– Не може да стоите просто така, принце!

– Кой казва, че стоя просто така?

– Затваряте се в стаята си и с часове разговаряте с онзи дервиш и слугинята. Може да нямам много ум, но очите ми виждат надалеч, принце. Всички сме в опасност. Когато баща ви умре, Баязид няма да ни пощади. Всички ни ще избие. Дори Огуз.

След тези думи Нада започваше да плаче.

Десетки пъти Чичек бе чувала Джем да отвръща:

– И какво според теб да направя? Да убия брат си, преди той да ми е посегнал?

– Да! – просъска Нада една нощ. – Щом се налага! Но преди това трябва да се подготвите. Необходима ви е голяма войска. Тази, с която разполагате, е недостатъчна. Трябва да бъдете в състояние да се защитите, когато брат ви ни нападне. Но не само това Останалото, което изброи Нада през онази нощ, Чичек хатун вече бе свършила. Тайно поддържаше връзка с анадолските васали на Османската империя. Изпрати посланици с богати дарове и молба за подкрепа, дойде ли му времето, до Рамазаноглу Йомер бей, Дулкадироглу Шехсувар бей и дори до мамелюшкия султан Каитбай[23], чиито владения достигаха до Анадола. Йомер бей бе притиснат между мамелюците и османците. Той бе добре обигран в междудържавните отношения владетел, който знаеше, че всяка проява на слабост от страна на Османската империя ще зарадва мамелюшкия султан. Беят изпрати до Чичек хатун следния двусмислен отговор: "Няма да загърбим онова, което ни връхлита".

Посланикът, изпратен до Кайро, бе посрещнат радушно от Каитбай. "Когато султанът разбра, че нося поздрави и почитания от принц Джем и майка му, подаде ръката си, за да я целуна" – разказа пратеникът, щом се върна в Коня. Това бе знак, че приема поздравите. Но по-важни бяха думите на Каитбай: "Предай на Чичек хатун, че в трудни моменти всеки се нуждае от приятели. Ако се наложи да помогнем, аз и синовете ми сме подготвени". На тръгване султанът бе казал: "Нека принцът и майка му знаят, че сме дружески настроени".

Отговорът на мамелюшкия владетел се стори твърде уклончив на Джем. Чичек хатун обаче не бе на същото мнение. Джем още не бе свикнал с премерения език в изказванията на държавниците. Принцът разбираше само от "да" и "не". Въобще не подозираше, че понякога един отговор може да означава точно обратното на прекия смисъл, който съдържа.

Отношението на Каитбай бе положително. Египетският владетел показа това не само с думи, но и с щедрите подаръци, които изпрати. Поведението му можеше да означава само едно: "Принцът да не се притеснява. До него съм".

Макар Джем да изглеждаше безгрижен, явно семената, които бе посяла Нада в съзнанието му, започваха да покълват. Един ден попита:

– Майко, според теб коя област е по-близо до столицата – Караман или Амасия?

– Защо питате, принце?

Джем само леко се усмихна, което трябваше да означава: "Просто така".

Сега Чичек хатун си припомни този случай доволна – бе разбрала защо синът ѝ се интересува от разстоянията.

Внезапно вратата се отвори. В стаята влетя Нада с почервеняло от гняв лице.

– До гуша ми дойде!

Чичек хвърли поглед към Гюлизар и попита:

– Какво се е случило?

Нада се канеше да отговори, когато съгледа Феримах. Отиде до момичето, като потропваше ядно с чехлите си, и застана пред него с ръце на кръста.

– Ти какво правиш тук?

Чичек хатун и Гюлизар се спогледаха учудено, а Нада се наведе към Феримах и извика:

– Тичай бързо! Лудият дервиш дойде. Пак се затвориха в тъмната стаичка. Само ти липсваш. Принцът те търси. Тичай бързо при него!

Феримах погледна към Чичек хатун, без да обели дума. Майката на Джем нямаше какво друго да каже освен:

– Върви, момиче. Може да потрябваш на принца.

Нада ужасно мразеше дервиша, известен в Караман като Абу хеир Руми.

– Пак този човек!

Нада се настани на канапето срещу Чичек хатун и продължи да излива гнева си:

– Съвсем прекали! Какво толкова си говорят по цели часове? Един ден попитах принца какво му разказва дервишът. И той какво ми отвърна?

Чичек хатун много добре знаеше какво е отговорил синът ѝ: "Приказки. Дервишът ми разказва приказки".

– Приказки! – проехтя гласът на Нада. – Дервишът разказва приказки, а принцът го слуша. Можете ли да повярвате? Принцът слуша приказки по цял ден. И все вика онази слугиня при тях.

– Все някой трябва да им прислужва

– Има кой да прислужва, но не е тя. Другите слуги мъкнат ядене и пиене в стаята, а тя само стои до тях и ги слуша със зяпнала уста. Но това не е най-лошото

– Какво още те тревожи, Нада?

– Този човек ме съмнява. Имам чувството, че е шпионин на Баязид.

Чичек хатун и Гюлизар извикаха в един глас от изненада:

– Шпионин?!

– Може и тази слугиня да е доносница на някого. И тя не остава по-назад от така наречения дервиш. Двамата само отвличат вниманието на принца от житейските дела. Джем живее в света на приказките.

Още малко и Нада щеше да се разплаче.

– Успокой се – прошепна ѝ Чичек. – Права си, че синът ми само си губи времето, но Нада нервно подръпваше покривалото на дивана.

– За какво са му тези приказки?

Чичек хатун бе задала преди време същия въпрос на Джем.

– Принце, слушате приказките на дервиша по цели часове. Научавате ли нещо от тях?

– Научавам се да познавам себе си, майко.

При този отговор Чичек хатун бе останала с отворена уста. Нескритото ѝ удивление бе развеселило Джем.

– Човек трябва да познава себе си. Откъде идва. Накъде отива. Какъв е произходът му. Кой е родът му.

Думите на сина ѝ бяха озадачили Чичек още повече. Той знаеше всичко за рода и произхода си. Беше син на султан Мехмед Завоевателя и сръбската принцеса Чичек хатун, внук на султан Мурад. Какво повече му трябваше да знае?

– Друго?

– Изучавам историята на тези земи преди основаването на османската държава. Какво се е случило с Византия, с нейните територии Чичек хатун се зарадва. Държавност, територия… Това бяха важни теми.

Понеже не успя да изкопчи повече от Джем, се опита да притисне Феримах.

– Ти не се отделяш от принца, момиче. Кажи какво толкова му разказва онзи дервиш?

– Приказки разказва.

Пак тези приказки! Въпреки това Чичек хатун бе погледнала слугинята с престорено учудване.

– Гледай ти! Големите мъже слушат ли приказки? И какви са тези истории, които продължават по цели дни и седмици?

– Някога имало един човек на име Саръ Салтук. Не помня точно какъв е бил – емир ли, бей ли, султан ли… Дервишът разказва за геройствата му, а принцът слуша внимателно.

– И какво е направил Саръ Салтук?

– По време на завладяването на Анадола и Румелия Чичек хатун чу най-важното. Повече не ѝ трябваше да знае. Анадола… Румелия… завладяване… Това бяха сериозни думи. Думи, които показваха, че Джем мисли за каквото трябва. Излизаше, че синът ѝ се интересува не само от лов и сладострастни мигове с Нада. Беше ясно – управлението на държавата също го занимава.

– Явно дервишът има голямо влияние над сина ми.

Феримах се усмихна.

– Дори името на внука ви е взето от разказите на дервиша. В историите за Саръ Салтук има един юнак на име Огуз хан.

Чичек хатун си припомни думите на Джем в деня, в който Огуз се появи на бял свят:

– Ще го кръстим Огуз хан, майко! Това име избрах. Нека Аллах да го дари с дълъг живот. Нека стане велик господар като Огуз ата[24]. Да бъде велик и справедлив воин! Да носи с чест името си.

Чичек обърна глава и се вгледа в очите на Феримах. Слугинята се досети, че господарката се опитва да надникне в мислите ѝ. Нада не беше доволна, но Джем неслучайно държеше Феримах близо до себе си. Наистина известно време Чичек хатун се съмняваше, че между принца и слугинята има интимна връзка. Дори бе поръчала на Гюлизар да наблюдава момичето. Вярната ѝ прислужница се закле в Аллах, че подозренията на Чичек са неоснователни. "Момичето е много умно. Принцът се отнася към нея с голямо уважение" – бе казала Гюлизар.

– А ти как мислиш? – бе запитала Чичек хатун Феримах през онзи ден. – Има ли някаква полза за принца от тези приказки?

– Казват, че във всяка приказка има по малко истина. Не трябва да подминаваме приказките с насмешка, а да си вадим поука от тях. Освен това дервишът разказва какво се е случвало с предците ни. Вярно, че е било много отдавна, но се е случило. Така господарят изучава миналото си. Изучава държавността. Научава повече за произхода си. Принцът казва, че не трябва да пазим историята на Саръ Салтук само за себе си. Всички трябва да я научат. Прав е. Ако се предава само от уста на уста, един ден може да се загуби и да изчезне.

– Е, какво може да се направи? Приказката ще изчезне с човека, който я помни.

– Не, няма да стане така.

– А как?

– Записваме историите. Дервишът разказва, аз пиша, а принцът поправя грешките ми.

Чичек хатун най-после бе разгадала тайната на сина си. Той караше прислужницата да записва приказките на дервиша, за да бъде подготвен за управлението на османската държава.

Сега наблюдаваше застаналата срещу нея Нада. "Дали е права? – помисли си Чичек. – Дали наистина е възможно слугинята и дервишът да са шпиони?"

Майчиният инстинкт бързо отхвърли тази възможност. Умът на Феримах бе остър като бръснач. Принцът явно бе оценил това нейно качество. Както се нуждаеше от Нада, за да задоволява желанията на тялото си, така се нуждаеше и от Феримах, за да удовлетворява потребностите на ума си. Джем не можеше нито без едната, нито без другата.

Гюлизар излезе права, когато каза, че девойчето е много умно. И Джем, и Чичек хатун се нуждаеха от острия ѝ разум.