– Не! Неееееееее!

– Случаят е приключен! Заговорниците си получиха заслуженото.

– Джеееем!

Чичек се срути в краката на султан Мехмед и започна да го удря с юмруци.

– Джем! Злочестият ми син!

Съвсем загуби разсъдъка си. Впи нокти в кафтана на падишаха.

– Какво си направил? Защо? Отнел си живота на един невинен, Мехмед! ...

Султанът се наведе и се опита да изправи Чичек хатун, за да я успокои. Тя се отдръпна с ужас.

– Не ме докосвай! Ръцете ти са изцапани с кръвта на рожбата ми. Хайде, извикай палача, да вземе и главата на принцеса Адриана!

Султан Мехмед я хвана здраво за раменете.

– Не съм изцапал ръцете си с кръвта на невинен. Нито някога ще го направя! Виновниците заслужават наказание.

Падишахът остави Чичек да лежи на земята и пое към вратата.

– Главата на Джем си е на раменете. Наказах онези, които са го подвели.

Чичек хатун не можа да повярва на ушите си. Веднага скочи на крака. Спусна се към султан Мехмед.

– Жив ли е? Джем е жив?

Мехмед се усмихна.

– Виж! – обърна той дланите си към нея. – Ръцете ми са чисти! Не са опръскани с кръвта на невинен!

Чичек с благоговение обгърна ръцете на падишаха. Започна да целува пръстите му.

– Повелителю мой… скъпи султане… любими

– Все пак синът ми е допуснал грешка, извършил е грях – прошепна султан Мехмед. – И няма да се размине без наказание.

Чичек хатун се отдръпна. Щастието ѝ се оказа твърде кратко.

– Какво означава това?

– Ти също си виновна… Допуснала си принцът да попадне в клопка. И ти ще си изтърпиш наказанието.

Чичек хатун се изправи срещу султана с непроницаемо лице.

– Убий мен, но пощади Джем! – проговори тя хладно.

Мехмед се обърна към вратата.

– Утре двама виновници ще напуснат двореца. Хубавото ми полско цвете и скъпият ми син. Великият везир вече е тук, така че нуждата от заместници отпада. Няма причина принц Джем да остане тук.

Чичек хатун се опитваше да си събере мислите.

– А аз

– Отиваш с принца.

Чичек се учуди.

– Няма ли да видиш Джем?

Падишахът сякаш не я чу.

– Погрижи се за принца, Чичек… Чух, че дъщерята на Исфендяроглу е голяма красавица. Разбрах, че отначало Джем не е бил впечатлен от нея, но сега не спира да ѝ посвещава стихове.

Чичек хатун почувства, че кръвта отново се връща в лицето ѝ. Сладостна тръпка се разля по тялото ѝ. Животът щеше да продължи.

– Да, така е, султане. Двамата са неразделни.

Мехмед с нищо не показа да е чул отговора ѝ, а продължи да говори:

– Принцът е млад още за държавни дела, но е достатъчно голям, за да изпита удоволствията на любовта.

Чичек понечи да продума, но усети, че на гърлото ѝ е заседнала горчива буца. Замълча.

– И запомни. Невинните невинаги се спасяват, Чичек хатун!

Падишахът се обърна към вратата и потропа два пъти.

Двете крила бавно се разтвориха. Отпред стояха двамата стражари.

Мехмед се извърна леко.

– И още нещо! – прошепна той. – Повече да не съм чул за Адриана. Ако има принцеса, която някога е запалила огън в сърцето ми, това е красивото полско цвете, майката на сина ми. Нея познавам и обичам.

Излезе, преди Чичек хатун да има възможност да отговори.

Вероятно отиваше да постави слънцето при полумесеца. Чичек знаеше, че го вижда за последен път. Без да осъзнава, помаха с ръка. "Бъди щастлив, Мехмед, моя любов!" – помисли си тя.

Вратата се затвори.

Чичек хатун стоеше в средата на стаята и не можеше да спре да шепне: "Пресвета Дево, Пресвета Дево…"

Нямаше сили за по-дълга молитва. От очите ѝ рукнаха сълзи. Усети дълбока празнина в душата си.


18


Харемът на султанския дворец Слугинското отделение

Момичето напрегнато се опитваше да види нещо през желязната решетка на прозореца. Знаеше, че е невъзможно, но въпреки това не се отказваше.

– По дяволите! – изруга тя наум.

Погледът ѝ не стигаше дотам. Но не защото беше ниска на ръст, а защото прозорецът бе разположен твърде високо.

Никак не беше ниска. Дори бе твърде висока за възрастта си. Майка ѝ непрекъснато повтаряше: "Метнала се е на татко си!". Вече не помнеше какво казваше баща ѝ по този въпрос. Може би нищо.

Прозорците в спалнята на слугините бяха разположени толкова високо само с една цел: да не могат обитателките ѝ да избягат.

Момичето не знаеше за другите, нито я интересуваше, но тя лично не смяташе да бяга. Имаше работа за вършене в султанския дворец.

Но дори да беше тръгнала да се спасява – нима би стигнала далеч? Щяха да я хванат още в двора. После – да ѝ хвърлят един хубав бой. Десет, двайсет или петдесет тояги. Колкото нареди главният евнух.

Тя бе влязла в харема не като наложница, а като пленница от войната, и нямаше отърване от боя. Тук налагаха с тоягата с повод и без повод.

Ако не държиш подноса достатъчно изправен – една тояга.

Ако постелята ти не е добре оправена – три тояги.

Ако под ноктите ти има черно – пет тояги.

Всъщност тези, които удряха, бяха слуги като нея. Само дето бяха по-висшестоящи. Постоянно се питаше: каква е причината да са толкова жестоки? Единственият отговор, който ѝ хрумваше, бе: желанието да се освободят от болката, натрупана от боя, който са изяли през живота си.

Тя беше в двореца от два месеца. Или може би три? Не повече. Досега не бе видяла да бият някое от момичетата, които обучаваха за наложници. Може би го правеха тайно, но едва ли. Някой ден пострадалата наложница можеше да привлече погледа на султана и да бъде поканена в покоите му. И тогава какво щяха да правят?

Всъщност наложниците, както неопитните, така и вече обучените, имаха много по-тежко наказание: постоянното очакване дали ще бъдат допуснати до покоите на султана.

За повечето очакването беше безкрайно. Всяка вечер си лягаха угнетени, че и през този ден не са били избрани. Заспиваха с надеждата през утрешния ден да настъпи техният час. Вечерта идваше и те отново пристъпваха към леглото разочаровани. Най-големият страх на всяка наложница бе да остане незабелязана. Но за да привлекат вниманието на султана, момичетата първо трябваше да спечелят благоразположението на главния евхух, на Кетюда калфа и още толкова служители в харема. Понякога дори се налагаше да се разделят с някое от скътаните акчета. Друг път зависеха от благоволението на някой везир, паша или ага.

Момичето направи няколко крачки и се опита да разбере дали навън се развиделява.

Зад металната решетка бе тъмно.

Нощта не си бе отишла.

Преди не обичаше нощите, но сега нямаше търпение да се спусне здрачът. Тъмнината бе нейното убежище. Тогава идваше времето за спомени и мечти.

Момичето се сви върху постелката си. Веднага усети студенината на каменната настилка. Имаше чувството, че лежи направо на пода. Постелката ѝ нямаше никакъв пълнеж и представляваше просто едно избеляло парче плат.

Отначало подът ѝ се струваше болезнено твърд. Въртеше се по цяла нощ. Лежането я уморяваше повече от неспирната работа през деня. Студът на камъните я пронизваше до кости. Сега не усещаше нито болка, нито мраз. "Защо вече не ме боли? – чудеше се тя. – Свикнах ли, или съвсем съм загубила чувствителност."

Погледна към останалите спящи момичета в стаята. Всяка се бе свила на постелята си. Изглеждаха толкова отчаяни и самотни. Лежаха неподвижно, сякаш бяха мъртви. Единствено лекото повдигане на гърдите им издаваше, че са живи.

Една от тях въздъхваше тежко от време на време. Друга бълнуваше насън на непознат език. Може би викаше майка си или годеника си. Не беше ясно какво казва, но със сигурност бе изпълнено с копнеж и болка.

От горния етаж, където живееха наложниците, се чу детски плач.

Някаква жена изшътка на детето да мълчи. После едно от момичетата в стаята се разхлипа. Тъмнината беше пълна с шепоти и стеналия. Всъщност плачът беше забранен. Считаше се за признак на слабост. По-лошото бе, че можеше да бъде изтълкуван като проява на неблагодарност. "Гледай я тази никаквица! – говореха зад гърба на плачещата. – Вместо да се радва, че е в харема, седнала да плаче!"

Тук тъжните плачеха вечер тайничко под завивките. Иначе щяха да полудеят. И наложниците, и слугините, и робините, и пленничките имаха само един лек за болките си: сълзите.

Тя обаче не плачеше. Беше дала клетва.

Внезапно се разнесе тихо топуркане. Някой вървеше по коридора. Сигурно бе някоя от прислужниците, които работеха в кухнята. Тях ги будеха по-рано. Но сега още не бе дошло времето за тяхното ставане.

Момичето наостри уши. Не! Стъпките идваха насам. Вече ги чуваше по-ясно. Спряха точно пред вратата на нейната спалня.

– Ей, момиче!

Кое ли момиче търсеха? Тя се престори, че не чува.

– На тебе говоря, момиче! – обади се гласът по-силно.

Кое беше момичето? Нямаше ли си име? И да имаше, тук не наричаха слугините по имена. На всички викаха просто "момиче":

"Ела, момиче!"

"Тичай, момиче!"

"Момиче… момиче… момиче…"

Към мъжете се обръщаха с "Хей, ти!"

В нощната тишина се разнесе звук от стържене на метал. Някой пъхна ключа в ключалката.




И деветте обитателки на стаята се събудиха. Уплашени се чудеха коя от всички тях викат.

– Ставай, момиче! Оглуша ли?