Ахвер се засмя.

– Така ли мислиш?

– Да чуя какво имаш да кажеш.

– Първо искам да получа малко повече от обичайното – отвърна кастратът и протегна разтворената си длан.

Мъжът незабелязано пъхна три монети в шепата му.

– Сребърни ли са? За тази новина искам три златни монети.

Мъжът го погледна сърдито.

– Златни?!

– Добре ме чу! Искам само три, защото съм в добро настроение, иначе щях да ти поискам пет.

Мъжът се обърна за малко към шадравана и извади от кесията си три златни монети. Подаде ги на Ахвер. Той захапа една от тях, за да провери дали е истинска.

– Е, казвай новината

– Голям поход

– Това ли ти е великата новина? И то след като натрупа цяло състояние благодарение на нас. Османците все на големи походи тръгват.

– Този път е различно.

– Миналия път заради теб Рим изпадна в паника. Папата вдигна всички крале на крак. Събраха се големи войски, изтекоха много пари. И какво излезе накрая? Вместо на запад, султанът пое на изток.

Изведнъж благото изражение на Ахвер бе заменено от суровия поглед на венецианеца Анджело.

– Тези работи ги забърка папата – просъска той в лицето на мъжа. – За мен няма значение дали султанът тръгва на изток или на запад. А тази голяма армия, която се беше събрала, защо не се възползва да удари османците в гръб? Толкова ли не можа да се сети вашият велик отец!

– Мери си приказките! Това е богохулство. Кажи сега за похода.

– Флотът. Османският флот е на вода.

Мъжът се смръщи.

– Това го знаем. Обсажда Адриатическото крайбрежие. От страх Венеция предложи споразумение на османците.

Ахвер се подсмихна ехидно.

– Флотът ще се насочи в друга посока.

– Така ли? Накъде?

– Ако бях на мястото на неаполитанския крал, щях да струпам всичките си войски в Отранто.

От изумление мъжът със зеления калпак изпусна кесията от ръцете си. Наведе се да я вдигне и в следващия момент сграбчи Ахвер за яката.

– От кого научи това? Източникът ти надежден ли е?

Младежът се усмихна.

– От един доктор с пробито ухо.

Мъжът здраво разтърси Ахвер.

– Ако ме лъжеш, ще те убия, венецианецо. И в най-скритото кътче на султанския дворец да се завреш, пак ще те намеря и ще те убия!


22


Рим Резиденцията на папа Сикст IV

– Пазете се! Отдръпнете се! Дайте път!

Хора, животни и каруци стреснато се разбягаха. Дори дебелите прасета разтревожено помръдваха навитите си опашки и се чудеха къде да се сврат. Четирима ездачи бясно влетяха през римските порти. Единият държеше знаме с герба на Негово Величество неаполитанския крал Феранте – жълта лилия на тъмносин фон. Конникът, който яздеше най-отпред, крещеше с пълно гърло:

– Дайте път! Отдръпнете се! Носим вести от Негово Величество Феранте, крал на Неапол!

Щом стигнаха пред двореца на папа Сикст IV, предводителят на вестоносците скочи от коня, без да губи време. Хукна нагоре по стълбите, като придържаше меча си с ръка. В същото време запъхтяно викаше:

– Турците… турците идат!

За Рим нямаше по-страшна вест от тази. Едно хилядолетие след нахлуването на хуните на Атила римляните продължаваха да се страхуват да не ги сполети отново подобно бедствие.

– Турците идват!

Кардиналите, които се бяха разпръснали из залата на групи по двама-трима и разговаряха, изтръпнаха от ужас.

– Турците?

Високопоставените духовници започнаха да се суетят наляво-надясно.

– Турците ли?

– Къде са?

– Исусе Христе!

Папата тъкмо говореше с архитектите и художниците, които работеха по Сикстинската капела. Щом чу виковете, пребледня като платно.

– Правилно ли чух?

Генуезецът Франческо дела Ровере приседна върху един сандък.

– Кой извика, че турците идват?

– Един вестоносец, Ваше Светейшество!

– Вестоносец на краля на Неапол.

Дъхът на папата секна от ужас.

– На Неапол? – простена той.

"О, Боже! – помисли си римският първосвещеник. – Та Неапол е на един хвърлей от Рим!"

– Бързо! Веднага го доведете тук! Тичайте!

Нямаше нужда да го довеждат. Мъжът вече бе застанал пред папата.

– Ваше Светейшество

– Остави сега официалностите – нареди припряно Сикст IV. – Говори по същество!

– Турците… – започна отначало задъханият вестител.

Папата се ядоса.

– Това вече го чухме. Казвай по-нататък. Къде са?

– В Отранто. Турците обсаждат Отранто[22]. Дошли са със стотици кораби.

– Какво?

– Негово Величество крал Феранте поръча да ви уведомя незабавно. Нуждае се от спешна помощ. Турските войници тъкмо започнаха да слизат на брега, когато тръгнах от крепостта.

Франческо дела Ровере усети, че го свива сърцето. "Точно както очаквах! – помисли си той. – Идват от юг. От морето. Атила връхлетя Рим от север. Завоевателят на Константинопол удря от юг." Разтрепери се от ужас.

– Каква е ситуацията на север?

Всички мълчаха.

– Проклятие! – измърмори папата. – Венецианците какви ги вършат? Да не би да са се договорили с османците? Продали са Рим?

Вестоносецът нямаше време да слуша тези разсъждения. Венецианците не го интересуваха.

– Ваше Сиятелство, Отранто се нуждае от спешна помощ!

Папата постави ръка на рамото на мъжа и се изправи.

– Крепостните стени на Отранто са здрави. Непристъпни. Имат високи кули. Ще удържите, докато измислим нещо.

– Ще удържим?! – изсмя се нервно вестоносецът. – Населението и войниците бягат от града и околностите. Видях ги с очите си. Останали са една шепа хора. Няма да устоят дълго.

Папа Сикст IV огледа събралите се около него кардинали.

– Чухте ли? Хората бягали. Когато бичът Божи заплющял над Рим преди хиляда години, тогава пак всички се разбягали.

Прихвана полите на дрехата си и понече да направи крачка. Спря за момент.

– Не ни остава друго, освен да се молим, братя.

Папата пое към покоите си. Ядосаният му глас прокънтя в коридора:

– По дяволите! Толкова злато им дадох, но нямаше полза. Къде са шпионите ни в Константинопол? Толкова ли не можаха да гътнат този Мехмед? Какво чакат? Султанът да дойде и да ми отреже главата ли!?


23


Коня, дворецът в Караман Май 1481 г.

– Бабо!

Детският глас стресна Чичек хатун и тя отвори очи.

– Случило ли се е нещо?

Гюлизар се усмихна.

– Огуз хан пак е възседнал понито. Иска да ви се покаже колко е пораснал.

– Само да не падне, милото ми внуче.

– Не се безпокойте. Слугите го крепят. Пък и Нада не се отделя от коня. Все за ръка го държи. Като порасне, Огуз сигурно ще търси да се хване за майчината ръка вместо за юздите Чичек се засмя. Мъжете все намират за какво да се хванат.

Щастливата баба отново притвори очи.

Времето сякаш летеше и животът ѝ се променяше толкова бързо.

През онази зима в Кастамону, когато почина Дилрюба, Чичек хатун имаше чувството, че за Джем е дошъл краят на света. Едва след смъртта на момичето майката бе осъзнала колко е бил влюбен синът ѝ.

Слава богу, намери се кой да го изтръгне от дълбоката му печал. Джем не бе докосвал Дилрюба, но още в нощта след смъртта ѝ изпита удоволствието от страстта с друга жена. Нада.

Вероятно през онази нощ бе заченат Огуз хан. Още невръстно, момченцето приличаше много на Джем.

– Гюлизар – прошепна Чичек хатун, – излязох права, когато през онази нощ ти казах, че клин клин избива.

Прислужницата кимна с глава.

– Момичето се оказа хитро – отвърна тя тихичко.

Двете въобще не подозираха, че седящата на пода в ъгъла Феримах подслушва разговора им. "Хитро или коварно?" – помисли си тя.

– Дааа! – продължи Чичек хатун. – Извадихме късмет с нея. Аллах бе благосклонен. Вече имам внук, който не ме оставя дори за миг да затворя очи.

Колко неща се случиха през последните години!

Първо си отиде Дилрюба.

Страстта към Нада помогна на Джем да понесе по-леко болката от загубата на първата си любима. Чичек хатун не виждаше нищо лошо в това. Освен това Нада бе от сръбски произход като нея.

После се случи нещо неочаквано. Внезапно почина принц Мустафа. На негово място като санджакбей на Караман султан Мехмед назначи принц Джем.

Това бе нещо като награда след дългото заточение.

И знак, че султанът наистина е простил на най-малкия си син.

Дворецът Караман в Коня се стори на Чичек хатун като рай след престоя ѝ сред заснежените планини на Кастамону.

Преместването я направи истински щастлива.

Най-после Джем щеше да забрави напълно скръбта си по Дилрюба. Вече нямаше почти всеки ден да се качва до Къзълкая при гроба на момичето и да съзерцава долината с часове.

Принцът трябваше да гледа напред. Към бъдещето.

Сега Баязид бе основният претендент за престола. А Джем ставаше втори в списъка. Когато дойдеше сетният час на султан Мехмед, Баязид щеше да стане падишах.

След злополучния случай в Одрин Чичек и синът ѝ не бяха обсъждали кой ще наследи престола в османската държава. И ако тогава Джем минаваше още за дете, сега вече бе голям мъж. Колкото и да не му се искаше, бе неизбежно да възприема Баязид като заплаха за живота си. Братята си бяха врагове! Дали Джем осъзнаваше това? Нада със сигурност го знаеше. Момичето сякаш четеше мислите на Чичек хатун и всяка вечер напомняше на Джем за надвисналата опасност.