Нямаше отговор на този въпрос. Власт, могъщество, сила… Джем бе направил своя избор, а тези хора щяха да загубят живота си заради него. За да стане той султан, за да бъде той победител.

Не подхождаше на сина на султан Мехмед Завоевателя да избяга и да обрече толкова мъже на смърт. Тогава никой не би му повярвал, никой не би го нарекъл "падишах".

"По-добре да умра на бойното поле като герой, вместо да пъхна врата си в примката на палача" – каза си Джем.

Въпреки че бе взел тежко решение, изведнъж принцът почувства неописуема лекота. Клепачите му натежаха, образите пред очите му се замъглиха. Джем осъзна, че сънят го надвива. Умори се да будува. "Независимо дали е клопка или не – помисли си той, – утре сутрин ще тръгна към портите на Бурса през Сивриджехисар. Ако е писано тронът да бъде мой, нито Баязид, нито хиляди други като него ще могат да ме спрат. Владетелската корона ще ме закриля."

Изведнъж пред него на пътя изникна рижият вълк.

Беше се върнал.

Тичаше пред коня на Джем.

Очите му хвърляха искри, размахваше голямата си опашка. Внезпно спря и се обърна, за да провери дали принцът идва след него. Сякаш приканваше Джем да го следва и му казваше: "Ела, ще те заведа до трона".

Конят на принца изтопурка в тъмнината. Шимшек вече не се боеше от рижия вълк. Втурна се след звяра.


29


28 май 1481 г.

– Господарю! Господарю!

Джем се стресна в съня си. Притесни се, сякаш го бяха хванали да върши нещо нередно.

– Унесъл съм се! – едва чуто прошепна той.

– Върнаха се, господарю! Съгледвачите се върнаха!

Мъжете веднага се явиха пред Джем.

– На северозапад е разположена войска! – заразказва единият от съгледвачите. Начело с Аяс паша. Познах го пред огньовете, запалени пред шатрата му.

"Аяс паша! – помисли си Джем. – Кой ли е той? Дали е новият велик везир?"

Още преди принцът да е попитал за числеността на армията, съгледвачът каза:

– Ако може да се съди по огньовете, са два пъти колкото нас.

В този момент при Джем дотичаха Иваз ага, Емир Джанполат, Феримах и дервишът Руми.

– На какво разстояние са оттук? – запита Джанполат.

– На около час.

Погледът на принца попадна върху Феримах. Момичето не можеше да си намери място от вълнение.

– На един час – прошепна замислено дервишът Руми. – Значи, ако тръгнем веднага, можем да ги ударим още преди да е изгряло слънцето, нали?

– Зависи колко сме бързи.

Джем се запъти към конете. Чу стъпките на Феримах зад гърба си.

– Добре! – обърна се принцът към мъжете. – Ще ги ударим като гръм от ясно небе.




Както каза Джем, тъй и стана. Спуснаха се като буря над спящата войска на Аяс.

Пашата тъкмо сънуваше встъпването си в длъжност като велик везир. Изведнъж навън се разнесе глъчка.

Когато Аяс излезе през входа на шатрата си, опъната на върха на един хълм, изпадна в ужас от гледката, която се разкри пред очите му. Палатките на войниците горяха като факли. Между тях препускаха конниците на Джем. Хората на Аяс хвърляха оръжията си и бягаха.

– Защо бягат тези предатели? – сопна се пашата на агата на еничарите, който се щураше наоколо. – Та те дори не са кръстосали мечовете си с враговете.

– Точно затова бягат, паша. Не смятат, че е редно брат да вади нож срещу брат си.

Аяс тупна с крак от яд.

– Проклети предатели! А хората на метежника размахват мечове!

– Не е вярно! – отвърна агата на еничарите. – Погледнете! Да виждате някой с оръжие в ръка?

– Ами стрелците? – запита уплашено Аяс. – Къде са стрелците? Какво чакат, та не опъват лъкове?

Щом разбра, че вече не може да направи нищо, за да предотврати поражението, еничарският ага се изправи пред Аяс паша:

– Ако започнат да стрелят сега, могат да уцелят някой от собствените ни войници.

– Да уцелят! Предателите това заслужават. Нека стрелите да поразят онези, които извършиха предателство срещу падишаха.

– Твърде късно е. Вече сме победени.

– А той къде е? Видя ли го?

Агата веднага се досети за кого пита Аяс, но се престори, че не разбира.

– Кой?

– Как кой? Метежникът! Джем!

Едва изрекъл тези думи, пашата се сепна:

– Ама и аз какви ги приказвам! Какво ще търси той сред тази врява!? Сигурно наблюдава победата си от някой хълм.

Еничарският водач поклати глава. Посочи с пръст към най-голямото стълпотворение:

– Ей там… Виждате ли онзи конник със синьо-белия тюлен шал? Точно до него е Джем. Съзряхте ли го?

Аяс паша го разпозна, но вниманието му бе привлечено от развяващия се шал.

– О, Аллах! А този пък кой е?

Еничарят повдигна рамене.

– Нямам представа! Но ако попитате нашите войници, под тюла се крие дух.

Аяс се разсмя нервно.

– Стига глупости!

– Войниците са прави донякъде. Забележете, бърз е като вятъра. Досега виждали ли сте подобен войник? Няма ни меч, ни кама, но е навсякъде. Синият тюл се развява ту тук, ту там. Куршум не го лови, сабя не го сече, така казват войниците. Джем дължи донякъде на него победата си. Нашите бойци си помислиха, че принцът е оглавил армия от джинове и духове. Захвърлиха оръжията и се разбягаха.

Щом видя, че пашата не знае какво да каже, агата на еничарите продължи:

– Всичко свърши. Опасно е да оставаме повече тук. Може да ви убият или пленят.

"Ех, по-добре да ме бяха пленили!" – помисли си Аяс.

– Да вървим! – настоя еничарят.

Даде знак на двамата коняри, които стояха зад шатрата, и тръгна към тях, без да чака пашата. Тъкмо бе възседнал животното, когато чу гласа на Аяс зад гърба си:

– Идвам!




На зазоряване битката приключи.

Джем разпореди да претърсят навсякъде за Аяс паша. Тялото му не беше сред тези на загиналите. Един от пленниците се пошегува:

– Никой не може да го настигне. Така пришпори коня си, че сигурно вече е стигнал в столицата и целува краката на падишаха.

И победители, и победени се разсмяха.

Скоро всички се завърнаха към мястото, където ги очакваха Чичек хатун и Нада в каретите си. Чичек не можа да сдържи сълзите си, когато чу как по цялото поле се разнасят викове: "Да живее султан Джем!"

Синът ѝ бе победил войската, която брат му бе изпратил срещу тях.

След този разгром никой нямаше да възприема Баязид като падишах.

Истинският владетел беше Джем.

Син на султан Мехмед Завоевателя, потомък на султан Мурад.

Той щеше да бъде новият османски предводител, който ще постави слънцето до полумесеца.

– Синко мой! – мълвеше шепнешком Чичек хатун. – Моят падишах! Моят султан!

Не можеше да повярва, че нарича наследника си падишах и султан. Мечтата ѝ се бе сбъднала.

Гордо вдигна глава. Впери поглед в сина си, когото войниците буйно поздравяваха.

"Боже – помисли си Чичек, – пази го от зли очи! Колко е висок! Още малко и ще достигне с глава облаците!"

Нада вече се смяташе за съпруга на султана. Не спираше да си шепне: "Аз съм Нада султан!" Лицето ѝ грееше от щастие. Хрумна ѝ, че трябва да си измисли някакво османско име. Например Надиде султан. При тази мисъл се усмихна още повече.

Обърна се към Чичек хатун, която тъкмо махаше на Джем с ръка и викаше: "Да живее падишахът!".

Нада сбърчи вежди:

– Какво търси онази слугиня до султана?

Чичек не ѝ обърна внимание.

Нада скочи от каретата. Тръгна към Джем с решителна крачка. Макар да бе усмихната, в очите ѝ се четеше злоба.

– Разреши ми да бъда първата, която ще поздрави новия падишах – извика развълнувано тя и сведе глава към крака на Джем в стремето.

Той ѝ се усмихна от седлото.

– О! Феримах вече свърши тази работа!

В следващия момент съзря изпепеляващата омраза в погледа на Нада и побърза да добави:

– Но ти можеш да се считаш за първа. В крайна сметка, какво значение има кой е бил пръв?

Очевидно за Нада беше от огромно значение коя е била първа. "Не трябва да подминавам с лека ръка неприязънта на Нада към Феримах" – помисли си Джем. В следващия миг обаче еуфорията от победата отново го погълна и той подкара коня си към една група войници.

"Трябва да разкарам тази вещица! – взе решение Нада. – Час по скоро! Вече съм жена на султана! Заповедта ми има силата на ферман." Огледа се ядосано за Феримах. Момичето обаче не беше наоколо.

Един конник изкачваше в галоп отсрещния хълм. Шалът на синьо-белия му тюрбан се развяваше зад него като знаме.

Феримах!

Когато достигна върха на хълма, конят изцвили. Изправи се на задните си крака и размаха предните си копита във въздуха. Феримах стоеше като закована на седлото. Размаха дясната си ръка. Образът на слугинята върху коня се запечата в съзнанието на Нада. Сякаш виждаше пред себе си неподвижна статуя, която подканва султана и войниците да побързат към Бурса.

– Към Бурса!

Нада се сепна. Джем бе изкрещял.

Размахваше меча си. Зад него плющяха развяващите се на вятъра знамена и тугове и сякаш го поздравяваха за победата.

– Нашите прадеди ни очакват – обърна се Джем към бойците си. – По-бързо да стигнем до Бурса и да известим за победата си.




Ето че най-после пред очите им изникнаха заснежените била на Улудаг.