.

– Е? Какво каза – планината?

Феримах стисна устни, за да овладее напиращия у нея гняв. "Глупак! – помисли си тя. – Планината се опитва да те спаси!" Въпреки това се насили да продължи:

– Планината каза: "Вървящият трябва да може да се спре. Който не спира, бързо се уморява. Кажи на султан Джем да не отива при брат си. Нека брат му да дойде при него, ако иска. Нека Джем да изпрати посланик…"

Феримах не обърна внимание на ироничния поглед на Джем и продължи бавно:

– Господарю, ако той е падишах, и вие сте падишах. Той е султан Баязид, а вие сте султан Джем.

Изведнъж погледът на мъжа срещу нея стана сериозен. Пред Феримах се изправи падишахът. След като помълча, Джем промълви:

– Планината е права. Ще изпратя най-добрия посланик. Трябва да го намеря час по-скоро и да подготвя онова, което имам да казвам на брат ми.

Феримах се поклони както подобава.

Джем се обърна. Направи две крачки и извика през рамо:

– Мъдра е планината! Добре че има говорещи планини.

Тръгна усмихнат към двореца.

Феримах не откъсна очи от него, докато не го изгуби от поглед.

– Когато планината заговори, трябва да я слушаш – прошепна момичето. – Иначе планината ще се ядоса и ще се разтърси, ще се срине. Повярвай ми, Огнени принце! Виждала съм я с очите си как се срива. А когато това се случи, настава истинско бедствие!


31


Харемът на султанския дворец Юни 1481 г.

– Бог ми е свидетел, вече не знам какво да ти кажа!

Старицата се подпря на подредените зад гърба ѝ възглавници и леко се премести напред. Лицето ѝ се сгърчи от болка.

– Ох, ох, ох! – простена тя и бавно провеси единия си крак от канапето.

Седящата срещу нея жена, от чиято забрадка се подаваха буйни къдрави коси, разтревожено плесна с ръце.

– Възглавници! – извика тя на прислужниците. – Бързо! Донесете още възглавници! Нали ви казах, че тези не са достатъчни. Подпъхнете ги под крака на хала султан[30].

– Няма нужда! – възпря ги възрастната жена. – На седемдесет и четири години съм, Гюлбахар. Лекарите не могат да намерят цяр за болките ми, та твоите възглавници ли ще ми помогнат?

– Тъкмо казвах, че

– Така ли? – прекъсна я старицата, докато масажираше крака си. – да видим какво казваше… Стори ми се, че рече: "Не знам какво да кажа".

"Ах ти, лисицо! – помисли си Гюлбахар. – Защо се правиш на изкуфяла? Хитруваш, а?"

– Исках да кажа, хала султан, че Негово Величество падишахът

– Гюлбахар! – просъска рязко старицата и размаха ръка. – Стига с тези официалности. Този, когото наричаш негово величество падишахът, ти е син!

– Да, но все пак

– Защо просто не кажеш "синът ми"? – прекъсна я отново хала султан. – Не се притеснявай! Никой няма да те чуе, сами сме!