Хората в степта живееха, загубили представа за времето и събитията. Не ги интересуваше нито кой ден е, нито какво се случва по широкия свят. Какво им влизаше в работата? Интересуваха се единствено от земята и прехраната си. Вълнуваха се дали ще има достатъчно реколта, за да нахранят животните си, и дали ще завали дъжд, за да напои почвата.

Наблюдаваха преминаващата войска с безразличие. Нито я приветстваха, нито ѝ отделяха внимание. Сякаш походът на тези въоръжени груби мъже бе част от ежедневието. Когато дервишът Руми забеляза удивлението на Джем, му каза:

– Принце, тази земя помни много битки.

– Много битки ли?

– Да. Откакто свят светува, няма друго място на земята, което вместо от плуг, да е разоравано толкова често от войни. Населението се е научило да коленичи и да прекланя глава пред всеки владетел, който мине оттук. Като се замисли човек – по тези места са преминавали и победители, и победени, и съзидатели, и грабители. Земята, върху която стъпва жребецът ви, е била газена и от конете на Дарий, Крез, Хамурапи, Хатушил, Александър Македонски, султан Алпаслан, Тимур… Местните жители са се отнасяли към тях по един и същи начин. Ако утре Баязид мине оттук, те ще се чувстват задължени да се поклонят и на него. За тях всички ханове, емири, султани и бейове са еднакви. Та, искам да кажа, че няма смисъл да им обяснявате нито че вие сте пълноправният управник, нито кой точно султан сте. Не се ядосвайте от това, че ви мислят за друг владетел. Само те си знаят кой владетел признават.

Вече пети ден Джем яздеше начело на войската под развяващите се знамена и тугове, рамо до рамо с войниците. Зад него през долини и гори се извиваше дълга върволица. Най-отзад бавно се поклащаха каретите на жените. Майка му и Нада настояха да го придружат и тъй като не искаше да губи време в спорове, принцът се съгласи. Синът му Огуз остана в Караман с бавачката си. Щеше да ги последва, след като войската пристигне в Бурса.

Джем бе разпоредил да приготвят една кола и за Феримах. Момичето обаче изведнъж изчезна, докато се стягаха за път в двора на двореца в Караман. Принцът реши, че тя не желае да го последва в битката му на живот и смърт. Явно го бе изоставила. "Тя е обикновена слугиня. Защо тогава отсъствието ѝ ме безпокои така?" – чудеше се Джем, но не можеше да намери отговор.

"Може би Феримах е чакала първата удобна възможност да избяга – размишляваше принцът. – А толкова години показваше единствено приятелство, привързаност и вярност. Нима виковете ѝ "Да живее султан Джем!" бяха само за заблуда?"

Тази мисъл натъжи принца, въпреки шепота на вътрешния му глас: "Защо да те следва? Тя има своя съдба, своя пътека в живота".

Това бе вярно и въпреки това Джем имаше чувството, че в душата му зейва дълбока пропаст. Дори когато вече бе поставил крака в стремената, напълно готов за път, продължаваше да я търси с поглед. Макар и гордо изправен на гърба на коня, принцът се почувства смазан под бремето на самотата. Пред двора в две редици се бяха строили хиляди хора, готови да го последват в смъртоносната битка.

Всички бяха там.

Всички го гледаха.

Само нея я нямаше.

Войниците очакваха от Джем да ги приветства и да повдигне бойния им дух.

А принцът се чувстваше като прекършена стрела, докато галеше гривата на коня си. "Едната част на стрелата е тук, върху гърба на жребеца, но другата търси Феримах" – каза си Джем.

След пет дни бавно придвижване под прежурящото майско слънце все още не бяха срещнали вражеска войска.

Джем се опитваше да забрави онази сутрин, в която търсеше с поглед Феримах. Не се получаваше. Спомни си отново онова тръпчиво усещане – като да си изоставен.

Изтерзан от тъжните размисли и душевни терзания, Джем бе излетял като стрела от портите на крепостта. И тогава я бе съзрял!

Феримах стоеше в началото на войнишката редица, възседнала бял кон, който нетърпеливо риеше земята с копита и цвилеше.

Обзет от радост, Джем се удиви: "Къде ли се е научило да язди така това момиче?" Феримах приличаше на истински боец, пришпорвал коня в не една битка.

Облеклото ѝ също бе войнишко. Макар косите ѝ да бяха увити със син и бял тюл, дрехите по нищо не издаваха, че под тях се крие жена. Стойката и майсторството, с което удържаше коня, подсказваха, че Феримах не отстъпва на другите войници.

Жребецът се изправяше на задните си крака и подскачаше, но момичето дори за момент не загуби равновесие.

Сърцето на Джем затуптя от щастие. "Защо не пришпорва коня?" – зачуди се той. После внезапно се сети каква е причината. Феримах чакаше него. Очакваше Джем да застане начело на войската.

– Хайде, храбреци! Да вървим, смелчаци! Ако загинем, райските порти ще се отворят за нас!

Сред поздравителни възгласи Джем профуча пред белия кон на Феримах и вдигна облак прах.

Вече не се чувстваше като пречупена стрела.

Ето, пети ден Феримах яздеше неотлъчно зад него от лявата му страна. Ако се обърнеше и погледнеше назад през рамо, Джем можеше да види как вятърът развяваше синьо-белия тюлен шал, с който момичето бе увило косите си.




Джем бе готов да язди денонощно.

Феримах – също.

И двамата не ги ловеше сън.

Ако не спираха през нощта, щяха да стигнат до Бурса много по-бързо.

Дервишът Руми обаче прошепна в ухото на принца:

– Не е препоръчително! Уморените войници не могат да воюват.

Прав беше. Джем не трябваше да позволява на нетърпението и чувствата да надделеят над здравия разум.

Вече се здрачаваше, когато принцът вдигна ръка и извика:

– Стооой!

Не устроиха лагер, нито разпънаха шатри. Дори огън не запалиха. Прикриха колите на защитено място. Четири хиляди души и още толкова коне налягаха по земята и задрямаха, готови да скочат всеки момент, ако се наложи. Нощната тъма погълна бунтовническата армия на Джем.

Феримах не лягаше да спи в кола, а се свиваше под каретата на Чичек хатун направо върху голата земя.

Както и предишните нощи, тази вечер Джем разговаря до късно със субашията Иваз ага, бея на Ългън Алеатин и Емир Джанполат от рода Исфендяроглу, когото баща му бе изпратил в Карахисар миналата година. Обсъждаха развоя на събитията. Опитваха се да отгатнат защо войската на Баязид все още не е излязла насреща им.

– Ще се покаже – заяви Джанполат. – Рано или късно ще се покаже. Може би ни чака да тръгнем, за да ни ни обгради на някое подходящо място.

Ако беше така, съгледвачите трябваше да са забелязали вражеската войска.

– Дали да не подремнем? – предложи Иваз ага. – Имам странното усещане, че утре слънцето отново ще изгрее за нас.

Дали наистина щяха да видят нов бял ден? Или призори вече щяха да са мъртви?

Нямаха друг изход, освен да чакат. Ако армията на Баязид не ги пресрещнеше някъде, то утре привечер трябваше да пристигнат в Бурса.

Джем се изправи умислен и се отдалечи в тъмнината. Облегна се на една скала и се втренчи в мрака.

Не му се лягаше. Щом затвореше очи, пред него изникваха образите на Къзълкая и белобрадия дервиш. Старецът сякаш се опитваше да му каже нещо, но Джем не го чуваше. Бе изтрил от съзнанието си думите на дервиша. Безсмислено бе да си припомня съветите му. Нямаше връщане назад от пътя, по който бе тръгнал.

Когато в ранния следобед на превалящия ден пред тях изникнаха острите скали на Сивриджехисар, войниците, които познаваха пътя, се зарадваха: "Зад тях е Бурса. Почти стигнахме!"

"Щом сме толкова близо – разсъждаваше Джем, – то къде е Баязид?" Щеше да е истинско чудо, ако брат му го оставеше да стигне безпрепятствено до Бурса. Може би бе разположил войниците си в хилядите кухини и пещери в скалите сред високите зъбери.

"Къде си, брате? – мислено се обърна Джем към Баязид. – Щом твърдиш, че ти си законният падишах и че бащиният трон е твой, нима не знаеш, че по-малкият ти брат ще излезе насреща ти, за да се бори за престола?"

Ослуша се. Наоколо не се чуваха само крясъците на нощните птици.

Нещо не беше наред. Тази тишина бе неестествена. Съгледвачите му бяха тръгнали на запад, северозапад и югозапад.

Бе преценил, че не е необходимо да изпрати хора на изток. Внезапно принцът подскочи като ужилен.

Току-що бе осъзнал огромната си грешка. Та брат му бе санджакбей на Амасия! Баязид можеше да го нападне в гръб от изток, докато той се надява да стигне безпрепятствено до Бурса. Щеше да го удари точно в подножието на непристъпния Сивриджехисар.

"Господи! – сепна се Джем. – Попаднахме в капан. Тук ще ни притиснат."

Пред него се извисяваше планина, а зад него сигурно приближаваше огромна войска. Как щяха да се справят неговите четири хиляди неопитни доброволци с многобройната, калена в битки османска армия?

Принцът не изключваше и друга възможност, която го безпокоеше не по-малко. Ако Баязид не го нападне в гръб, тогава много вероятно бе да му готви засада от другата страна на Сивриджехисар. При този вариант опасността бе не по-малка. Щяха да попаднат в капан в тясната долина под върха. Войската на Баязид щеше да обгради бойците му и да ги унищожи. Всички щяха да паднат под ножа.

Джем осъзна, че е избрал грешен път. Трябваше да заобиколят от юг или от север. Въобще не трябваше да са тук сега. Хрумна му, че трябва да отдалечи хората си час по-скоро от това място.

Бързо се отказа. Ако вече са на прицел, беше късно да се оттеглят. Пък и къде ли можеше да избягат? А и защо да бягат? През целия ден, докато яздеше коня си, Джем постоянно се обръщаше, за да огледа следващата го върволица от хора. Той бе избрал да се бие до смърт с надеждата да спечели трона. А тези мъже? Те за какво щяха да загинат?