Когато чу за желанието на сина си, Чичек хатун даде разрешение да изпълнят заповедта му.

– Нека му занесат. Така ще му олекне.

Феримах тръгна след виночерпеца и не видя знака, който направи Чичек хатун на Гюлизар.

– Клин клин избива – каза майката на Джем. – Кажи на онова момиче още тази вечер да отиде при сина ми.

Гюлизар понечи да отвърне нещо, но Чичек не ѝ даде възможност.

– Без излишни приказки. Направи каквото ти казах.




Феримах сама наля вино в чашата на принца. Хвана я с две ръце и я вдигна над главата си. Внимателно я поднесе.

– Принце!

Джем известно време стоя загледан в момичето. После се протегна и пое чашата. Пресуши я на един дъх. Подаде я отново на слугинята. Докато момичето я пълнеше, принцът нареди:

– Върви да си лягаш! Искам да остана сам.

Феримах напълни чашата за трети път, поклони се и тръгна към вратата. Излезе на чардака. Обърна се, за да затвори вратата, и погледна към Джем още веднъж.

"Няма да те оставя сам! – каза си тя. – Обещавам! Ако ще заради престъпването на клетвата ми да бъда прокълната и да горя в пламъците на ада, няма да те оставя, султански сине. Няма!"

Джем забеляза, че момичето го наблюдава през пролуката на вратата, и махна с ръка.

– Върви! Казах, че искам да остана сам!

Феримах затвори вратата.

Принцът обаче не остана сам. Късно вечерта през вратата се прокрадна един силует. Първоначално Джем помисли, че вижда призрак под въздействието на виното.

На прага стоеше момиче. Стройно като топола.

– Дилрюба! – простена принцът и протегна ръка към фигурата. – Дилрюбааа?

– Аз съм Нада – отвърна привидението от прага.

Джем се опита да се изправи, но не успя. Момичето свлече копринения си кафтан на земята и тръгна съвсем голо към леглото на принца.

Умът на Джем обаче отдавна витаеше в други светове.

Навън се сипеше пухкав сняг.


21


Тронната зала на султанския дворец Декември 1480 г.[21]

Един след друг везирите се разотидоха след поредното заседание на Дивана. Последен, както обикновено, остана великият везир Карамани Нишанджъ Мехмед паша. Той винаги изчакваше след съвещанията, за да получи заповеди от падишаха, ако има такива. Мехмед паша погледна крадешком към султана. Прониза го едно болезнено чувство. "Ех, велики завоевателю – помисли си той. – Не издържам да те гледам така." Падишахът се опитваше да прикрива физическата болка, която го измъчваше, но все по-ясно си личеше колко страда. Очите му го издаваха.

"Допуснахме голяма грешка" – помисли си везирът. След битката при Отлук Бели и победата над владетеля на Аккоюнлу Узун Хасан прогониха всички персийски доктори от двореца. Придворните и везирите се бояха, че персийците могат да сторят зло на султан Мехмед. Вместо тях палатът се напълни с евреи. Сякаш те не биха извършили някое злодеяние.

На кого ли му бе хрумнала тази идея? Пръв от Венеция пристигна един доктор, известен като маестро Ладжапо. Бил страхотен специалист, направо магьосник! Изправял на крака дори мъртъвци. Превъзнасяха до небето този евреин. Ладжапо беше в двореца вече толкова години, но от лековете му нямаше никаква полза.

Мехмед паша се намръщи. "Един евреин може да бъде полезен единствено на себе си!" – помисли си везирът. Ладжапо веднага прие исляма и се прекръсти на Яхия. Падишахът го възнагради с титлата "паша". Докторът натрупа състояние и имоти, но сладките отвари и сокове, които приготвяше, въобще не помагаха на султана. Но явно само този евреин не беше достатъчен, защото от Венеция пристигна още един на име Валко. И той не остана по-назад от Яхия.

"Всъщност не! – разсъждаваше Мехмед паша. – Не трябва да съм несправедлив към човека. Неверникът Валко поне не напълня като Яхия!"

Везирът погледна към султана. Падишахът беше подпрял глава с ръка върху коляното си. Султан Мехмед винаги заемаше тази поза, когато потъваше в дълбоки размишления. "Или крои планове за нови завоевания, или се опитва да предугади следващия ход на враговете си – каза си великият везир. Естествено, имаше още много неща, за които повелителят можеше да мисли, но сега нямаше нужда всички те да минават и през ума на Мехмед паша. Вероятно падишахът беше загрижен за бъдещето на османската държава след смъртта му.

Кончината на принц Мустафа разтърси султана до дъното на душата му. Той беше възложил всичките си надежди на най-големия си син, когото възпита в завоевателски дух. След смъртта му обаче… всички планове на падишаха изглеждаха провалени. Баязид по нищо не приличаше нито на баща си, нито на големия си брат. Въобще не можеше да става и дума за сравнение. Наистина Баязид взе участие във войната срещу Узун Хасан, но почти не излизаше от шатрата си. До падишаха постоянно достигаха приказки, че вторият му син избягва да се качва на гърба на коня. Предпочиташе да прекарва дните си в молитви към Бога. В Амасия, където живееше Баязид, го наричаха "принцът суфи".

Великият везир въздъхна дълбоко. Джем беше много по-енергичен и деен от брат си. За съжаление бе твърде млад. А след грешката, която допусна, докато изпълняваше функцията на заместник главен везир, баща му бе дълбоко разочарован от него. Все пак отдаде стореното от Джем на младостта му и му прости.

Когато падишахът започнеше да разсъждава над въпроса на кого да остави османската държава, можеха да минат часове.

Мехмед паша беше убеден, че повелителят често си казва: "Ех, Мустафа, мой юначни сине, как можа да си отидеш толкова млад… Какво да правя сега без теб? По-добре да бях умрял аз".

Везирът хвърли един бърз поглед към султана. Той седеше, без да помръдва. Като разбра, че падишахът няма намерение да разговаря с него, кръстоса ръце пред гърдите си, поклони се дълбоко и пое към вратата.

– Нишанджъ Великият везир закова намясто.

– Остани.

Нишанджъ Мехмед паша се поклони в знак, че е готов да изпълни заповедта.

– Приближи се.

Везирът направи две крачки към султана.

– Още!

Мехмед паша се учуди.

– Султане, накъде повече?

Не беше прието някой да сяда толкова близо до падишаха.

– Още! – извика сърдито султанът. – Трябва да ти кажа нещо.

Пашата коленичи пред краката на повелителя. Султан Мехмед се наведе към ухото му.

– Кога за последно получихме вести от Гедик?

– Няма и месец – отвърна пашата, без да се замисля.

– И къде точно беше той?

– В Адриатическо море Падишахът слушаше внимателно.

– Венецианският флот не се е мяркал наоколо. И италианците, и албанците Султан Мехмед му направи знак да замълчи.

– Изпрати му вест: "Време е да се заемеш с онова, за което говорихме, преди да отплаваш. Действай според предварителните заповеди на повелителя!"

Падишахът замълча за момент. После прошепна със съвсем тих глас:

– Нареди да излъскат ботушите ми. И да подковат добре токовете им!

Великият везир вдигна глава и погледна колебливо към лицето на султана.

– Ясно ли е, Нишанджъ?

– Съвсем ясно, повелителю. Наближава времето да поставим слънцето до полумесеца.

Лицето на падишаха се озари. Сякаш забрави всичките си болежки.

– Ако са здрави токовете на ботушите ми, съм готов да вървя чак до слънцето.

Везирът кимна няколко пъти.

– Бих искал към края на март да подишам малко чист въздух. Ще се поразходя до Гебзе. Подготви всичко без много приказки.

Султанската разходка до Гебзе можеше да означава само едно: османската войска се готви за поход. Великият везир вече се бе досетил, че този път армията ще потегли на запад.

– Господарю, да повикаме ли принц Баязид от Амасия… да остане в столицата като заместник-везир?

– Не! Само това не! Имам си обеца на ухото от миналия път. Принцовете да си стоят там, където са. Ще минем без заместници. За тази работа ще знаят само трима души: аз, ти и Гедик.

– Заповедта ви ще бъде изпълнена.

Нишанджъ Мехмед паша се отдръпна назад с облекчение. Сега вече беше сигурен. Султан Мехмед предпочиташе да държи принц Баязид далеч от столицата. "Чичек хатун много би се зарадвала да научи това" – помисли си везирът. Но нямаше нужда да знае. Поне засега.

"Ех, султане! – възкликна мислено Мехмед паша. – Умираш от болка, но не спираш да мислиш за нови завоевания. Дано Аллах ти помогне да поставиш слънцето до полумесеца!"




Венецианецът Анджело, известен с името Ахвер в султанския харем, излезе припряно от портите на двореца. Вървеше сякаш бе тръгнал на разходка, защото не искаше да привлича излишно внимание. Щом се скри от погледа на дворцовите стражи, веднага хукна. Беше убеден, че днешната вест ще вдигне на крак цяла Европа.

Пристигна запъхтян при мъжа със зеления калпак.

– Хайде, къде се губиш? Чакам те от часове.

– Да не мислиш… че… е лесно… да се измъкнеш от… двореца – отвърна на пресекулки Анджело, докато си поемаше въздух.

– От колко време не си съобщавал нищо интересно. Ако продължаваш така, ще си намерим някой друг.

– Добре, щом е така, намерете си друг.

Ахвер му обърна гръб и се престори, че си тръгва.

Мъжът със зеления калпак се досети, че младежът само прави номера, но все пак подвикна след него:

– Е, хайде де! Казвай какви вести носиш този път.

– Няма. Намерете си по-добър. Аз бях дотук.

– Хайде, стига си важничил! Толкова акчета получи. Какво повече искаш? Сигурно си най-богатият човек в двореца след падишаха.