Джем изтръпна.

Чичек хатун изпадна в ужас.

Нада се разтрепери.

Сърцето на Феримах щеше да изскочи от гърдите.

Четири дни!

От смъртта на падишаха бяха изминали цели четири дни, а те научаваха едва сега.

Кой знае какво се бе случило през това време?

Джем отпусна рамене и погледна към майка си.

– Нали великият везир бе обещал веднага да ни извести? – прошепна съкрушено той.

По-младият вестоносец се прокашля.

– Мехмед паша веднага проводи пратеник, принце. Още преди да е изстинало тялото на повелителя

– Еее, този човек по пътя ли се загуби? Цели четири дни и още го няма.

Този път се прокашля старият вестоносец.

– Пратеникът е бил убит по пътя, принце… Откраднали са писмото, което е носел.

Всичко се бе объркало.

Планът им бе пропаднал.

А може би Феримах впери поглед в Джем. Той целият трепереше от напрежение.

– И какво излиза? Цели четири дни османският трон е без владетел?

В очите на принца светеха пламъци.

Двамата вестоносци се спогледаха.

– Говорете! Защо млъкнахте? Държавата е без владетел, така ли?

По-възрастният дълго прочиства гърлото си, преди да отвърне:

– Не. Великият везир се опита да скрие вестта за смъртта на падишаха от войниците. Върна се в столицата. Истанбул обаче вече бе разбунен. По някакъв начин се бе разчуло. Метежниците палеха всичко наред. Убиха Нишанджъ Мехмед паша, докато се опитваше да ги вразуми. Принц Баязид Чичек хатун се изправи.

– Принц Баязид е в столицата?

– Не е. Но както знаете, синът му Коркут е в двореца. Войниците го намериха. Абдулах, бейлербеят на Анадола, обяви принц Коркут за временен владетел, докато баща му Баязид дойде от Амасия и заеме престола. Войниците му се поклониха.

– Какво? Поставили са на престола едно дете? – едва изрече Чичек хатун и бавно се свлече на дивана.

– Вълкът! – прошепна съвсем тихо Джем, така че да го чуе само Феримах.

– Какъв вълк, принце?

– Рижият вълк. Отървах се от него.

Феримах хвърли бърз поглед към Джем. На лицето му се бе разляла странна усмивка. Слугинята си спомни разказа на принца за преживелиците му в планините на Кастамону: за срещата му с дервиша и убийството на звяра. Джем постоянно се боеше, че вълкът може да се върне, повикан от жаждата му за власт. Сега тайничко се радваше на случилото се. "Престолът е зает от друг, аз няма какво повече да направя" – мислеше си той. Феримах обаче знаеше, че сега в принца се обажда и един друг глас, който му нашепва: "Не се предавай! Трябва да се бориш!".

Слугинята се зачуди може ли да помогне на Джем да преодолее вътрешните си терзания. Не искаше да го вижда победен и сломен. Ако се признаеше за низвергнат, означаваше да сведе глава пред смъртта. Ако избереше да се бори, поне имаше някаква надежда.

– Ти си вълкът, принце!

Джем я чу. Погледна я в очите. Усмихна се. После се обърна към майка си и разпери ръце.

– Не ни остава друго, освен да изчакаме възкачването на престола на Баязид.

– Не! – изкрещя Нада с всичка сила. – Няма да чакаме! Какво ще чакаме? Палачите ли? Баязид ще нареди да убият и вас, и мен, и сина ни, и майка ви, и всичките ви слуги Принцът се обърна към нея.

– А какво да направя? Да му целуна полите и да го моля за милост ли?

– Никога! Яхвайте коня и тръгвайте веднага за Истанбул! Хванете за ухото детето, което е седнало на престола, и го свалете оттам. Щом ви видят войниците, ще подкрепят вас. Хайде, не стойте така!

Нада плесна с ръце и тръгна към вратата.

– Хей, вие там! Кажете на конярите да оседлаят жребеца на султан Джем. Подгответе най-бързите коне за придружителите му. Хайде, хайде, бързо, тичайте!

Чичек хатун седеше умислена. Опитваше се да събере мислите си.

– Отиването в Истанбул е равносилно на самоубийство!

Нада се сепна, обърна се рязко, за да види кой се осмелява да оспори заповедите ѝ.

Срещу нея се изправи Феримах.

– Каза ли нещо, момиче?

– Да, казах. Отиването в Истанбул е равносилно на самоубийство!

– Права е – обади се нечий глас сред тълпата.

Погледите на всички се насочиха към дервиша, който от месеци бе станал част от двора на принц Джем.

– Твърде късно е да тръгва към Истанбул. Дори да полети като птица, пак няма да изпревари принц Баязид – продължи Абу хайр Руми. – А нищо чудно новият султан вече да се е възкачил на престола.

Чичек хатун, която не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи, бе като парализирана от страх, че вече са изпратени убийци, които да погубят сина ѝ.

Феримах се обади отново:

– Ще вдигнем трон за нашия султан на друго място.

Нада не откъсваше очи от нея. Изведнъж рязко се обърна към Джем и тропна с крак.

– Губим време. Някаква слугиня и този безумец ли ще слушаш?

– Вълкът се върна!

Всички се вторачиха в Джем изумени. Някои от придворните дори си помислиха, че принцът е загубил разсъдъка си от уплаха и притеснение.

– Върна се! – извика Феримах. – Рижият вълк се върна!

Плесна с ръце от радост.

Джем бе избрал да се бори за престола.

Никой не разбра за какъв вълк говорят принцът и слугинята, но сега нямаше време за обяснения. Джем се изправи.

– Веднага повикайте всички бейове и аги от санджака! – разпореди той. – Аз, Джем, син на покойния султан Мехмед Завоевателя, казвам: Щом са скрили смъртта на баща ми от мен и са убили пратеника на великия везир, значи има заговор. Някой е поръчал на евреина да отрови баща ми. Османският престол е узурпиран. Няма да призная узурпатора, дори той да е по-големият ми брат!

Всички слушаха принца със затаен дъх. Джем протегна ръка напред.

– Дойде денят, в който всеки трябва да покаже дали е приятел или враг. Приятелите трябва да засвидетелстват верността си. Нека всички бейове, аги, земевладелци, занаятчии, селяни и всеки, който иска да помогне за освобождаването на трона на османската държава, да тръгне с мен. Всеки желаещ ще намери място в редиците ми.

Джем огледа притихналото множество.

– Макар престолът в завладения от баща ми град Истанбул да е узурпиран, тронът, на който са седели Осман гази и Орхан гази в Бурса[25], е непокътнат. Ще обявя за своя столица града, в който се намира гробницата на моя праотец Баязид Худавендигяр[26], загинал в битка за правата вяра. Бурса ще стане градът на освобождението!

Сред насъбралата се тълпа се понесе шепот.

– О, Аллах! – прогърмя гласът на Джем. – Дай ми сили и смелост! Нека приятелите ме последват! Тръгвам на поход!

Мнозина се просълзиха от речта на принца. Чичек хатун не се и опитваше да сдържи риданията си. "Достоен син на баща си! – развълнувано си мислеше тя. – Ех, Мехмед, защо те няма да го видиш?"

Всички се разтърчаха. Подготовката поеха четиримата съюзници на Джем.

Дервишът Абу хайр Руми.

Слугинята Феримах.

Майката на принца – Чичек хатун.

Сръбкинята Нада.

Феримах не можеше да повярва, че върши всичко това. "Нима тичам подир сина на султан Мехмед? – чудеше се тя на себе си. – Нима се боя за живота му и се моля за победата му? Това не съм аз! Къде ли съм изгубила разсъдъка си?"

Слугинята излезе на двора. Навън бушуваше море от факли.

Също като през онази нощ, принцът бе възседнал коня си. Също като през онази нощ, светлината на факлите обагряше дрехите и лицето му. Милиони червени пламъчета се отразяваха в меча, който Джем размахваше във въздуха.

"Вълкът се върна – прошепна ѝ един глас. – Слава богу, вълкът се върна." Нищо друго нямаше значение. Огнения принц трябваше да посегне към властта. Престолът му принадлежеше.

Феримах се затича към Джем. Въобще не обърна внимание, че още е по ленена нощница. Вдигна полите си до колената, за да може да тича по-лесно. Не ѝ пукаше, че е разголила краката си.

Тя бе една обикновена слугиня.

От време на време се блъсваше в някого, един човек дори падна. Феримах обаче бе като заслепена. Тя продължаваше да тича и да крещи:

– Да живее султан Джем!

Гласът ѝ отекваше като ехо сред стените на двора.

– Да живее султан Джем! ...


26


Рим, резиденцията на папата Пролетта на 1481 г.

– Покажи ми пътя! – прошепна Франческо дела Ровере към Христос от разпятието. – Какво да сторя?

Папата се бе уединил в молитвената стая с надеждата да получи прозрение или съвет от Бог как да постъпи.

Нозете вече го боляха от дългото коленичене. Беше уплашен. "Положението е опасно! – мислеше си той. – Турците се движат на север. Приближават към Светия престол, към Рим."

Ако не беше съпротивата, която им оказа Неаполитанското кралство, отдавна щяха да са обградили Рим. Онова, което не направиха християнските крале, го направи обикновеният народ. Жени, мъже и деца устояваха на османските набези. Те палеха селата и нивите си, за да не оставят плячка за турците, отравяха кладенците.

Въпреки това папа Сикст IV беше на тръни.

Султан Мехмед бе повел отново войските си на поход.

Папата нямаше да се тревожи толкова, ако бе получил това сведение само от един източник. Само че в два последователни дни и венецианският, и генуезкият посланик му съобщиха една и съща вест: "Османската войска тръгва на поход начело с падишаха".

Накъде ли бе поел султан Мехмед този път?