Вече нямаше как да се преструваш на заспал.

Ключът се завъртя в ключалката и вратата се разтвори. В стаята влезе огромна тъмна фигура. Макар че лицето ѝ не се виждаше, нямаше съмнение коя е тази жена. Помощничката на Кетюда – Зюмбюл калфа. Тя беше толкова едра и дебела, че когато стъпваше по пода, дъските скърцаха и се тресяха.

– Ставай, момиче!

Зюмбюл калфа разтърси рамото ѝ. Щом стана ясно кое е търсеното момиче, останалите прислужници си отдъхнаха с облекчение.

– Ставам, калфа. Не е ли още рано?

– Не е. Вземи си вещите. Заминаваш!

В първия момент не разбра какво ѝ казват. Без да се замисля, протегна ръка и взе торбичката, която държеше под възглавницата си. Когато се изправи, в главата ѝ отново отекнаха последните думи на Зюмбюл: "Заминаваш!".

"Не – помисли си тя, – никъде няма да ходя. Тук имам работа за вършене."

Остави торбичката върху постелята си и се обърна към калфата.

– Къде заминавам?

Зюмбюл сериозно се ядоса. Не беше прието най-низшите слугини да задават въпроси. Помощник-калфата я срита в корема.

– Гледай ти какво безочие! Щом съм казала, ставаш! Обличай се! По най-бързия начин.

Стана ясно, че ако попита пак, ще изяде още някой ритник. Взе си вещите и стана. "Чакай ти! – помисли си момичето. – Знам как да те накарам да проговориш!"

Зюмбюл калфа беше с едро тяло, но с малко мозък, А пък момичето, макар да бе слабо и крехко, бе хитро като лисица.

Престори се, че се разкайва за въпроса си.

– Извинявай, калфа. Бях сънена и не знаех какво говоря. Защо ще те питам иначе? Пък и ти откъде да знаеш? Кой ще ти каже!?

Зюмбюл калфа се затътри към вратата.

– Не са ми казали, разбира се. Но аз знам!

След като излязоха в коридора, Зюмбюл се обърна да затвори и заключи вратата. Преди това просъска на слугините в стаята:

– Заспивайте!

После се обърна към момичето:

– А ти тръгвай пред мен.

– Не вярвам, че знаеш къде ще ме пратят.

Едрата ръка на Зюмбюл я сграбчи за косата. Писъкът на момичето раздра тишината. Калфата приближи главата ѝ към лицето си. Момичето сякаш се озова пред устата на някакво приказно чудовище. Бе толкова близо, че усети зловонния ѝ дъх.

– Отървавам се от теб! Отиваш на едно много далечно място. Далеч от двореца, близо до ада!

Пусна косите ѝ. Започна да побутва с юмрук главата ѝ, за да я накара да върви напред. Момичето вече не стенеше. Болката от оскубването бе много по-силна от неприятното усещане, причинено от ударите, които получаваше сега.

"Край! – мислеше си отчаяно тя. – Няма да мога да изпълня клетвата си. Черната вещица каза, че ще ме пратят далеч от двореца."

Излязоха на двора. Момичето усети нощния хлад. "Къде ли ме води?" – зачуди се тя.

Пред нея изникна висока стена, обвита в бръшлян. Зюмбюл разтвори някаква желязна порта, закрита сред листата на растението. Озова се от другата страна на стената.

Боже Господи!

Навсякъде огньове!

Също като в кошмарите ѝ.

Нощта бе обагрена в червено от факлите, които стотина конници държаха в ръцете си.

Един войник с железен шлем на главата бързо се приближи към тях. През процепа на преграда, спусната върху лицето му, очите му изглеждаха ококорени.

– Ето! – каза Зюмбюл калфа и избута момичето към мъжа. – Кетюда калфа избра тази.

Погледна го с края на окото си.

– Както ще разбереш, тази вечер ще има трима заточеници.

Войникът сякаш присви очите си под шлема. Кимна с глава, но не каза нито дума.

"Трима ли? – зачуди се момичето. – Значи ще изпращат и други пленници като нея?"

Зюмбюл калфа се обърна към момичето и го изгледа свирепо. То недоумяваше с какво бе предизвикало злобата ѝ. Дали с въпроса си къде ще я водят? Едва ли. По-скоро Зюмбюл мразеше всички хора.

– Да видим дали ще им е до метежи, като се озоват сред вълците и мечките в планината!

Момичето съвсем се обърка.

Имаше толкова неяснота.

Не знаеше къде отива.

Отвеждаха трима заточеници от двореца. "Заточение ли? – мислеше си тя. – Та аз така или иначе съм пленница. Каква е разликата между плена и заточението? За мен е едно и също!"

Зюмбюл надрънка един куп глупости само за да я стресне. Но все пак кои бяха другите двама заточеници освен нея?

А и за какъв метеж говореше?

Кой се бе бунтувал? Нищо не разбираше.

Планина… мечки… вълци… Какви пък бяха тези приказки?

Може би щяха да я изпратят на място, което е в планината. Ако е така, значи Зюмбюл е права. Ще бъде далеч от двореца. Но защо пък да е близо до ада?

Момичето тръгна с войника. Трябваше почти да тича, за да може да върви до него. Толкова големи крачки правеше той.

– Не се мотай, а върви! – промърмори мъжът.

Момичето му хвърли един бърз поглед. Очите му сякаш горяха, тъй като в тях се отразяваха пламъците от факлите на конниците. Слугинчето не можа да се сдържи.

– Може ли да попитам нещо?

Очакваше мъжът да я скастри, но без да забавя крачка, той ѝ отвърна:

– Питай.

– Зюмбюл калфа каза, че има трима заточеници. Кои са другите двама?

– Не се връзвай на приказките ѝ. Няма никакво заточение.

– Къде отиваме тогава?

– Принцът се връща в санджака, който управлява. След малко тръгва на път заедно с майка си. Повелителят разпореди да отпуснат няколко слуги от новите пленници за свитата му. Кетюда калфа изпрати теб.

Сякаш ѝ пораснаха крила.

Щеше да служи в свитата на принца!

Значи всичко се подреждаше. Все още имаше шанс да изпълни клетвата си.

Цялото ѝ тяло потръпна от радост. Сякаш ѝ бяха казали, че отива в рая. Точно когато си бе помислила, че всичко е загубено, се появи нова възможност.

– Благодаря ви, ефенди.

Войникът се извърна учудено и за първи път я погледна.

– Защо ми благодариш?

На устата ѝ беше да отвърне: "Спасихте ми живота!", но вместо това каза само:

– Задето ми отговорихте.

След малко стигнаха мястото, където трябваше да изчакат.

Пред тях имаше осем покрити карети. Слуги и лакеи мъкнеха сандъци. Сред колите изникна една жена и тръгна към момичето и войника.

– Поздрави я – подшушна мъжът на слугинчето.

– Коя е тя?

– Личната прислужница на Чичек хатун.

Момичето го погледна озадачено. Мустаците на войника се отъркаха в шлема му и изшумоляха. Вероятно се бе усмихнал, но нямаше как да се види.

– Няма как да знаеш коя е Чичек хатун. Тя е майката на принца.

Момичето не попита кой е принцът. "Който и да е – разсъждаваше то, – той е син на султан Мехмед. А пък майка му е една от наложниците на падишаха. Повече не ми трябва да знам."

Жената вече бе стигнала до тях.

– Тази ли е?

Мъжът кимна с глава и едва чуто измърмори нещо.

Жената протегна благоуханната си ръка към брадичката на момичето и изправи главата ѝ. Нежният аромат пробуди хиляди спомени в съзнанието на слугинчето.

– Името ми е Гюлизар. А ти как се казваш?

Въобще не знаеше какво да отвърне от изненада. Вече толкова бе свикнала с обръщението "момиче".

Погледна жената изпод мърлявата си забрадка. Усмивката ѝ бе толкова мила.

– Аз съм Не можа да довърши.

Внезапно дъхът ѝ секна.

Малко зад Гюлизар съгледа един младеж. Прекрасен и величествен. Приличаше на приказен герой.

Беше възседнал ален жребец, който на отблясъците от факлите сякаш пламтеше. Самият ездач излъчваше огнена светлина. Все едно беше същество от някакъв друг свят. Не бе възможно на тази земя да съществува подобна прелест. Младежът стоеше изправен върху коня си. Раменете му бяха широки, но осанката фина. Белите му дрехи изглеждаха червени на пламъците от факлите. Чалмата похлупваше цялото му чело. Дали веждите му бяха сключени? Не беше ясно от пръв поглед. Сключените вежди не биха му отивали. Може би трепкащата светлина на факлите само подлъгваше окото ѝ. Момичето се отвращаваше и страхуваше от мъже с големи бради. Младежът имаше едва набола брада. Червена, огнена брада. Момичето добре осъзнаваше, че всъщност цветът ѝ е черен.

"О, Аллах!" – възкликна наум слугинчето.

Не помнеше да е виждала през живота си по-красив и впечатляващ мъж. Той се разхождаше сред останалите конници и от време на време галеше жребеца си по врата. Момичето съвсем забрави къде се намира.

Гюлизар проследи погледа ѝ. После прошепна:

– Това е принцът.

– Принцът ли? Как се казва?

Слугинчето се уплаши, че силните удари на сърцето ѝ могат да бъдат чути от Гюлизар.

– Джем.

"Не – помисли си момичето. – Не е Джем. Това е Огнения принц."

– А ти как се казваш? Така и не ми каза.

Името, което ѝ хрумна, се изтръгна като стон от устните ѝ.

– Феримах.

– Няма време, Феримах.

После Гюлизар се обърна към слугинята, която бе дошла с нея.

– Веднага я заведете да се измие. Бързо! Не се бавете. Дайте ѝ да облече нещо… После ще видим Феримах не чу остатъка от нарежданията на Гюлизар. Забрави за дадената дума, за клетвата си.

Да, трябваше веднага да се измие! Тръгна със слугинята, както бе разпоредила благоуханната жена.

Огнения принц не трябваше да я вижда в това състояние.




Съвсем скоро процесията бе готова за потегляне. Един от еничарите се провикна: "Аллах напред, ние след него!" Гюлизар и останалите слугини помахаха на Феримах да побърза. Но точно тогава времето спря. Момичето не виждаше нищо друго, освен прекрасния момък.