Когато преди осем години шпионинът от султанския дворец бе съобщил, че османската войска тръгва от Константинопол, Франческо дела Ровере бе загубил спокойния си сън. Всички крале също се бояха османците да не поемат на запад. И докато цяла Европа тръпнеше в ужас, султанът поведе войската си на изток и извоюва още една голяма победа. Страховете и приготовленията се оказаха напразни, но все пак по този повод Рим бе успял да изкопни немалко пари от християнските владетели.

А сега накъде ли щеше да тръгне Мехмед? Към Рим? Към Родос? Накъде?

Ако поеме към Родос?

Внезапно папата се сепна. Откъде ли му хрумна тази мисъл? Скоро не се бе сещал за острова. А сега изведнъж… да не би Господ да се опитва да му подскаже нещо?

Дали пък нападението на турците над Отранто не бе извършено само за заблуда? Дали султан Мехмед не бе скрил основната част от флота си някъде на юг? Възможно бе османските кораби по италианските брегове в уречен ден да се върнат на изток към истинската цел на султана – Родос.

Франческо дела Ровере вдигна поглед към разпятието и прошепна на Спасителя: "Какво значение има дали е Рим или Родос? Нали на острова са твоите рицари?"

Родос бе важен за християните почти колкото Рим. Орденът на хоспиталиерите, създаден, за да освободи Божи гроб, бе намерил убежище на това късче суша след завладяването на Йерусалим от султан Саладин Аюб. Монасите рицари се готвеха някой ден да се качат на корабите и отново да обсадят свещения град.

В ушите на папата още кънтеше гласът на поредния френски крал с името Луи: "Ако Бог пожелае, всичко е възможно".

Припомняйки си тези думи, Дела Ровере се разсмя, въпреки всичките си страхове и тревоги.

Ако султан Мехмед се заемеше с Родос, Рим щеше да бъде спасен. Поне докато Франческо стоеше на папския престол. Той нямаше да остане в историята като папата, който е изоставил Рим на варварите и е избягал.

Но ако прозрението, което бе получил, се окажеше погрешно? Ако вместо към Родос султан Мехмед тръгне към Рим

– Господи – прошепна глухо Франческо, – светът е пълен с опасности. Толкова злато похарчих, за да погубя Мехмед, но той е все още жив, а аз все още умирам от страх.

Клепачите на папата натежаваха. Налегна го непреодолима умора.

Нямаше да може да устои на дрямката. "Дано Бог да ми посочи верния път в съня ми – рече си той, докато се отпускаше на мраморния под. – В краен случай ще споделя с кардиналите прозрението си за Родос."




Мили Боже!

Папа Сикст IV се изправи ужасен.

Какво ли става?

Отвън проехтяха топовни гърмежи.

"Сигурно турците идват!"

Дали османците не са насочили оръдията, с които превзеха Константинопол, към Рим? Франческо дела Ровере се почувства като в килия между четирите стени.

"По дяволите! – изстена мислено той. – Капанът щракна. А сега какво да правя?"

Топовните гърмежи се чуваха все по-близо.

Сякаш оръдията бяха пред самата му стая.

"Исусе Христе, свети Петре и вси светни! – извика папата. – Поне да бях видял завършена катедралата, която строя във ваша чест!"

Неверниците сигурно и нея щяха да разрушат!

Сега обаче нямаше време да мисли нито за Сикстинската капела, нито за Рим, нито за Родос.

Османските оръдия обстрелваха вратата му. Животът му бе по-скъп от всичко.

Папата се затича към изхода. "По дяволите!" – изпъшка той. Дългата роба се замотаваше в краката му. Запретна дрехата си и с всички сили се втурна към вратата.

Тежките бронзови двери се тресяха сякаш от топовни гюлета.

О, Боже!

Не! Не стреляха с гюлета. Някой блъскаше с тежък предмет по вратата.

С таран!

Сигурно бяха пробили крепостните стени с тарани! Сега щяха да разбият и вратата на молитвената стая, за да го убият.

Не можеше да стори нищо. Нямаше как да избяга от смъртта. Поне трябваше да опита да умре като мъченик. Оставаше му само надеждата, че някой ден ще го канонизират за светец. Свети Франческо! Ще строят църкви и параклиси с неговото име Ако християнството изобщо оцелее Франческо дела Ровере пъхна ключа от връзката на кръста си в ключалката. Завъртя го и притвори очи.

Вратата бавно започна да се разтваря. Стиснал очи, папата очакваше всеки момент сабя да отсече главата му или копие да прониже гърдите му.

Нищо такова не се случи.

– Ваше Светейшество! Ваше Светейшество!

Нима викаха него?

– Носим добри вести! – провикна се познат глас. Това бе Баджо Пантанели – един от архитектите на Сикстинската капела.

Папата предпазливо вдигна клепачи. Пред него стоеше Джованино де Долчи – другият архитект на храма.

– Добра новина, пресвети отче! – крещяха всички.

Франческо все още не се бе отърсил от ужаса и затова не можеше да разбере какво се опитват да му кажат.

– Мехмед е мъртъв.

"Кой?" – учуди се папата.

– Султан Мехмед е мъртъв!

Най-после Светият отец дойде на себе си и осъзна какво му казват.

Великият турчин е мъртъв!

В крайна сметка шпионите си бяха свършили работата.

Рим бе спасен.

Уплашеното изражение на лицето му веднага изчезна. Папата изгледа високомерно кардиналите, стражите и архитектите.

– Бог вече ми съобщи добрата новина – отвърна той с леден глас.

Отвън долетя шум от многобройни хорски гласове.

– Какво става, Чибо? – обърна се папата към кардинал Джовани Батиста.

– Християните се тълпят! – отвърна развълнувано кардиналът. – Хиляди християни са дошли да ви видят.

– Тиарата!

Свещеникът, който отговаряше за облеклото на папата, веднага постави короната върху главата на Сикст IV.

– Жезълът!

Подадоха му и жезъла.

– Да вървим!

Процесията слезе тежкотежко по стълбите. Когато стражите разтвориха вратата, насъбралото се множество мигом притихна.

Папа Сикст IV направи две крачки, за да го види тълпата.

Тишината бе нарушена. Разнесе се силен шум от възгласи, ръкопляскане и радостни възклицания.

"Как ли са разбрали преди мен, че султанът е умрял? – зачуди се Франческо дела Ровере. – Всъщност какво значение има? Важното е, че аз ще бъда папата, отмъстил за превземането на Константинопол."

Сикст IV вдигна жезъла. Възцари се пълна тишина. Папата пристъпи още една крачка напред.

– Римляни! – започна той с хрипкавия си, но мощен глас. – Християни! Отмъщението е сторено! Султанът, който узурпира Константиновия трон, е мъртъв.

Площадът избухна в аплодисменти.

– Всемогъщият турчин е мъртъв! Нека тази вест се разнесе на изток, на запад, на север и на юг!

Тълпата се разкрещя необуздано. Хората викаха, благодаряха на Бог, целуваха кръстовете на вратовете си, тропаха. Земята се тресеше под краката на множеството, а между седемте хълма на Рим се разнасяше страховит тътен.

Папата вдигна още веднъж жезъла си и благослови тълпата.

– Благодарим ти, Господи! Султан Мехмед си получи заслуженото.

В чест на паметното събитие за първи път се разнесе звънът от голямата бронзова камбана на Сикстинската капела, която все още бе в строеж.

Последваха я камбаните на всички черкви и параклиси в Рим, Италия, Европа и целия християнски свят.

Франческо дела Ровере се отправи по стълбите, за да отслужи благодарствена литургия. Внезапно зад гърба си дочу шум от забързани стъпки и потракващи мечове.

– Ваше Светейшество!

"Какво ли става пак?" – обърна се с досада папата.

От дъното на коридора се задаваха няколко стражари. Най-отпред вървеше командирът им Ди Пиетро.

– Добри новини, Ваше Светейшество!

– Знам! – сопна му се Светият отец. – Цяла Италия знае, само ти не си разбрал!

Задъханият стражар коленичи. Поклати глава.

– Новините са от дон Алфонсо.

Папата в миг усети, че радостта му помръква. Дукът на Калабрия дон Алфонсо ръководеше съпротивителните действия срещу османците в Отранто. Напоследък никой не се осмеляваше да попита какви са вестите, които изпраща той.

– Турците са започнали да се изтеглят. Бягат. Войниците са се върнали в Отранто. Пашите се товарят на кораби в най-близкото пристанище.


27


Тронната зала в султанския дворец

Цареше гробно мълчание. Везирите нямаха представа нито какво ще чуят на сутрешното заседание на Дивана, нито какво да кажат. Все още не се бяха съвзели от смъртта на султан Мехмед и от коронацията на принц Баязид.

Чувстваха се несигурни.

Всички се бояха, че Османската империя отново ще бъде обзета от безредици и борби за власт, както след смъртта на Баязид Йълдъръм.

Сега османците имаха двама владетели.

Везирите бяха единодушни, макар никой да не смееше да изрече мнението си на глас.

Името Баязид сякаш бе белязано от някакво проклятие.

Ходжите отричаха подобни суеверия, но тайно си мислеха същото.

Ако не проклятие, то това име със сигурност носеше лош късмет на османците. Нима след гибелта на предишния султан Баязид страната не бе обхваната от опустошителни войни между четиримата му сина в продължение на цели четиринайсет години?

Сега двамата наследници на султан Мехмед си оспорваха престола. Коварството на бейлербея на Анадола Абдулах разчисти пътя на Баязид към трона, но принц Джем не призна по-големия си брат за падишах.

Че султан Мехмед е отровен, не можеше да бъде скрито, въпреки усилията на заговорниците. Падишахът наистина беше болен, но внезапната му смърт събуди подозрения у мнозина. Все повече се разрастваше пожарът, който запали принц Джем с обвинението, че баща му е бил отровен по заповед на Баязид или анадолския бейлербей.