Пришпориха конете. Напредваха бързо сред облак прах, вдиган от хилядите конски подкови, които трополяха по меката земя.

Джем бе развълнуван. От една страна, се чувстваше опиянен от победата, но от друга, главата му се пръскаше от тревожни мисли: "Не се ли радвам твърде прибързано?". Дали тази победа щеше да го отведе до престола? Нима вече бе падишах, както го провъзгласяваха войниците му? Баязид едва ли щеше да зареже трона и короната и да си иде тихо и кротко. Вероятно тази битка бе само началото на една дълга, продължителна борба.

Спряха веднага щом зърнаха минаретата на джамията и кубето на Зеленото тюрбе в Бурса. Джем се изправи на стремената на коня си. Обърна се към струпалите се около него войници:

– Ето я Бурса! Градът, завещан ни от Осман гази, Орхан гази и Мурад хан Худавендигяр.

Сред викове и възгласи мюезините във войската му прочетоха молитва. Джем реши да забрави черните мисли. Най-после бе пристигнал в Бурса. Независимо още колко битки му предстояха, той вече бе заявил сериозно желанието си за османския престол.

Дервишът Руми тихо приближи до Джем и го докосна по рамото.

– По-добре влезте в града, без да вдигате много врява – прошепна му той.

– Защо? Войниците ми имат право да се похвалят.

Дервишът стисна устни.

– Да, но нямат право да вилнеят из Бурса. Влезте в града като принц наследник на султан Мехмед, а не като предводител на войска окупатор.

Джем впери поглед в очите на Руми.

– Принц ли каза?

Обърна се и посочи с ръка бойците, които нямаха търпение да влязат в Бурса.

– Те ме наричат "султан". Крещят: "Да живее падишахът!".

Дервишът се приведе към Джем.

– В момента сте двама владетели, но тронът е само един. Смятате ли, че възгласите на войниците са достатъчни, за да станете падишах, принце? Боя се, че османците няма да търпят двама управници едновременно.

– И аз няма да търпя, Руми! Правото е на победителя, нали? Аз победих. Баязид загуби. Той трябва да отстъпи.

Дервишът замълча, но Джем прочете укора в очите му.

– Нима сам не ми казваше да не пускам онова, което съм хванал? И ето, аз го държа здраво, Руми. Облегалката на трона е в ръцете ми. Не искай от мен да го пусна!

Мъжът гледа дълго Джем в очите. Суровото изражение върху лицето му полекалека се смекчи.

– Щом си твърдо решен да тръгнеш по този път, когато влезеш в Бурса, нареди в джамиите да прочетат молитва в твоя чест. Обяви официално встъпването си в поста на владетел. Раздай пари на бедните. Покажи ясно на всички, че брат ти не е законният господар. Нека се знае, че османците имат само един падишах и той е Джем – синът на Мехмед султан.

– Ще постъпя както ми каза, дервиш баба[29]. Не се тревожи. Знай, няма да допусна държавата да има двама управници. Ще воювам за правата си, та ако ще накрая моята глава да падне.

Дервишът замислено поклати глава.

– Надявам се да запомниш думите си, принце.

Когато видя смръщените вежди на Джем, Руми се усмихна.

– Грешка на езика, султане! Простете на покорния си слуга. И все пак… Не изневерявай на себе си. Не влизай в Бурса като окупатор.


30


Бурса Май 1481 г.

Джем спази обещанието, дадено на дервиша Руми. Войниците му разпънаха лагера си край града, а той влезе в Бурса само с малка група свои приближени.

Жителите на града бяха излезли по улиците. Отдавна не им се беше случвало нещо толкова вълнуващо. Всички се стичаха около конниците, за да видят наследника на султан Мехмед Завоевателя отблизо. Думкаха по тъпани и надуваха зурни.

Мъже и жени сочеха с пръст Джем и си шушукаха.

– Колко е млад! Казват, че е само на двадесет и две години.

– Покойният му баща превзе Византия, когато бе едва на двадесет и една.

– Този ли ще ни бъде падишах?

– Вече е. Виж каква величествена осанка има. Бащичко!

Някой се разсмя:

– Все едно си виждал Мехмед Завоевателя! Откъде знаеш, че си приличат, Лютфулах Челеби?

Мъжът млъкна. И той се разсмя заедно с останалите.

Без да откъсват очи от свитата на Джем, хората в тълпата недоумяваха:

– Как да го наричаме сега? – попита някой. – Принц или падишах?

– Що за въпрос, ефенди? Да не си оглушал? Нима не чуваш виковете: "Да живее падишахът!"

– Откъде да знам? Виковете достатъчни ли са, за да стане някой падишах?

– Какви ги приказваш? Не са само виковете! – разгорещи се привърженикът на Джем. – Само на три часа път оттук войската на новия ни господар разби армията, която брат му бе изпратил срещу него. Половината от войниците на Баязид се присъединиха към силите на Джем. Какво още искаш? Баязид не е истински падишах. Трябва да напусне столицата.

– Така ли мислиш? А ако не я напусне?

– Какви ги дрънкаш? – ядоса се мъжът. – Ти на чия страна си?

– Защо се ядосваш! Просто разсъждавам. Какво ще стане, ако Баязид каже: "Аз съм по-старшият престолонаследник!" – и не пожелае да слезе от престола?

– Лоши времена ще настанат за държавата. А най-много ще изпатим ние, простият народ.

– Олеле! – заклатиха и други глави. – Аллах да пази от двама владетели!

Изведнъж някаква жена протегна ръка и посочи към един конник от свитата на Джем:

– А онзи кой е? Някой знае ли? Войник ли е? Досега не съм виждала боец с тюлен шал на главата.

Всички вдигнаха рамене. Някой се обади:

– Мъж ли е? Жена ли е? Не си личи. Голобрад е.

Всички прихнаха да се смеят.

Един старец погледна строго дърдорковците и им се скара:

– Шшт! Срамота! Грях е да клюкарствате така за новия ни господар. Говорете за него с уважение. Утре ще се хвалите на децата и внуците си, че сте видели падишаха отблизо.

Възрастният мъж се обърна към Джем, който в този момент преминаваше точно покрай него, и се провикна с все сила:

– Султане Джем, сине на Мехмед Завоевателя! Аллах да те дари с дълъг живот и власт!

Джем го чу. Усмихна се и погледна към стареца. Поздрави го с помахване.

Една група от хора се зарадва на жеста на новия султан и започна да пляскат с ръце и да скандират:

– Да живее падишахът! Да живее падишахът!




Джем спря пред гробницата на Осман гази. Обърна се към свитата си:

– Оставете ме за малко сам.

Докато приближаваше към Бурса, Джем бе намислил толкова неща, които да каже на гроба на Осман гази, но сега изведнъж всички излетяха от главата му. Протегна се и докосна с ръка разкошната чалма, поставена върху надгробния камък.

– Бащице Осман, научих и препрочетох всичко за подвизите на Саръ Салтук. Аллах ме дари със син, когото нарекох Огуз. В чест на раждането му дадох обет. Ако ръцете ми се изцапат с кръвта на брат ми, земята да се продъни, небето да се разцепи. Ще принеса себе си в жертва за благото на държавата.

Не каза нищо повече. Оттегли се към вратата заднишком. Помоли се на Аллах. В края на молитвата си тихо прошепна:

– Помогни ми, бащице Осман. Много съм самотен и се страхувам.

В часа за обедна молитва в джамиите отслужиха служба в чест на Джем. Миряните се обърнаха заедно с имама първо на север и изрекоха в един глас:

– Всички на север да чуят: От днес султан Джем е падишах на османската държава.

После се завъртяха на юг.

– Всички на юг да чуят: От днес султан Джем е падишах на османската държава.

Обърнаха се на изток.

– Всички на изток да чуят: От днес султан Джем е падишах на османската държава.

Най-накрая имамът и миряните се завъртяха вкупом на запад:

– Всички на запад да чуят. От днес султан Джем е падишах на османската държава.

После имамът се приближи до първия ред, на който седеше Джем. Наведе се към него. Джем целуна ръката на възрастния ходжа. Той вдигна дланта си във въздуха и изрече със силен глас:

– Да пребъде султанството ти! Нека пророкът бъде твой наставник! Никога да не се отклоняваш от правдата и верния път. Нека бойците за вярата те пазят, а мирът и благоденствието винаги да те съпътстват!

Когато гласовете на молещите се се извисиха и сляха, за да изрекат "Амин!" Чичек хатун се разплака в женското отделение на джамията. Очите на седящата до нея Нада искряха от гордост.

Когато една от придворните я повика по име, Нада отвърна троснато:

– Няма я вече Нада. От днес нататък ще ме наричате Надиде. Надиде валиде султан.

Феримах я чу, макар да бе седнала най-отзад, почти на прага. "Глупачка – помисли си слугинята. – Така и не се научи как да се държи, а щяла да става първа след султана!"

Феримах се чувстваше напрегната. Не смееше да вдигне глава. Гледаше съсредоточено в земята. Една мисъл не ѝ даваше мира: "Така се чувствах и в деня, в който планината ми проговори. Дано да се размине!".

Потръпна от ужас.

Когато планината бе заговорила, я връхлетя нещастие.




На следващия ден излезе официалният ферман, че Джем е падишах.

С надеждата да предотврати проливането на повече кръв, той реши да изчака Баязид сам да се оттегли от престола. Ако брат му се откажеше доброволно от трона, тогава можеше да бъде помилван. Но ако продължаваше да упорства, Джем щеше да го принуди да отстъпи.

Още същата вечер Нада го посъветва незабавно да тръгне към столицата.

– Трябва да стигнете, преди славата от победата ви да е помръкнала.