Везирите, големците, имамите и най-важното – войниците, бяха разединени. Церемонията по обявяването на Баязид за султан не сложи край на слуховете. Еничари, спахии и войници продължаваха да обсъждат каква ли е истинската причина за смъртта на Мехмед.

Задаваха си много въпроси.

Ако султан Мехмед наистина е отровен, кой е подготвил злодеянието?

Кой е приготвил смъртоносната отвара? Кой стоеше зад доктор Ладжапо? Рим?

Едва ли бе съвпадение, че падишахът е отровен точно когато събираше войската в Гебзе, за да тръгне на поход към Италия[27]. Може би след толкова неуспешни опити Римската църква най-после бе успяла да отмъсти за превземането на Константинопол.

Или пък бе дело на принц Баязид, обзет от силно желание да заеме бащиния престол?

Везирите, които познаваха привързаността на Баязид към суфизма, казваха: "Изключено! Той винаги е уважавал и почитал баща си. Сигурни сме, че не е замесен". Никой обаче не вярваше искрено в това. Макар всички да гледаха в очите новия падишах с надеждата да получат пари, почести и власт, всеки се съмняваше в невинността му.

Исхак паша въздъхна притеснено:

– Все още нямаме вести от пратеника, когото падишахът изпрати при принц Джем.

Аяс паша измърмори нещо неразбрано. Исхак се приближи към него.

– Стига си мънкал под нос, Аяс! Кажи ясно, та всички да чуят.

Бялото като сняг лице на Аяс изведнъж почервеня. "Какво си мислиш – че ще преглътна тази обида само защото известно време си бил велик везир при султан Мехмед!?" – рече си пашата, но не даде израз на гнева си. Впери поглед в стената и отвърна:

– Прошепнах само, че докато ние тук си говорим, може да влезе падишахът. И не съм си мънкал под носа. Но както и да е, относно пратеника при Джем мога да кажа, че вече има отговор.

Сред везирите, които бяха коленичили в очакване на Баязид, се понесе шепот:

– Има вест от Джем?

Коджа Давуд паша веднага попита:

– Е, какво е казал принцът? Дано султанският пратеник да се е върнал с добра вест.

"Лицемери! – ядоса се Аяс паша. – Всички са шпиони на Джем! Когато говорят за падишаха, думите им засядат на гърлото, но щом споменат принца, очите им веднага грейват. Какъв принц е Джем? Та той е един опасен метежник!"

Пашата се ужасяваше, че скоро главите на всички им ще хвръкнат. Пристъпи веднъждваж и отвърна:

– Пратеникът на падишаха не се върна. Джем дори не го е изслушал. Убили са нещастника.

Везирите замръзнаха от ужас. Положението всячески се влошаваше. След убийството на пратеника нямаше надежда за скорошно помирение между братята. Принц Джем бе подпалил фитила.

Щом зърна посърналите лица на Коджа Давуд паша и Исхак паша, Аяс паша доволно каза:

– Метежник! Вече няма какво да спре султана да приложи новия закон за реда и мира в държавата

– Аяс – прекъсна го Коджа Давуд паша, – не си ти човекът, който решава тези работи. Не е редно да говориш така, особено в този труден за османската държава момент. Джем е наследник на покойния султан Мехмед. Трябва да го уважаваш.

Аяс приближи Давуд заплашително. Двамата се гледаха така, сякаш току ще се сбият. Все пак Аяс се вразуми и отстъпи назад:

– Добре! Само заради теб ще го наричам принца метежник.

Спорът между везирите със сигурност щеше да загрубее, ако в този момент лакеят на вратата не бе обявил:

– Негово Величество султан Баязид хан!

Баязид влезе с широки крачки през вратата. Въобще не погледна коленичилите везири. В ръката си държеше книга. Постави я върху раклата. Седна върху ниското кресло. Подпря ръка върху едното си коляно. Известно време прибутваше с палец зърната на кехлибарената си броеница.

Чат!

Чат!

Чат! ...

Внезапно хвърли остър поглед към везирите и попита:

– Къде е Гедик?

Дебелите му устни помръднаха нервно. Пашите помислиха, че султанът ще каже още нещо, но той замълча.

Отброи още три мъниста от броеницата си.

Чат!

Чат!

Чат!

– Значи още не се е върнал… Нима не е получил заповедта ми? Или е толкова трудно да се върне от Отранто?

Исхак паша излезе една крачка напред.

– Повелителю, по заповед на баща ви Гедик, вашият слуга, в края на април бе тръгнал с войниците на север от Отранто.

Пашата спря и се изкашля. Коджа Давуд паша се опита да вземе думата, но Исхак не му даде възможност.

– Османските войски бяха поели към Рим – продължи той с равномерен тон. – Когато Гедик получил новата заповед, веднага спрял действията си. Оставил е една шепа войници в Отранто, останалите са се качили на корабите в най-близкото пристанище.

Баязид изгледа пашата. Той бе останал без дъх след дългото обяснение. Коджа Давуд паша реши да се възползва от това и вметна:

– Гедик паша ще се появи съвсем скоро, султане.

Падишахът размаха броеницата си. Отново безмълвно размърда устни. Най-накрая продума:

– Похвално! Я, колко защитници имал нашият Гедик паша в Дивана!

Везирите се спогледаха. Думите на султана ги разтревожиха. Нима Гедик се нуждаеше от защитници? Защо?

Исхак паша се извърна леко към Аяс. Потръпна от ужас, когато видя блясъка в очите му. "Ето каква била причината! – помисли си той, докато отново се обръщаше към падишаха. – Значи, освен майка си Гюлбахар, Баязид слуша и този нещастник."

Внезапно султанът се протегна към раклата. Взе книгата, която бе оставил преди малко там. Отвори на предварително отбелязаната страница.

– Аллах ми е свидетел, че до този момент не съм му мислил злото. Млад е. Буен е. В гнева си човек може да сбърка. Макар да знаех, че преди време е постъпил така детински и с баща ми, бях убеден, че дяволът го е подучил. Мислех, че като възмъжее, ще осъзнае грешката си.

Баязид вдигна глава и погледна към везирите.

– Щом Аллах ми е свидетел, нима служителите ми няма да станат също мои свидетели? Защо мълчите, аги?

Давуд веднага пристъпи напред.

– И Аллах, и служителите ви са ваши свидетели, повелителю.

Баязид отново сведе глава над страниците на книгата.

– Само че търпението ми се изчерпи! Брат ми наредил да убият пратеника, когото бях изпратил с дарове. Скъсал е писмото ми. На всичкото отгоре събира войска, за да излезе срещу мен. Не ми оставя друг изход.

Султанът обърна книгата към везирите.

– Баща ми остави не само трон, но и закони.

Иляс паша искаше да каже нещо, но не посмя. Коджа Давуд паша му направи знак да мълчи.

– Щом брат ми не ме признава за султан и не идва да ми засвидетелства верността си… – Баязид постави дебелия си пръст на един от редовете и зачете: – "Който и от наследниците ми да заеме султанския престол, има право да убие братята си, за да осигури мира и реда в държавата. Улемата[28] трябва да зачита това султанско право."

Притвори книгата и вдигна глава.

– След като улемата не може да се противопостави на бащините ми разпоредби, ще бъде ли грешно, ако предприемем стъпката, препоръчана в кануннамето, за да опазим мира и реда в държавата?

Аяс паша веднага скочи:

– Разбира се, че не е грешно. Метежниците заслужават смърт!

Още неколцина везири измърмориха по нещо в знак на съгласие.

– Тогава направете необходимото. Щом метежникът събира войска срещу мен, силата на османското оръжие ще се стовари върху него.

Баязид замълча. Огледа везирите един по един. Накрая погледът му спря върху Аяс паша.

– Да видим, Аяс, как ще се справиш с войската на метежника. И не се мяркай пред очите ми, докато не изпълниш заповедта ми.

Пашата радостно се спусна да целува дрехата на падишаха. "Ако изпълня това поръчение, ще стана велик везир! – мислеше си той. – Само трябва да отрежа главата на Джем и да я хвърля в краката на султана!"

Баязид побутна леко Аяс с крак и стана. Отправи се към изхода с големи крачки. Забрави да вземе книгата със законите.


28


Бурса, Йешилова 27 май 1481 г.

Нито един от съгледвачите, които Джем бе проводил в три различни посоки, не се връщаше.

Какво ли означаваше това? Нима Баязид все още не бе изпратил войски срещу него? А може би съгледвачите бяха сполетени от съдбата на вестоносеца, изпратен от Нишанджъ Карамани Мехмед паша да извести Джем за смъртта на баща му Неизвестността ужасно изнервяше принца. Той бе неспокоен и нетърпелив. Искаше му се всичко да свърши час по-скоро, независимо от изхода на събитията. Много се страхуваше, макар да не го признаваше дори пред себе си.

Войската на Джем се увеличаваше с всеки изминал ден. Някои се присъединяваха на групи от двайсеттрийсет души, други идваха сами. Не беше ясно дали сред новодошлите няма врагове. Всички тези хора, въоръжени с мечове, копия, брадви, боздугани – готови ли бяха да умрат за него? Сбирщина от мъже със свирепи лица и грубоват външен вид. Всеки от тях можеше да е шпионин или убиец, изпратен от Баязид. Прикритието сред войската е най-безопасният начин някой да се промъкне тихомълком до Джем и да го убие при първия удобен случай.

Принцът разпореди на най-доверените си хора да следят новодошлите бойци. Но те не можеха да смогнат да наблюдават всички. Войската му вече наброяваше почти четири хиляди конници. Нямаше как да се надява, че ще успеят да заловят шпионите и убийците сред това множество.

В крайна сметка Джем махна с ръка и си каза: "Да става каквото ми е писано!".

Принцът яздеше начело на войската вече пети ден. Земите, през които преминаваше, го слисаха. Селяните коленичеха пред коня му с възгласи: "Падишахът е дошъл!". Джем не се изненадваше, че хората го разпознават и признават. Учуден бе от това, че местните го смятат за баща му или за дядо му Мурад.